Генезис

58.

Повторното посещение и повторният разпит на човек, който е открил труп на мястото на жестоко убийство, винаги е деликатен въпрос.

В случая с Джанет Ланг бяха изминали само осем дни, откакто беше влязла в дома на сестра си и в най-лошия кошмар в живота си. Мащабът на травмата, която щеше да ѝ донесе загубата ѝ, заедно с онова, което е видяла в онова утро, все още не беше известен, но със сигурност щеше да промени живота ѝ.

Въпреки че Хънтър и Гарсия се бяха сблъсквали със същата ситуация безброй пъти, никой от тях не беше свикнал с нея и не вярваше, че някога ще свикне, но не можеха да я избегнат. Това беше част от работата им.

Хънтър се обади предварително, за да провери дали Джанет ще си бъде вкъщи и дали ще може да му отдели няколко минути от времето си. На обаждането пак отговори Том, гаджето ѝ, който отначало не се съгласи и възрази, че Джанет вече е преживяла твърде много, че се бори с посттравматичен стрес и кошмари нощем и допълнителните въпроси само ще влошат състоянието ѝ. След като Хънтър му обеща, че искат да зададат на Джанет още само един въпрос, не повече, Том отстъпи.

Минаваше обяд, когато Том покани Хънтър и Гарсия в апартамента. Джанет седеше до масата в дневната и гледаше безучастно през прозореца.

— Само това прави от една седмица — каза Том на детективите. — Ако не се е заключила в спалнята и не плаче, докато ѝ пресъхнат очите, седи до прозореца и гледа в нищото. Почти не яде. Рядко спи и когато заспи, се събужда с писъци и треперейки. Сърцето ми се къса, защото не знам как да ѝ помогна.

Хънтър и Гарсия не можеха да му предложат разумен съвет. Скръбта беше много индивидуално чувство, нямаше срок на давност и всеки я понасяше по различен начин. Това, което работеше за един, не работеше непременно за друг. Единственият общ фактор винаги беше времето, а това беше нещо, което само Джанет можеше да си даде.

Хънтър бръкна в джоба си и извади визитна картичка.

— Знам, че Джанет вероятно няма да излезе от къщата известно време — каза той и подаде на Том визитната картичка, — но това е един от най-добрите психиатри в Лос Анджелис, специалистка по посттравматичен стрес. Тя може и ще помогне на Джанет, когато Джанет е готова да говори с някого. Моля те, обади ѝ се.

— Благодаря, детектив — отговори Том и взе визитната картичка.

— Но не мисля, че можем да си позволим един от най-добрите психиатри в Лос Анджелис…

Хънтър поклати глава.

— Тя е много добра моя приятелка. Вече говорих с нея. Ще приеме Джанет без заплащане. Само ѝ се обади, когато Джанет е готова, става ли?

Том се втренчи мълчаливо в името на визитната картичка в продължение на няколко дълги секунди и после я пъхна в задния си джоб.

— Миличка — извика той. — Детектив Хънтър е дошъл да говори с теб.

Джанет откъсна очи от прозореца и погледна приятеля си и двамата гости. Тя беше облечена с долнище на пижама, футболна фланелка от гимназия и халат за баня в розово и бяло и изглеждаше отслабнала най-малко със седем килограма през изминалата седмица.

— Здравейте, госпожице Ланг — каза Хънтър и ѝ кимна за поздрав. — Това е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Ланг — поздрави Гарсия, пристъпи към нея и ѝ подаде ръка, но Джанет се втренчи в ръката за няколко секунди и после отново зарея поглед навън през прозореца.

— Заловихте ли чудовището, което уби сестра ми, детектив? — Въпросът беше запратен към Хънтър със силата на гневен камшик. — Или сте дошли да ми кажете, че „правите всичко възможно“… отново?

— Дошъл съм да поискам помощта ви, госпожице Ланг — отговори Хънтър. В тона му прозвуча, че става дума за нещо важно.

— Моята помощ?

Хънтър пристъпи напред, а Гарсия направи крачка назад.

— Искам да ви помоля да видите нещо. Да ми кажете дали ви е познато… дали изобщо ви говори нещо.

Тя стрелна очи към Хънтър, отмести поглед и после пак го погледна. Косата ѝ беше разрошена, а кожата — суха и покрита с петна — и под тъжните ѝ очи имаше тънки бръчки от безсънни нощи.

Джанет се втренчи в него.

— Какво искате да видя? — попита най-после тя.

Хънтър бръкна в джоба си и извади лист хартия, на който беше преписал трите реда от „стихотворението“ на Ментора. Помисли си, че ще бъде по-добре да не ѝ показва оригиналните редове, намерени на всяко престъпление, поради две много сериозни причини. Първо, защото първият беше написан с почерка на сестра ѝ и това можеше да отключи лавина от нежелани образи в съзнанието ѝ. И второ, защото третият ред беше написан с кръв.

Той сложи листа на масата пред нея.

— Това е нещо като стихотворение, госпожице Ланг — обясни Хънтър. — Но може да е какво ли не… текст на песен, гатанка, любовно писмо… — Той повдигна рамене и остави недовършено изречението си. — Не сме сигурни… Не можем да намерим справка никъде.

Джанет насочи вниманието си към листа, а Том заобиколи Хънтър и Гарсия, за да стигне до масата.

Хънтър прикова поглед в Джанет. Търсеше потрепване на очите, прехапване на устните, повдигане на веждите… нещо, което да покаже, че думите са ѝ познати. Видя намръщване, последвано от леко накланяне на главата.

Изражението на Том, от друга страна, остана озадачено.

— Не ми ли показахте вече това? — попита Джанет. — Не ми ли казахте, че е било намерено в дома на сестра ми, написано с нейния почерк?

Хънтър кимна.

— Да, показах ви го, но не цялото. Първият от тези три реда беше намерен в дома на сестра ви. Знам, че казахте, че не ви е познат, но си помислих, че ако го видите в по-пълна форма, може да се сетите нещо.

— Малко съм объркан — каза Том и вдигна ръка. — Току-що казахте, че не сте могли да откриете справка никъде. Тогава откъде взехте другите два реда?

— Добър въпрос. — Джанет подкрепи гаджето си. — Какво не ни казвате, детектив?

Хънтър и Гарсия си размениха поглед, който съдържаше цял разговор.

— Първото изречение беше намерено в кухнята на сестра ви — започна Хънтър, който помнеше какво е казал на Джанет и Том, когато им го показа за пръв път. — Оставено до печката.

Погледът, който Гарсия отправи към партньора си, беше достатъчно неуловим, за да не бъде забелязан от Джанет и Том.

— Отначало — продължи Хънтър — не знаехме дали има връзка между тези думи и случилото се в онази нощ. Особено защото, както вие ми казахте, изречението е написано с почерка на сестра ви. Можеше да е нещо, което тя е преписала от книга или друго, и да е паднало до печката предишната вечер…

— Отначало? — прекъсна го Том.

Хънтър наведе глава към листа на масата и кимна.

— Другите две изречения бяха открити на две други местопрестъпления.

— Какво? — попитаха в един глас Джанет и Том.

— И двете изречения следваха една и съща схема — отново излъга Хънтър. — Искам да кажа, че бяха близо до жертвата, бяха написани с почерка на съответната жертва и както виждате от първите три думи, изглежда, са от едно и също произведение.

Джанет и Том пак се втренчиха в листа на масата.

Хънтър и Гарсия зачакаха.

— Почакайте — каза Джанет с несигурно изражение. — Опитвате се да ми кажете, че сестра ми е станала жертва на сериен убиец?

— Така изглежда — потвърди Гарсия.

Стаята се изпълни с тревожност.

— Защо? — попита Джанет. Отчаяният ѝ поглед се стрелкаше от човек на човек, без да има крайна цел. — Защо сестра ми?

— Това се опитваме да разберем госпожице Ланг — отговори Хънтър. — Но истината е, че само нейният нападател знае защо е избрал сестра ви. Може да я е видял да върви по улицата и да е бил обсебен от нея. Може да са се запознали в някое кафене или бар и тя да е отхвърлила опитите му за сближаване. Не се знае и много често причините за такъв избор са логични само за нападателя.

— В повечето случаи — добави Гарсия, — техните мозъци функционират различно. Някои изпитват много повече гняв и ярост, отколкото повечето хора, и това ги прави много по-склонни към насилие. Други не чувстват абсолютно нищо — никакво съчувствие, угризения, жалост… нищо.

Хънтър видя, че Джанет се мъчи да се овладее.

— Не искам да отнемам повече от времето ви, госпожице Ланг — каза той и пак посочи листа. — Говори ли ви нещо някое от тези изречения… поотделно или заедно? Може би нещо, което сестра ви ви е показала по някое време, или е коментирала?

Джанет го погледна озадачено.

— Мислех, че може да е стихотворение — обясни Хънтър. — Нещо, което ѝ е дало някое бивше гадже или обожател. Някой, който може да е бил отчаяно влюбен в нея?

Тя поклати глава и после раздвижи устни.

— Не. Нищо от това не ми говори нищо. И не си спомням сестра ми да ми е показвала или да е споменавала за нещо такова, което някой ѝ е изпратил или ѝ е написал. Това е лудост. — Джанет не можеше повече да сдържи сълзите си.

Хънтър ѝ предложи хартиена носна кърпичка.

— Благодаря.

Тя избърса очите си и изчака няколко секунди, за да се успокои.

— Кои са другите? — Умолителният тон в гласа ѝ съответстваше на израза в очите ѝ. — Казахте, че другите две изречения са намерени на две други местопрестъпления. Кои са другите жертви?

Хънтър и Гарсия очакваха този въпрос. Хънтър извади мобилния си телефон и зареди снимка на втората жертва на Ментора.

— Това е Кирстен Хансен — каза той и предложи телефона на Джанет. — Била е медицинска сестра в хирургичната болница в Уестлейк, Лос Анджелис. Живеела в Алхамбра. Била е на същите години като сестра ви.

Джанет взе телефона от ръцете на Хънтър и се втренчи в снимката само за две секунди.

— Вече видях тази снимка — каза тя. — Том ми я показа преди два дни.

— Знам — отвърна Хънтър. — Аз му я изпратих и го помолих да ви попита дали жената на тази снимка ви изглежда позната.

— Да, и аз му казах, че не ми е позната.

— Сигурна ли сте, че не е била приятелка на сестра ви? — попита Гарсия. — Не ви ли се струва позната по някакъв начин?

Джанет поклати глава.

— Не, не съм я виждала.

— Сигурна ли сте? — настоя Гарсия. — Моля, помислете. Не бързайте.

— Много е хубава — каза Джанет. — Такова лице се запомня лесно. Дори да е била приятелка на Мелиса, не съм ги виждала заедно.

Хънтър взе телефона, зареди снимка на Оливър Грифит и върна телефона на масата.

— Това е Оливър Грифит — обясни той. — Работил е в рекламна агенция в Плая Виста и е живял във Валенсия, в Санта Кларита. И той е бил на годините на Мелиса.

Този път Джанет и Том погледнаха изненадано Хънтър.

— Мъж? — попита Том. — Една от жертвите е мъж?

— Да — потвърди Гарсия.

— Почакайте — каза Том и отмести очи обратно към снимката и после към стиховете на масата. — Нормално ли е това? Искам да кажа, серийните убийци обикновено не се ли придържат към един и същ тип жертва — само блондинки или само чернокоси, или само жени?

— Не съвсем — отговори Гарсия. — Това е погрешно схващане, придобило популярност чрез филмите и телевизионните сериали. В реалността единствените правила, които следват серийните убийци, ако изобщо следват някакви правила, са онези, които самите те създават, и може да се променят по всяко време. В много случаи онова, което ги отключва — онова, което ги насочва да изберат една или друга жертва — може да бъде нещо, което дори самият убиец не разбира. Това е натрапчив подтик… непреодолим импулс, който те не могат да контролират.

— Изглежда ли ви изобщо познато лицето му? — настоя Хънтър, отново привличайки вниманието на Том и Джанет към снимката на Оливър Грифит.

— Не — отвърна Джанет. — Не бих казала, че съм го виждала. И името му не ми звучи познато. — Тя погледна приятеля си, който поклати глава.

— Не — каза Том. — И аз не си спомням да съм го виждал.

Хънтър наведе глава, а после кимна и взе телефона си от масата.

— Благодаря и на двама ви, че ни отделихте от времето си — каза той. — Признателни сме ви, че погледнахте тези неща.

— Какво предлагаш да направим сега, Робърт? — Гарсия зададе отчаяно въпроса си веднага щом двамата с Хънтър се върнаха при колата. — Не можем да помолим Трой Фостър да види редовете или снимките. Искаш ли да се пробваме с Джоузи Грифит?

Хънтър въздъхна.

— Много бих искал, но е твърде скоро да я разпитваме. Изминали са по-малко от двайсет и четири часа, откакто тя откри съпруга си. Или не е мигнала цяла нощ, или е натъпкана с успокоителни и е в зомбирано състояние. Така или иначе, мозъкът ѝ е пълна каша. В момента думите и образите няма да бъдат много смислени за нея. Ще трябва да ѝ дадем няколко дни.

— И аз мисля така — съгласи се Гарсия и седна зад волана. — Тогава накъде?

Хънтър закопча предпазния си колан.

— Какво ще кажеш да отидем пак в дома на Грифит и да огледаме още веднъж? Къщата е голяма и не можахме да видим всичко снощи.

Гарсия кимна и включи двигателя.

— Звучи ми добре.