Генезис

41.

Четиресет и пет минути, след като потегли от Силмар, Хънтър се върна в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“. Гарсия вече беше зад бюрото си, очите му бяха приковани в екрана на компютъра и изражението му беше мрачно.

— Ако това не е пълна лудост — каза той и отмести тревожния си поглед към партньора си, — тогава не знаем кое…

— Предполагам, че говориш за видеозаписа — отвърна Хънтър.

По пътя към Главното управление на полицията Хънтър беше препратил видеоклипа, който убиецът изпрати на Трой, на Гарсия и на киберкриминалистичната лаборатория.

— Това е супер откачено — отбеляза Гарсия и потрепери, когато отново насочи вниманието си към екрана на компютъра. — Излиза извън границите на садистичното, отвратителното, гадното и чудовищното или за каквито други думи се сетиш.

— Знам — отговори Хънтър. В тона му прозвуча безнадеждност.

— И ти си бил там?

Хънтър кимна.

— Само на няколко метра и през две стени от убиеца.

Гарсия се облегна назад на стола си.

— Мислиш ли, че извършителят е знаел, че ти си в къщата?

Хънтър повдигна рамене и седна зад бюрото си.

— Възможно е. Зависи колко дълго е чакал навън, преди да изпрати видеозаписа. Аз бях в къщата от десетина, може би петнайсет минути, когато дойде съобщението. Оттам нататък малко загубих представа за времето — призна Хънтър. — Не съм съвсем сигурен колко време мина от получаването на есемеса до обаждането на Шанън за местоположението, но мисля, че не е било повече от три-четири минути. Дотогава убиецът беше изчезнал.

— Мислиш ли, че извършителят се бъзика с нас?

Хънтър го погледна предпазливо.

— Питам, защото… — започна Гарсия.

Хънтър прочете въпроса в очите на партньора си.

— Защото този път е оставил включен джипиеса си.

— Именно. Извършителят изпрати подобно съобщение на Джанет вчера. Нямаше джипиес. Днес пък изпраща есемес на Трой и какво? Забравил е джипиеса включен? Не вярвам. Нито за секунда. Искал е ние да знаем, че е там и това означава, че според мен е знаел, че ти си в къщата, Робърт.

— Шанън ми каза, че телефонът бил изключен веднага след като е изпратено съобщението.

— Не знам, Робърт, но мисля, че натрапчивият непреодолим импулс на този убиец надвишава дори садизма му. Може би търси предизвикателство. Поредният запалянко по играта „хвани ме, ако можеш“. Бог знае, че сме имали работа с много такива. Няма да се изненадам, ако започне да се свързва директно с нас само за да се забавлява.

— Аз също. Вече се обадих на „Пътна полиция“ в Силмар и попитах дали имат камери близо до къщата на госпожа Фостър. Ще опитаме, ще помоля отдел „Проучвания“ да прегледат видеозаписите, но не мисля, че ще получим нещо. — Хънтър поклати глава. — Най-близките камери не са достатъчно близо — на „Хъбард стрийт“ и „Футхил Фрийуей“, и двете на три пресечки на изток и север от къщата на госпожа Фостър. Оттам има твърде много маршрути, по които би могъл да ги избегне. Това е първият проблем. Вторият е, че дори не знаем какво превозно средство да търсим.

Гарсия повдигна учудено вежди.

— Да — съгласи се Хънтър, — знаем, че убиецът е използвал същия или подобен пикап като този на Трой, когато е отвлякъл Кирстен в понеделник през нощта, но този тип е умен… Вероятно много повече, отколкото си мислим. Има реален шанс да е откраднал, наел или дори купил подобен пикап, за да го използва специално в онази нощ. Нямаме представа дали днес не е бил с мотоциклет.

— Да, това пак е лош късмет — отбеляза Гарсия, отново насочи вниманието си към компютъра и отвори друг файл на екрана. — Със същата тази мисъл наум, започнах да проверявам сигнали за откраднати коли от граждани, фирми за автомобили под наем и търговци.

— И?

— Ами, Трой кара пикап „Форд F-150“, модел 2014 година.

— Да, точно така.

— Ела да видиш нещо. — Гарсия направи знак на партньора си да отиде при него. — Това е пикап „Форд F-150“, модел 2014 година — обясни той и посочи снимката на екрана.

— Добре.

— Отпред — каза Гарсия и щракна върху следващата снимка. — И отзад.

Хънтър се досети какво предстои.

— А сега виж това. — Гарсия щракна върху друга снимка. — Това е шевролет „Силверадо 1500“, модел 2014 година. Отпред и… — Друга снимка. — Отзад.

Хънтър въздъхна. Фордът „F-150“ и шевролетът „Силверадо 1500“ изглеждаха много подобни и от двата ъгъла.

Гарсия щракна върху друга снимка.

— А това е Джи Ем Си „Сиера 1500“, модел 2014 година. Отпред… и отзад.

Също стряскащо подобен.

Още едно щракане.

— Това е „Рам 1500“, модел 2014 година. Отпред… и отзад.

Друга снимка.

— Тойота „Тундра“ от 2014-а — отпред… и отзад.

И после още една.

— И накрая, нисан „Титан“ от 2014-а — отпред… и отзад.

На лицето на Хънтър се изписа пълно поражение. И петте пикапа си приличаха достатъчно и от двата ъгъла, за да объркат повечето хора, освен ако не са фенове на пикапите.

— Убиецът може да е използвал всеки един от тях в нощта, когато е отвлякъл Кирстен — продължи Гарсия. — И всеки съсед, който е минавал по улицата или е гледал през прозореца си, като господин Хенеси, не би се усъмнил, че вижда пикапа на Трой, особено нощем. И съм сигурен, че убиецът е знаел това.

Хънтър бавно кимна.

— Както казах, умен е.

— Много — съгласи се Гарсия и отиде до кафе машината в ъгъла. — Видеозаписът е още един пример за това — пет кратки сегмента, заснети под много тесен ъгъл и на лошо осветление. Пътят под Кирстен едва се вижда. Има две вероятности да разпознаем мястото — нулева и никаква, освен ако киберотделът не направи чудо.

Хънтър беше убеден, че това няма да се случи.

— Кафе? — предложи Гарсия.

— Да, моля.

Гарсия напълни две големи чаши и даде едната на партньора си, а след това се обърна с лице към таблото със снимките.

— Ако си мислехме, че видеоклипът, който убиецът изпрати на Джанет вчера, е умопобъркващ… — той се изсмя сардонично, — този видеозапис направо е потресаващ. Дори не мога да си представя как Трой…

— Той не видя целия запис — прекъсна го Хънтър и после обясни какво се беше случило.

— Значи не е прочел посланието накрая? — попита Гарсия.

— Не и докато аз бях там.

Карлос се намръщи.

— Но ти току-що ми каза, че си го видял да изтрива видеозаписа.

— Да.

— Мислиш, че убиецът ще му изпрати още един?

Хънтър обясни за функцията, която автоматично запаметява прикрепени файлове в паметта на телефона.

Макар да имаше тази функция на телефона си, Гарсия беше забравил за съществуването ѝ.

— Трой ми каза, че тази функция е изключена на телефона му.

Гарсия отпи от кафето си и се втренчи изпитателно в Хънтър.

— Мислиш, че е излъгал?

Карлос знаеше, че партньорът му е няколко нива над всеки друг в разчитането и тълкуването на езика на тялото, думите, мимолетните изражения, жестовете, движенията на очите, зачервяването на кожата, вариациите на гласа… всичко, което може да издаде дали някой лъже, или не.

— Може би не — отговори Хънтър.

— Е, добре тогава. Това означава, че Трой няма да види онова послание, защото то е върхът на умопомрачението.

Хънтър кимна, но знаеше, че има фалшива двойственост, която подвежда хората да правят опасното предположение, че само защото някой не лъже, казва истината.

Колкото и добър да беше в това, Хънтър не успя да разбере по-дълбоко Трой, защото всичко в него — езикът на тялото му, вариациите на гласа му, движенията на очите му — беше абсолютно ненадеждно, защото беше променено от скръбта, болката и шока от образите, които току-що беше видял.

— Имаш ли видеозаписа на големия екран? — попита Хънтър.

— Да — отговори Гарсия и посочи монитора на компютъра на бюрото си. — Моля, заповядай. Аз лично не мисля, че ще мога да го изгледам отново. Това е едно от най-извратените и тъжни неща, което съм виждал през живота си.

Хънтър беше напълно съгласен с него.

— Как мина разговорът с таксиметровия шофьор? — Хънтър се приближи до бюрото на Гарсия. — Научи ли нещо?

Хънтър натисна интервала на клавиатурата и видеозаписът започна отначало. Гледането му на седемдесетсантиметров екран сякаш придаде нова дълбочина на кадрите, особено по време на третия сегмент, когато камерата се съсредоточи върху очите на Кирстен. На големия екран Хънтър ясно видя как светлинката на надеждата угасна в тях. Тя беше разбрала, че това е краят.

Гарсия изчака видеозаписът да свърши и после отговори на въпроса на партньора си.

— Нищо от таксиметровия шофьор — каза той и пак отпи от кафето си.

— Наистина ли? Той не каза ли нищо?

— Тя — поправи го Гарсия, остави чашата си и взе тефтерче от бюрото си. — Линда Евънс. Много мила жена. На четиресет и пет години. Тя помнеше, че качила Мелиса пред хотел „Фрийхенд“ в ранните часове на неделя сутринта. Регистърът ѝ показа, че я е взела в един и двайсет и девет.

— Да, същия час, който знаем — потвърди Хънтър и се върна на бюрото си.

— Пътуването от хотела до дома на Мелиса в Лиймърт Парк продължило горе-долу половин час. Оставила я пред къщата ѝ в един и петдесет и осем. — Гарсия прелисти страница в тефтерчето си. — Госпожа Евънс каза, че Мелиса била доста пияна. Слязла от таксито и не могла да затвори вратата както трябва — дори след два опита. И тъй като Мелиса била толкова пияна, госпожа Евънс я изчакала да влезе в дома си и след това потеглила.

— Много мило от нейна страна — отбеляза Хънтър.

— Тя има дъщеря, тийнейджърка. Каза ми, че е чувала много истории за сами жени, нападнати, докато се прибират в дома си, особено след като са пили. Всеки път, когато оставя сама жена, пияна или не, нощем или денем, госпожа Евънс я изчаква да се прибере, преди да тръгне, за всеки случай.

— Нуждаем се от повече хора като нея в този град.

— Тъй като тя изчакала Мелиса да влезе в дома си — продължи Гарсия, — попитах я забелязала ли е дали Мелиса е забравила да затвори външната си врата.

— И?

— Не. Госпожа Евънс потеглила веднага щом видяла Мелиса да влиза в къщата. Но ние бяхме там. Къщата е навътре от улицата, помниш ли? Ако Мелиса е оставила вратата открехната вместо широко отворена, трябва да имаш ястребови очи, за да я видиш, ако седиш в кола, паркирана на улицата през нощта.

— Вярно е — съгласи се Хънтър. — Но убиецът не пише, че Мелиса е забравила да затвори външната врата, а че е забравила да я заключи. Тя може да я е затворила, но да е забравила да превърти ключа. И това ме води до следващия въпрос.

Гарсия се досети.

— Дали госпожа Евънс е забелязала някого наблизо или около къщата на Мелиса? — сега беше негов ред да поклати глава пораженски. — Тя каза, че доколкото си спомня, по улицата нямало движение. Също така я попитах дали е забелязала някакви коли да ги следят от хотел „Фрийхенд“. Госпожа Евънс каза, че нямало никого. През цялото време, докато била спряла пред къщата на Мелиса — докато Мелиса успее да слезе от таксито, докато се мъчи да затвори вратата на колата, докато се препъва към дома си и най-после влиза вътре — става дума за около пет минути. Госпожа Евънс каза, че през цялото това време не си спомня да е видяла нито една кола да минава по улицата. Щяла да види фаровете. — Гарсия остави тефтерчето на бюрото си. — Това означава, че засега не разполагаме с нищо. — Той допи кафето си и се прегърби на стола.

— Знам — каза Хънтър и после се опита да го окуражи. — Но остават още много хора, с които да говорим. Вероятността убиецът да е имал романтичен контакт с двете жертви все още е много реална. Ще трябва да се разровим в живота и на двете и да видим дали ще открием връзка между тях, защото няма начин да са случайни жертви.

Хънтър се съгласи и отново се приближи до бюрото си.

— Тъкмо се готвех да прегледам профилите им в социалните мрежи, търсейки… — Гарсия разпери ръце. — Знам ли, нещо, което може да ги свърже, когато получих съобщението ти с видеозаписа. — Той започна да масажира врата си. — Няма да лъжа, Робърт. Клипът ме разстрои и наруши душевното ми равновесие. Това ниво на бруталност е свръхвисоко… дори за хора с нашия опит. Знам, че ние смятаме, че в действията на убиеца има замисъл, но сериозно? — Гарсия кимна към монитора си. — Какъв друг замисъл може да има в това, освен „Аз съм прецакан в главата и искам да наранявам хора, както никой друг досега не го е правил“?

Хънтър трябваше да се съгласи. Като детективи в отдел „Свръхтежки убийства“ с Гарсия бяха преследвали убийци, чиято жестокост сякаш не принадлежи на този свят.

Този убиец обаче надминаваше познатото досега.