Генезис

64.

На капитан Блейк ѝ отне много повече от една минута, за да се успокои. Когато най-после се върна в кабинета на Хънтър и Гарсия, Хънтър забеляза, че гримът около очите ѝ е леко размазан, но това не беше всичко. Сега, наред с тъгата и възмущението, в очите ѝ блестеше ново чувство — гняв.

— Добре ли си? — попита Гарсия.

Двамата с Хънтър отново стояха пред таблото със снимките.

— Доколкото мога да бъда, след като видях вероятно най-гнусния клип, който съм виждала през живота си.

— На мен ли го казваш? — отвърна Гарсия, когато Барбара се присъедини към тях.

Тя огледа таблото още веднъж, като този път се постара да проследи червените линии, начертани на него, и свързваха сериите снимки.

— И така — каза капитан Блейк, в гласа ѝ липсваше увереност. — Ако съм разбрала правилно от информацията ви преди малко, искате да ми кажете, че новата теория на отдел „Свръхтежки убийства“ е, че убиецът, който и да е този психопат, има зъб на някого. — Тя наклони глава настрана с несигурно изражение. — И не на някоя от жертвите, които е изтезавал и убил, а на близките им хора.

Гарсия се приготви да каже нещо, но капитан Блейк вдигна ръка и му направи знак да мълчи.

— „Зъб“ — продължи тя, — който според вас има корени преди тринайсет години, докато тези хора — Барбара посочи към ъгъла на таблото с трите нови снимки, — са били в прогимназия „Гардина“. — Тя посочи останалите на таблото. — И всичко това, включително абсолютно гнусния видеоклип, който току-що видях, не е нищо повече от отмъщение… наказание за нещо, което те са направили, когато са били… на колко години?

— Навремето Джанет Ланг е била на тринайсет — поясни Гарсия и посочи снимката ѝ. — Трой Фостър и Джоузи Грифит са били на четиринайсет и както казахме, явно има още двама души от групата — София Ризоли и Педро някой си. Нямахме време да ги открием, но отдел „Проучвания“ работи по въпроса, докато говорим.

— Тринайсет… — Учудените очи на капитан Блейк се спряха на Гарсия. — И четиринайсет. — Вниманието ѝ се насочи към Хънтър.

— Може би човекът, когото търсим, не е бил ученик — каза Хънтър и това накара Барбара да се замисли, като отново се вгледа в таблото, и по-точно в снимките на текстовите съобщения, разменени между убиеца и жертвите.

— Убиецът нарича себе си „Ментор“ — отбеляза тя.

Гарсия кимна.

— Вероятно поради някаква причина.

— Тогава смятате, че може да е някой от учителите им… отпреди тринайсет години?

— Знаем как звучи, капитане — рече Хънтър.

Капитан Блейк се подсмихна, докато си играеше с лявата си обеца.

— Мисля, че думата, която търсиш, е „отчаяно“, Робърт.

— Всяко разследване на серийни убийства е отчаяно, капитане — отвърна Хънтър. — Отчаяна надпревара с времето. Общо взето, търсим някой, който се разхожда спокойно по улиците и убива хора по план и график, които само извършителят знае. Колкото повече време ни отнеме да го заловим, толкова повече убиецът се приближава до поредната жертва. Времето никога не е на наша страна.

— Мислиш ли, че не го знам, Робърт? — леко раздразнено попита капитан Блейк.

— Ясно ми е, че го знаеш, капитане — със спокоен тон отговори Хънтър. — Също така ми е ясно, че знаеш, че тройна случайност като тази… — той посочи трите нови снимки на таблото, — няма. Не и в света на отдел „Свръхтежки убийства“.

Докато гледаше таблото, Барбара почувства, че нещо стяга гърдите ѝ.

— Това е… — Тя поклати глава и прехапа устни. — Лудост. Не мога да проумея мисълта, че някой изтезава и убива невинни хора по невъобразими начини, като отмъщение за нещо, което явно се е случило преди тринайсет години, докато са били в осми клас. Те са били хлапета, за бога. Какво може да са направили група тринайсет-четиринайсетгодишни малчугани, за да дадат повод за такова отмъщение?

Гарсия се подсмихна.

— Подценяваш на какво са способни днешните хлапета, капитане.

— Не е било днес, Карлос, а преди тринайсет години — отвърна тя.

— И все пак.

— Това са безсмислени разсъждения — прекъсна ги Хънтър. — И да знаем, и да не знаем какво се е случило преди тринайсет години, няма да променим факта, че трябва да заловим убиеца, а тази група от прогимназия „Гардина“ е връзката, която търсехме. Разберем ли как са свързани, ще го хванем.

В същия момент телефонът на бюрото на Гарсия иззвъня. Той се втурна към него.

— Детектив Гарсия, отдел „Свръхтежки убийства“.

Карлос слуша няколко секунди и после взе тефтерчето си. Надраска няколко реда и изведнъж спря.

— Какво? — Разтревоженият му поглед се отмести към партньора му. — Кога?

Последва пауза и после Гарсия пусна писалката на бюрото си.

— Добре. Изпрати ми всичко, което имаш. Също така ми трябва онзи полицейски доклад.

— Какво беше това? — попита капитан Блейк, когато Гарсия приключи с разговора.

— Отдел „Проучвания“ — отговори Карлос.

Хънтър наостри уши.

— Имаме адреса на София Ризоли — продължи Гарсия. — Отнело им е малко повече време, докато я открият, защото фамилното ѝ име вече не е Ризоли.

— Омъжила се е — предположи Хънтър.

— Да — потвърди Гарсия. — Сега се казва София Елиът. — Той прочете от тефтерчето си. — Двайсет и седем годишна. Съпругът ѝ, Лукас Елиът, е ръководител на проекти в „Т-Мобайл“.

— Има ли деца?

— Не.

— Братя? — настоя капитан Блейк. — Сестри?

— Една сестра — отговори Гарсия. — По-голяма. Живее във Фриско. Родителите ѝ обаче живеят в Лос Анджелис.

— Къде?

— Все още в Гардина, където тя е ходила на училище.

— А къде живеят София Елиът и съпругът ѝ?

— В Ел Монте, в долината Сан Габриел.

Хънтър погледна часовника си в същото време, когато Гарсия погледна екрана на компютъра си. Имейлът от отдел „Проучвания“ току-що пристигна.

— Какво работи госпожа Елиът?

— Тя е счетоводителка. Има фирма и работи от дома си.

— А другото хлапе, което е било в групата им? — попита капитан Блейк. — Мисля, че беше момче, нали?

Гарсия кимна и Хънтър разпозна поражението в движението.

— Името му е Педро Бустаменте. — Гарсия го произнесе буква по буква, а после млъкна и погледна в очите партньора си. — За съжаление той се е самоубил преди около една година. Бил е на двайсет и пет.

— Самоубил се е? — попита капитан Блейк. Изненаданото ѝ изражение отразяваше като огледало лицето на Хънтър.

Гарсия отвори полицейския доклад, който отдел „Проучвания“ бяха прикрепили към имейла.

— Точно така — потвърди той, докато преглеждаше доклада, знаейки точно къде да търси. — Хазяинът му открил тялото му в апартамента му в Помона.

— Как е сложил край на живота си? — попита капитан Блейк, когато двамата с Хънтър застанаха зад бюрото на Гарсия, за да видят доклада. Името на детектива от полицията в Помона, присъствал на мястото, беше Джеймс Лий.

— Прерязал вените си в банята — отговори Гарсия.

— Според детектив Лий — каза Хънтър, четейки от доклада, — не е имало следи за престъпление. Не е проведено разследване. Имаме ли доклада от аутопсията?

Гарсия се върна на имейла.

— Да. — Той щракна върху прикрепения файл.

Хънтър превъртя надолу до токсикологията и прочете какво са открили лаборантите.

— Алкохол и трамадол12 в кръвта му.

— Повечето хора приспиват мозъка си, преди да отнемат живота си, Робърт — отбеляза капитан Блейк, без да се изненадва. — Знаеш го.

— Вярно е — съгласи се Хънтър. — Но той е имал достатъчно и от двете в организма си, за да го зашеметят най-малко за половин ден. — Той посочи стойностите.

— Мислиш, че не се е самоубил? — попита Барбара.

— Не знам — отговори Хънтър.

— Ще се свържа с детектив Лий — каза Гарсия. — Трябва ни повече информация за случая.

— Добре — съгласи се Хънтър. — Ел Монте и Помона са в долината Сан Габриел, затова защо не ги поемеш? Говори с детектив Лий в Помона и със София Елиът в Ел Монте.

— Тръгвам. — Гарсия взе якето си.

— А ти какво ще правиш? — обърна се капитан Блейк към Хънтър.

— Ще отида в прогимназия „Гардина“, ще разгледам годишника им от 2009-а и ще говоря с когото мога, включително родителите на София Елиът. Годишникът ще ни даде и още някои имена, които да проучим. Все някой трябва да помни нещо. След това ще посетя Джоузи Грифит. Надявам се, че тя ще може да отговори на няколко въпроса за старата им група в училище.

— Добре — отвърна капитан Блейк, провери колко е часът и тръгна към вратата. — Днес следобед трябва да информирам шефа на полицията, затова дръжте ме в течение, каквото и да се случи.

— Разбира се.

Хънтър взе якето си и двамата с Гарсия излязоха.