Генезис

37.

За част от секундата стените на претъпканата с мебели дневна сякаш се затвориха около Трой и го притиснаха. Краката му заплашиха да се огънат, когато животът, съществуването, вселената… всичко се замъгли и сля в неясно петно.

Хънтър не знаеше, че Трой гледа движещи се изображения, докато не чу звуците, които се разнесоха от мъничкия високоговорител на телефона на Трой. Звукът беше намален и Хънтър седеше твърде далеч, за да може да чува добре, но първият звук, който долови, беше нещо като форсиране на двигател.

В гърлото на Трой се насъбра слюнка. Киселини притиснаха хранопровода му и той се напъна да повърне и изпусна мобилния си телефон върху масичката за кафе, преди видеозаписът да свърши. Беше изгледал само пет-шест секунди от него.

Миг след като изпусна телефона си, Трой нададе писък, толкова дълбок и толкова изпълнен с болка и агония, че косъмчетата на врата на Хънтър настръхнаха.

Писъкът накара госпожа Фостър да подскочи от страх на фотьойла.

— Трой! — извика тя. Дрезгавият звук заседна в гърлото ѝ. — Какво има? Какво се е случило? — Погледът ѝ бе объркан, докато очите ѝ се стрелкаха от сина ѝ, към телефона на масичката, към Хънтър и после отново към Трой.

Трой вдигна ръце към лицето си, закри очи и от гърлото му се изтръгна още един писък, този път изпълнен не само с болка, но и с гняв.

Хънтър грабна телефона, преди екранът да потъмнее. Въпреки че видеозаписът вече беше свършил, последният кадър беше застинал на екрана. Показваше съобщение от четири думи. Хънтър ги прочете и сърцето му се сви.

Да, той съвсем забрави, че убиецът има седми етап в метода си на действие — да измъчва психически любимите хора на жертвите, след като ги убие. Нивата на сложност, на които действаше този убиец, наистина бяха нещо нечувано, и видеозаписът, който току-що беше изпратил на Трой, беше доказателство за това.

Макар и ужасена, госпожа Фостър скочи на крака и се опита да прегърне сина си. Малките ѝ ръце не бяха достатъчно дълги, за да обвият силното му тяло.

— Трой, какво става? — попита тя. Гласът ѝ беше слаб и очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Трой не отговори.

Госпожа Фостър погледна Хънтър.

— Какво е? Какво му изпратиха?

Хънтър само поклати глава — леко движение, за да ѝ даде да разбере, че е по-добре да не знае подробностите.

Тя продължи да се опитва да притисне в обятията си сина си.

С телефона на Трой в ръка, Хънтър отстъпи встрани, отдалечавайки се на известно разстояние от Трой, и пусна видеозаписа, но намали докрай звука.

Видеоклипът беше монтиран така, че да покаже пет отделни сегмента, и колажът представляваше неподправено и гротескно зло.

Първият отрязък беше дълъг шест секунди и показваше Кирстен гола, легнала на земята, с цялото приспособление въже-верига-кука, поставено на нея. Въжето беше прикрепено за задната част на превозно средство, готово да започне да я влачи за китките по нещо, което, изглежда, беше изоставен път. Хънтър видя асфалта под тялото ѝ, но не и маркировка на пътя. Светлината не идваше от улични лампи, а или от фенерче, или някакво евтино осветително тяло за видео.

Превозното средство не се виждаше, но беше очевидно, че камерата и осветителното тяло са поставени в задната му част под такъв ъгъл, че да се вижда цялото тяло на Кирстен. И тук Хънтър изпита чувството, че сякаш забиха кинжал в сърцето му.

Кирстен беше жива, лежеше по гръб и ръцете ѝ бяха протегнати над главата ѝ. Ужасените ѝ очи, преливащи от сълзи, бяха широко отворени и гледаха нагоре към камерата. Тя трепереше толкова силно, че сякаш се гърчеше конвулсивно. Хънтър не беше виждал толкова много ужас, изписан на човешко лице.

Устните ѝ се раздвижиха — една-единствена дума — но гласните ѝ струни бяха твърде вцепенени, за да издадат звук.

Хънтър прочете думата по устните ѝ — моля.

Двигателят на превозното средство изведнъж се включи и форсира. Тук свърши първият сегмент.

Преходът от първия сегмент към втория беше рязък. Нямаше избледняване или постепенно преливане от един кадър в друг, а само аматьорски скок от образа на Кирстен, която лежеше на земята ужасена и се молеше за живота си, към влаченето ѝ с пълна скорост.

Оттам нататък кадрите бяха потресаващи.

Вторият сегмент беше малко по-дълъг от първия — общо осем секунди — и показваше как тялото на Кирстен е влачено с такава скорост, че се клатеше и подскачаше хаотично върху асфалта като огромно парче месо. Докато тялото ѝ се удряше в земята, във въздуха се разпръсваха малки парченца кожа и плът и облачета кръв.

Хънтър си пое дълбоко дъх.

В работата си досега беше виждал изключителна жестокост и бруталност. Беше ставал свидетел на злото, на което са способни човешките същества, и беше присъствал на повече садистични местопрестъпления от всеки друг в лосанджелиската полиция, но тези кадри бяха толкова чудовищни, толкова нечовешки и отблъскващи, че почувства как кръвта му се смразява и се разтреперва целият. Усети, че киселини изгарят гърлото му.

Не беше ясно кога е заснет сегментът с влаченето, но сигурно е било в началото — по-малко от минута, след като превозното средство е потеглило, според Хънтър, защото повечето кожа все още беше на тялото на Кирстен и тя беше жива.

Всичките ѝ писъци на агония бяха заглушени от звука на превозното средство.

Последва още един аматьорски преход.

Третият сегмент беше дълъг четири секунди и показваше кадри на забавен каданс.

Когато започна, отрязъкът се фокусира върху лицето на Кирстен, но увеличението, изглежда, не беше направено от камерата, и това означаваше, че е направено по-късно, с помощта на програма за видеоредактиране.

Убиецът явно беше претърсил видеозаписа точно за тези кадри, избрани заради шокиращия им ефект и факта, че бяха уловили Кирстен в един от редките ѝ моменти на съзнание по време на изтезанието. Тя отново беше по гръб и подскачаше от инерцията на влаченето. Дотогава лицето ѝ явно вече е издрано от асфалта на няколко пъти. Част от кожата ѝ беше одрана и се виждаше плътта отдолу, изранена и кървава. Носът ѝ, също жестоко издран и кървящ, изглеждаше счупен, и устните ѝ бяха жестоко разкъсани, но увеличеният кадър се фокусираше главно върху очите ѝ. Въпреки кръвта, която покриваше лицето ѝ, виждаха се очите ѝ, пълни с отчаяние и болка. Тези няколко кадъра ги бяха уловили точно когато тилът ѝ се удари в асфалта… силно. Това, изглежда, беше критичният момент, защото и малката следа от надежда в очите ѝ изведнъж угасна и когато започнаха да се затварят, Хънтър разбра, че Кирстен се е отказала да се бори и се е предала на смъртта. Никой нямаше да дойде да я спаси… и тя го беше разбрала.

Това не беше моментът, в който животът на Кирстен свършва. Поне Хънтър не мислеше така. Това беше моментът, в който тя е загубила съзнание, но нататък щеше да е само въпрос на минути… може би секунди. Тъй като Кирстен е била в безсъзнание, главата ѝ се беше удряла безброй пъти в твърдата повърхност на пътя. Със скоростта, с която е била влачена, тези сблъсъци несъмнено са разбили черепа ѝ, създавайки множество разцепвания и фрактури. И вече не е имало връщане назад. Смъртта е била неизбежна.

Очите ѝ най-после се затвориха и третият сегмент свърши.

Четвъртият сегмент беше със същата дължина като първия, нещо като заключителна част на цялата серия. След поредното рязко прекъсване четвъртият отрязък започна, когато всичко е свършило. Онова, което беше останало от жестоко осакатеното и натрошено тяло на Кирстен, лежеше на пътя, безжизнено и облято в кръв.

Докато гледаше тези изображения, Хънтър почувства, че сърцето му блъска като обезумяло в гърдите му, защото потвърждаваха онова, което той и доктор Слейтър предположиха на местопрестъплението — че убиецът е влачил Кирстен по неравния асфалт дълго след като животът я е напуснал.

Хънтър беше сигурен, че Кирстен е умряла малко след края на третия сегмент от видеото. Вероятно няколко минути, след като е загубила съзнание. Съдейки по количеството кожа, останала по тялото ѝ по време на третия сегмент, Хънтър можеше да каже, че това е било в началото на изтезанието, но в четвъртия сегмент, преди поредицата да свърши, тя беше неузнаваема, осемдесет — осемдесет и пет процента от кожата на тялото ѝ я нямаше, както и огромно количество мускулна тъкан и плът. Всички крайници изглеждаха счупени и двата ѝ крака показваха оголени фрактури. Тялото ѝ беше така окървавено и деформирано, че повече приличаше на труп на животно, оглозган от глутница хищници.

Хънтър предположи, че за да постигне такова осакатяване, убиецът я е влачил най-малко десет минути, след като е умряла.

Видеозаписът обаче не свършваше дотук.

Петият и най-ужасяващ сегмент тепърва предстоеше.