Генезис

43.

Хънтър и Гарсия току-що се бяха върнали в кабинета си от поредното съвещание с капитан Блейк, когато и двамата получиха нов имейл. Изпращаше го Мартин Кар. Полето за тема беше празно.

— Това трябва са преписите от мобилния телефон на Кирстен Хансен — обяви Гарсия и бързо отвори имейла.

Хънтър направи същото.

Текстът се състоеше само от две думи — „както поискахте“. Това беше всичко — нямаше поздрав, нито обяснение или увъртане. Следваха думите „любезни поздрави“, дигиталният подпис на Мартин Кар и корпоративното лого на „АТ енд Т“. Също като имейлът, който получиха за мобилния телефон на Мелиса Хоторн, и този имаше само два прикрепени файла — преписите на телефонните разговори и на есемесите.

— Той майтапи ли се с мен? — попита Гарсия, веднага щом имейлът се отвори на екрана му.

— Няма видеофайл — отбеляза Хънтър, досещайки се за причината за разочарованието на партньора си.

— Именно.

— Може би убиецът не е изпратил видеоклип на Кирстен. Нека видим. — Хънтър щракна върху прикрепения файл със заглавие „Есемеси“.

— Искрено се надявам — с раздразнен тон каза Гарсия. — Защото ако се наложи пак да ходя при Кар с нова съдебна заповед и да искам видеофайл, който е пропуснал да включи, ще бъда един много гневен клиент, по дяволите.

— Да, виждам — отвърна Хънтър и отмести поглед към началото на преписа със съобщенията. Последната размяна на есемеси за Кирстен Хансен беше започнала в 00:29 часа във вторник сутринта от непознат номер.

Гарсия също започна да чете преписа на съобщенията.

— Да — отбеляза Гарсия, когато прочете този ред. — Определено е нашият убиец. Придържа се към метода си на действие.

Двамата прочетоха мълчаливо остатъка от файла.

— Няма видеозапис — каза Хънтър и се облегна назад на стола си.

— Не — съгласи се Гарсия. — Нито емоджита.

— Няма, защото първият урок — страх — е бързо постигнат.

— Така е — потвърди Гарсия и посочи екрана на компютъра си. — Още в самото начало той споменава пицата. Това сигурно вече я е разтревожило. Откъде знае, че е яла пица? И оттам, без да губи време, убиецът ѝ пише, че тя ще умре тази нощ. И всичко това за колко? — Той погледна часа на съобщенията. — Две минути, след като Кирстен е получила първия есемес.

— Точно така — отвърна Хънтър.

— И после — продължи Гарсия, — още в следващото си съобщение убиецът споменава факта, че прозорецът на кухнята е оставен незаключен. Ако е забелязала това, Кирстен пак се е върнала на същия въпрос като за пицата — как е разбрал? Ако не е забелязала, тогава страхът идва от съмнението какво да направи? Да стане от леглото и да отиде да провери? Да остане в леглото и да се моли всичко да е само шега? Така или иначе, обзел я е страх.

— Както казах, целта е била постигната — каза Хънтър.

Гарсия се почеса по брадичката.

— Мислиш, че извършителят наистина е влязъл през прозореца, или че е излъгал? Криминалистите не докладваха нищо за прозореца на кухнята. Няма влизане с взлом. Възможно ли е Кирстен да е забравила да заключи прозореца по-рано през деня, или убиецът е използвал това, за да уплаши още повече жертвите? Използвал е същата тактика и с Мелиса — незаключена външна врата. Може би иска да ги накара да мислят, че вината е тяхна, защото са нехайни към домовете си.

— Не знам — отвърна Хънтър със замислено изражение. — Възможно е, но убиецът не пише точно това на Кирстен. Не ѝ пише, че е забравила да заключи прозореца, както е направил с Мелиса. Пише ѝ, че убиецът е причината прозорецът да е останал незаключен. Но ѝ съобщава нещо, което не знаехме досега — добави той и протегна ръка към телефона на бюрото си.

Гарсия го погледна с присвити очи.

— Не мисля, че убиецът е излъгал, когато е написал на Кирстен, че се крие или под леглото ѝ, или в гардероба. Както казах, това са единствените две възможни скривалища в спалнята ѝ. — Хънтър набра номера на доктор Слейтър в лабораторията по криминалистика.

Телефонът иззвъня пет пъти, преди тя да отговори.

— Сюзан, обажда се Робърт от отдел „Свръхтежки убийства“.

— Робърт. — Гласът ѝ прозвуча така, сякаш доктор Слейтър дъвчеше нещо. — С какво мога да ти помогна?

— Местопрестъплението с Кирстен Хансен… — каза Хънтър, но преди да продължи, доктор Слейтър започна да докладва.

— Да, само една секунда. — Тя млъкна и Хънтър чу шумолене на хартия. — Извинявай, Робърт. Днес е пълна лудница.

— По време на обедната почивка ли те хващам? — Хънтър погледна часовника си. Минаваше три следобед.

— Не бих го нарекла нито почивка, нито обяд. Само няколко минути за един бърз сандвич, но вече приключих. — Отново се чу шумолене на хартия. Този път прозвуча така, сякаш доктор Слейтър избърса със салфетка устните си. — И така, все още работим върху малкото, което взехме от местопрестъплението, но мога да ти кажа, че ти се оказа прав. Убиецът наистина е увил жертвата в нещо, преди да я внесе обратно в къщата и да я сложи на леглото. Влакната, които открихме, са памучни. Въпреки че са напоени с кръв, успяхме да разпознаем оригиналния цвят — светлобежово. За жалост, съвпадат с вида и структурата на памучните влакна, които се използват за производството на обикновени покривки на мебели срещу прах. Може да ги купиш от всеки магазин за стоки за дома.

— Благодаря, докторе. — Хънтър не очакваше да научат много от влакната. — Много съм ти признателен, но ти се обаждам, за да те помоля пак да изпратиш двама криминалисти в дома на Кирстен Хансен.

— Така ли? Защо?

— Знам, че ти и екипът ти винаги много щателно обработвате всяко местопрестъпление, на което отидете, но предполагам, че не сте огледали старателно под леглото ѝ или гардероба, нали?

Последва кратко мълчание, изпълнено с размисъл.

— Сигурна съм, че проверихме, но не мисля, че сме огледали старателно. Защо?

— Убиецът се е криел или под леглото, или в гардероба — поясни Хънтър.

— Почакай… как разбра?

— Той ни съобщи.

— Какво? Как така ви е „съобщил“?

— Това е част от метода му на действие — отговори Хънтър и набързо ѝ обясни за есемесите.

— Сериозно ли говориш? — В гласа на доктор Слейтър прозвуча смесица от учудване и шок. — Убиецът плаши жертвите си, преди да ги нападне?

— Да.

Хънтър чу, че доктор Слейтър дълбоко въздъхна.

— Злините, на които са способни човешките същества, никога не престават да ме смайват.

— Да, и мен, докторе.

— Дай ми една секунда, Робърт.

Хънтър чу потракване върху компютърна клавиатура.

— Не мога да прекъсна това, което правя в момента — обясни доктор Слейтър. — Но мога да изпратя един, вероятно двама криминалисти в къщата след… два и половина до три часа. Не по-рано.

— Добре — отговори Хънтър. — Освен това, в съобщението, което е изпратил на жертвата, убиецът е написал, че е влязъл в къщата през прозореца на кухнята. Знам, че екипът ти докладва, че няма влизане с взлом, но може ли пак да огледат прозореца на кухнята?

— Да, разбира се.

— Благодаря, Сюзан. Може и аз да отида в къщата да погледна, но ще изчакам, докато екипът ти пристигне там.

— Добре. Ще ти се обадя, когато тръгнат.

Веднага щом Хънтър затвори, иззвъня мобилният му телефон. Той го взе и погледна екрана. Имаше номер, но не и име.

— Детектив Хънтър, отдел „Свръхтежки убийства“, полиция Лос Анджелис.

Онзи, който беше в другия край на линията, звучеше отчаяно. Дори Гарсия чу обезумелите викове от бюрото си.

— Почакайте — каза Хънтър по телефона. — Моля ви, поемете си дъх и повторете.

Любопитството на Гарсия се засили.

— Кога? — попита Хънтър. Думата се изтръгна тежко от устата му, изпълнена с болка.

Той слуша още две секунди, а после затвори очи и пораженски наведе глава. Устните му се раздвижиха, но не излезе звук.

Гарсия не умееше да чете по устните, но всеки би разбрал безмълвните думи на Хънтър.

Мамка му!