Генезис

29.

Хънтър и Гарсия останаха още един час и нещо, след като тялото на Кирстен Хансен най-после беше пренесено в микробус на „Съдебна медицина“ и откарано в Института по съдебна медицина на „Норт Мишън Роуд“. Докато доктор Сюзан Слейтър и екипът ѝ обработваха местопрестъплението, а Гарсия оглеждаше къщата, търсейки улики, Хънтър излезе навън, за да се опита да разговаря с Трой Фостър, който все още седеше в пикапа си, подпрял с длани челото си и сложил лакти на коленете. От време на време тялото му неволно потрепваше конвулсивно като от шок.

Двамата му приятели все още бяха тук с него.

Трой беше висок и с атлетично телосложение, като Хънтър, с широки рамене на футболен защитник и мускули на ръцете като на професионален гимнастик, но когато слезе от пикапа, за да се срещне с детектива, изглеждаше дребен и съкрушен, с клюмнала глава и тяло, прегърбено от опустошителната тежест на скръбта.

Също както когато Хънтър се беше опитал да говори с Джанет Ланг пред къщата на Мелиса в неделя през нощта, отне му близо един час, за да изкопчи най-основната информация от Трой. През повечето време, когато Хънтър му задаваше въпрос, насълзените, зачервени очи на Трой ставаха унесени, и когато най-после се връщаха на Хънтър, бяха объркани и разфокусирани. Гласът му беше слаб и трепереше и болката му беше видима… осезаема… заразна. Докато говореше, дъхът му понякога секваше в гърлото и принуждаваше гръдния му кош да се повдига и спада в странен ритъм, сякаш кислородът беше разреден. Образуваше бавно думите и изреченията, сякаш съставянето им изискваше сила, която Трой не притежаваше.

Хънтър не искаше да го притиска. Болката на Трой беше също като опиат. Мозъкът му се мъчеше да проумее реалността, защото в момента реалността му се струваше нереална, но Хънтър трябваше да го попита нещо.

— Господин Фостър — каза той с мек тон и тих глас, — разбирам колко ви е трудно, но може ли да ви задам един последен въпрос? Много е важно.

Отначало Трой сякаш не го чу, но накрая кимна. Загорелите му бузи бяха зачервени, очите — насълзени и ръцете му бяха увити около тялото като предпазен щит, подготвяйки се за онова, което предстои.

— Намерихме бележка в спалнята ви — започна Хънтър и извади мобилния си телефон. — Бихте ли я погледнали?

Благостта, с която Хънтър изрече думите, изглежда, не успя да омекоти удара за Трой, който примига, опитвайки се да проясни зрението си, преди да погледне Хънтър. Бронята му стана малко по-плътна и раменете му се изправиха.

— Намерили сте бележка? Къде?

— Под леглото — излъга Хънтър. Не му беше приятно да го прави, но не виждаше причина да утежнява положението.

— Каква бележка? Какво пише? — Високото ниво на стрес в гласа на Трой го правеше грачещ.

Хънтър зареди снимката, която направи на бележката, на екрана на мобилния си телефон и я показа на Трой, който отново примига, този път малко по-бързо и по-отривисто отпреди. Устните му се раздвижиха, докато четеше думите, но не излезе звук.

Хънтър зачака.

Трой най-после отмести очи от екрана на телефона и отново погледна детектива. И пак се разтрепери.

— Не… разбирам.

— Виждали ли сте това изречение някъде? — попита Хънтър.

Трой го прочете още веднъж.

— Не… никога… Тя… — Гласът му секна. — Тя ли го е написала за мен?

Дишането на Хънтър се учести и кръвта нахлу в тъпанчетата на ушите му, сякаш я изпомпва перална машина под високо налягане. Именно това трябваше да потвърди.

— Познавате ли почерка? — попита Хънтър, като внимаваше да запази спокоен тон. — На госпожица Хансен ли е?

Този път сълзите на Трой бяха твърде много, за да ги удържи, и свободно потекоха по лицето му и покапаха от брадичката му.

— Да — отговори накрая той с дрезгав глас. В очите му Хънтър видя, че за Трой светът вече е изгубил смисъл. — Това е нейният почерк. За мен ли го е написала? — попита отново той, свали ръце от гърдите си и сграбчи Хънтър за раменете. — Така ли е? Моля ви, кажете ми. За мен ли е?

Хънтър почувства, че цялото тяло на Трой трепери.

— Кажете ми… за мен ли го е написала?

Очите им се срещнаха, но Хънтър не отговори. Нямаше какво да му каже.