Генезис

57.

Към осем часа на другата сутрин Хънтър и Гарсия отново бяха в сградата на Главното управление на полицията, а към девет и половина вече бяха разпечатали всички снимки от новото местопрестъпление, които получиха от екипа криминалисти на доктор Сюзан Слейтър. Половин час по-късно капитан Барбара Блейк гледаше втрещена таблото със снимките в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“.

— Какво… — Тя поклати глава, обърна се и погледна двамата детективи. — Това истински омари ли са?

— Да — отговори Гарсия.

— И този път жертвата е мъж — продължи капитан Блейк и отмести очи към Хънтър. — Защо? Защо е тази внезапна промяна?

— За нас може да изглежда внезапна, капитане — отвърна Хънтър, — но за убиеца не е било така.

— Откъде знаеш?

— Този убиец избира предварително жертвите си. Това вече го разбрахме. Проучва ги, наблюдава ги и планира предварително. И във всичко, което прави, има нещо много лично, особено в подбора на жертвите.

— Искаш да кажеш, че жертвите не са му непознати? — попита капитан Блейк. — Убиецът ги познава?

— Да, така мисля. — Хънтър наклони глава настрана в някак обезсърчен жест. — Все още работим по въпроса как и до каква степен.

Барбара кимна и пак се обърна към таблото.

— Това ли са единствените рани на жертвата? Няма ли травми по главата? Следи от душене? Други разрези? Нищо друго ли?

— Не — отговори Гарсия. — Трябва да изчакаме доклада от аутопсията, за да бъдем сигурни, но теорията е, че е умрял от кръвозагуба.

Капитан Блейк се вгледа отблизо в двете рани на Оливър Грифит, но погледът ѝ се задържа само две секунди, защото стомахът ѝ се преобърна. Тя потрепери и отмести очи встрани.

— А каква е теорията за омарите? Защото това изглежда напълно откачено.

Гарсия и Хънтър се спогледаха, но никой от тях не предложи отговор на капитана.

— Искам да кажа — настоя тя, — очевидно е, че убиецът не е използвал омарите, за да причини раните, затова защо са там? Като част от урока „какво е страх“ на убиеца? Имала ли е жертвата фобия от омари? Били ли са използвани като психично изтезание, за да засилят ужаса на жертвата?

— Все още не знаем причината за омарите, капитане — отговори Хънтър. — Права си, убиецът наистина иска страха на жертвите си, но убитият не е имал фобия от омари. Проверих. И не е бил алергичен към тях.

Капитан Блейк отстъпи крачка назад от таблото.

— И сме сигурни, че нищо подобно на това не е намерено на предишните две местопрестъпления? Може би скрито някъде, не в тялото на жертвата?

— Сигурни сме — потвърди Гарсия.

Капитан Блейк вдигна ръце в жест „Какво, по дяволите“…

— Тогава единственото, което свързва трите местопрестъпления… трите убийства, е това? — Тя посочи снимка с думите, които бяха написани на стената в мазето на Оливър и Джоузи Грифит. — Редове, цитирани от нещо, и нямаме представа кой е източникът? — Барбара отпусна ръце, сякаш се предава. — Доколко сигурни сме, че извършителят е същият?

— Сто процента, капитане — отвърна Хънтър и посочи списъка със седемте етапа на метода на действие на убиеца, закачен на таблото. — Методът му на действие е твърде сложен, за да бъде имитиран… и за да е поредица от извратени случайни съвпадения. Убиецът е един и същ. Няма съмнение.

Капитан Блейк бързо прочете опростения вариант на списъка на таблото.

— Имам въпроси — обърна се капитан Блейк към Хънтър и повдигна вежди. — Първият етап, страх. Това потвърдено ли е при новата жертва?

— Чакаме файловете от мобилния оператор на Оливър Грифит, „Веризон“ — отговори Гарсия, който се присъедини към капитан Блейк и партньора си пред таблото със снимките. — Поисках ги рано тази сутрин и им дадох ясно да разберат, че ако има някакви снимки, видеоклипове или аудиофайлове, прикрепени към съобщенията, които той може да е получил четиресет и осем часа преди смъртта си, задължително трябва да ги включат.

— Кога ще ги изпратят? — попита Барбара.

— Утре, ако имаме късмет.

Тя отново погледна списъка.

— Добре, друг въпрос. Защо убиецът изведнъж е променил метода си на действие? Този път той не е принудил жертвата да напише реда от стихотворението, или каквото е там, върху лист хартия, а го е надраскал на стената.

— И убиецът вероятно е използвал кръвта на жертвата, за да го напише — добави Гарсия. — Това също чака потвърждение от лабораторията.

Капитан Блейк наклони глава и погледна Гарсия.

— Тогава това означава, че не го е написала жертвата. Убиецът ли го е написал?

— Така предполагаме.

— Това е значителна промяна в първоначалния му метод на действие, нали? — Капитан Блейк отправи въпроса си към двамата детективи. — Поне що се отнася до третия етап. Защо би го направил?

— Точно това обсъждахме, когато дойде, капитане — отговори Гарсия.

— Добре, и?

— И още не сме стигнали до никакви заключения — каза Хънтър. — Но ако се замислиш, това не е точно промяна в метода на действие, капитане. Убиецът сякаш… се адаптира.

— Адаптира се?

Хънтър кимна.

— Извършителят го направи и преди — от първото убийство към второто и сега от второто към третото.

Погледът на капитан Блейк се стрелна обратно към таблото, първо към бележката на Мелиса Хоторн, после към тази на Кирстен Хансен и накрая към думите на стената в мазето на Оливър Грифит.

— Не разбирам — каза тя. — Двете предишни бележки са написани на хартия и също така потвърдихме, че са написани от самите жертви. Как се е „адаптирал“ от първата към втората бележка?

— Мястото — обясни Хънтър и посочи на таблото. — При първата жертва убиецът е скрил бележката в тялото ѝ. Бележката беше открита едва по време на аутопсията. При втората жертва извършителят беше оставил бележката в стиснатата ѝ в юмрук ръка. Бележката беше намерена на местопрестъплението от екипа криминалисти. — Той погледна партньора си. — Ние бяхме там, когато я откриха.

Гарсия кимна.

— А този път няма хартия и няма почерк на жертва. Бележката е написана на стената.

— Да, виждам, но защо? Към какво се адаптира? И какво значение има къде оставя бележките?

— Не съм съвсем сигурен — отговори Хънтър. — Бяхме стигнали до този въпрос, когато ти влезе.

Капитан Блейк вдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Моля ви, продължавайте. Не ми позволявайте да ви прекъсна.

Хънтър откачи трите снимки от таблото и ги нареди в хронологична последователност, показвайки реда на „стиховете“ досега:

Хънтър посочваше всяка снимка, докато говореше.

— Мелиса Хоторн — посланието е поставено в тялото ѝ. Кирстен Хансен — в юмрука на дясната ѝ ръка. Оливър Грифит — написано на стената.

Капитан Блейк погледна първо единия и после другия детектив.

— И какво ни казва това?

— Първата ми мисъл — отговори Хънтър — беше, че може би думите във всеки ред ще ни дадат идея защо убиецът променя мястото на бележките, но ги прочетох един милион пъти и не можах да разбера. Някой разбира ли нещо?

Гарсия и капитан Блейк препрочетоха трите изречения.

— Не — призна Барбара.

— Нито пък аз — добави Гарсия.

— Тогава отговорът може би не е в самите изречения — предположи Хънтър. — Може би е нещо много по-простичко.

— Например че убиецът си играе с нас? — попита капитан Блейк. В гласа ѝ прозвуча нотка на възмущение. — Защото само погледнете тези редове. Ясно е, че приличат на любовно стихотворение, но сега, след три жертви и три изречения… не може да става дума за любов. Убиецът се гаври с нас, момчета. Прави го от самото начало.

— Винаги има вероятност за това — съгласи се Хънтър. — Но с такъв сложен метод на действие… такова насилие… такава подготовка за всяко нападение… убиецът, изглежда, има много по-голяма цел, отколкото само да „се гаври с нас“, капитане. — Той замълча за момент. — И съм сигурен, че го знаеш, но повечето серийни убийци, които използват неща като любов или религиозни символи, например, всъщност не убиват в името на любовта или в името на Бога. Те се хващат за тези символи като извинение… оправдание за натрапчивия си импулс, но самият натрапчив импулс ги кара да убиват, не любовта или религията.

— Тогава какво предполагаш, Робърт? — попита капитан Блейк.

Хънтър отново се обърна към таблото и в същия момент го обзе странно чувство. Сякаш знаеше, че всички точки са там. Точки, очертаващи форма, която все още не виждаше… Мозъкът му не можеше да ги свърже, защото пропуска нещо. Хънтър знаеше, че трябва отново да се върне назад и да погледне всичко от друга перспектива.

— Ами — започна той, — работили сме по много случаи, в които извършителите оставяха бележки… скрити на местопрестъплението… на видно място, пред погледите на всички… в телата на жертвите… изрязани върху кожата им…

— Да, знам — рече капитан Блейк. — Но не и такова нещо.

— Точно това искам да кажа, капитане — отвърна Хънтър. — Нека за момент оставим настрана думите в бележките. Основната причина извършителите да оставят нещо написано, е комуникация. Да, това е странен начин на комуникация, но те правят точно това. Ключовият въпрос тук е — към кого е отправено посланието? — Той вдигна пръст, за да им направи знак да почакат малко с въпросите си. — В девет от десет случая убиецът общува с разследващия екип — местната полиция, Шерифската служба, ФБР и така нататък. Но ако случаят тук не е такъв? Ами ако „стихотворението“ не е предназначено за нас?

Всички се замислиха и мълчанието продължи няколко секунди по-дълго, отколкото очакваше Хънтър.

— Тогава за кого? — попита капитан Блейк. — За жертвите?

— Възможно е — съгласи се Хънтър. — Но ако тези редове са предназначени за самите жертви, тогава се опасявам, че истинското им значение умира заедно с тях.

— Каква друга вероятност има?

— Две — отговори Хънтър и вдигна два пръста. — Любимите хора на жертвите или медиите.

— Медиите?

— Странно е, но има логика — отбеляза Гарсия, който най-после проследи реда на мисли на партньора си.

Барбара се обърна и го погледна.

— В интерес на истината, капитане — обясни Гарсия, — убиецът реално няма как да знае дали „посланията“ му са намерени, или не. Първата бележка беше оставена в тялото на жертвата. Както обясни Робърт, беше открита едва по време на аутопсията, но можеше да бъде пропусната. Имали сме случаи, когато по една или друга причина, важни улики не са били открити по време на аутопсията. — Той повдигна рамене.

— Единственият начин убиецът да знае със сигурност дали първата бележка е била намерена, или не — каза Хънтър, — е извършителят да има човек в нашия екип, а е сигурно, че няма, или ако в медиите се появи нещо.

— Но не се е появило — рече Гарсия, — защото не сме споменавали нищо. Единствените, които знаем, сме ние и доктор Хоув. Дори екипът криминалисти на първото местопрестъпление не знаят.

— Нека предположим, че убиецът е помислил, че първата бележка не е била открита — продължи Хънтър. — И затова при второто убийство извършителят решава да опрости нещата и слага бележката някъде, където може да бъде намерена по-лесно — в ръката на жертвата — но в медиите пак не се появява нищо.

— Почакай… почакай — спря го капитан Блейк. — Ако убиецът е искал посланията му да се появят в медиите, нямаше ли да е много по-лесно да ги изпрати до тях, анонимно? Това се е случвало много пъти.

— Вярно е — съгласи се Гарсия, — но медиите не биха могли да отпечатат или да съобщят нищо, преди първо да се обърнат към нас за потвърждение, защото всичко, което получат анонимно, може да е измама… някой, който търси внимание. Това също се е случвало много пъти.

Капитан Блейк не оспори думите му.

— И ако ние не искаме посланията да бъдат оповестени — продължи Гарсия, — за да не се всява излишен смут в града, трябва само да отречем съществуването им.

— Втората бележка обаче беше намерена на местопрестъплението — каза Хънтър. — От доктор Слейтър и екипа ѝ. Това означава, че кръгът от хора, които знаят за бележката на убиеца, се е увеличил с няколко човека. А както на всички ни е известно, колкото повече хора знаят нещо поверително, особено в случай на убийство, толкова по-голяма е вероятността информацията да изтече към медиите.

Капитан Блейк най-после започна да разбира.

— Но въпреки по-широкият кръг от хора, които знаят за бележките, в медиите пак не се появява нищо.

— Именно — потвърди Хънтър. — Защото хората, които знаят, все още са много надеждни. Никой от екипа на доктор Слейтър не би съобщил подобна информация на медиите или на някой друг. И това означава, че след втората бележка убиецът пак не е имал достоверен начин да разбере дали посланията му са имали желания ефект, защото истината е, че всеки извършител, който оставя такива неща на местопрестъплението — той посочи трите снимки на бюрото си, — търси някакъв ефект.

— И затова при третата жертва — каза капитан Блейк, — убиецът написва посланието си на стената, така че още повече хора да го видят или да чуят за него.

— Точно така — съгласи се Хънтър. — Първият полицай на местопрестъплението плюс всеки друг, който слезе в мазето — помощник-шерифи и детективи от Шерифската служба, приятели на семейството, екипът за почистване, да не споменавам за всички други, на които тези хора може да кажат. Нещо подобно не би останало дълго в тайна.

Барбара докосна слепоочията си и погледна Хънтър.

— Добре, да речем, че си прав, Робърт. Защо убиецът би искал да привлече вниманието на медиите? Какво би спечелил?

— Това е въпрос за един милион долара, капитане. Може би извършителят иска да привлече вниманието на друг… някой, който не е свързан с престъпленията. Някой, за когото тези изречения означават нещо.

Капитан Блейк се замисли и изкриви уста надясно.

— Това е доста откачена теория, не мислиш ли, Робърт?

— Може би — рече Гарсия и посочи таблото със снимките. — Но кое от всичко това не ти се вижда откачено, капитане?

Хънтър отново насочи вниманието си към трите изречения на бюрото му.

— Или пък може би някой, който е свързан.

— Какво? — попита Барбара.

— Казах, че убиецът може би иска да привлече нечие внимание — на някой, който не е свързан с престъпленията. Или на някой, който е свързан.

— Робърт — изгледа го изпод вежди капитан Блейк, — ако започнеш да говориш смислено, би било страхотно. Предстои ми натоварен ден.

— Единствените хора, които са видели първите две изречения, освен разследващия екип — обясни Хънтър, — са онези, които са открили трупа на жертвата — Джанет, сестрата на Мелиса Хоторн, и Трой, годеникът на Кирстен Хансен. Те разпознаха почерка като този на самите жертви, но… — Той отново погледна таблото и после пак трите изречения. — Но те видяха само изречението, оставено на съответното местопрестъпление, не и другите. Джанет Ланг видя само първия ред, а Трой — само втория. Така и не им показах и двата реда.

Капитан Блейк и Гарсия се замислиха върху думите на Хънтър.

— Може би те трябва да видят всичко. Цялото стихотворение.

Гарсия и капитан Блейк се спогледаха замислено.

— Човекът, който е открил трупа снощи, съпругата на жертвата, говори ли ѝ нещо изречението на стената? — попита Барбара.

— Не знам — отвърна Хънтър. — Не можах да я разпитам. Тя беше в пълен шок.

— За съжаление не можем да попитаме Трой Фостър — каза Гарсия с тежък като олово глас, — но може отново да посетим Джанет Ланг. — Той кимна на партньора си. — Струва си да опитаме.

Хънтър прочете израза в очите му и неизречения край на изречението му — Струва си да опитаме… защото не разполагаме с нищо друго.