Генезис

63.

Следващият ден започна като повечето дни, със съвещание за напредъка на разследването в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“, но преди капитан Барбара Блейк да пристигне, Хънтър и Гарсия направиха няколко промени на информационното табло. Сега част от горния десен ъгъл на таблото показваше три нови снимки — Джанет Ланг, Трой Фостър и Джоузи Грифит — свързани с червена линия.

Капитан Блейк слуша мълчаливо първите двайсетина минути, докато двамата детективи я информираха за всичко, което бяха открили през последните двайсет и четири часа. Щом приключиха, Барбара отстъпи крачка назад от таблото, местейки очи от снимка на снимка, сякаш се опитваше да се ориентира в сложен лабиринт… откъдето не виждаше изход.

— И има ново съобщение от убиеца — каза тя и тялото ѝ вече зае отбранителна поза. — Нов видеозапис?

— Да — потвърди Хънтър и посочи монитора на компютъра си. Вече беше прехвърлил видеозаписа от мобилния си телефон на твърдия диск на компютъра.

— Ще отида да си взема нещо безалкохолно — каза Гарсия, когато капитан Блейк се приближи до бюрото на Хънтър. — Няма да го гледам отново. — Той спря на вратата. — Някой иска ли нещо?

Робърт и Барбара поклатиха глави.

Гарсия излезе и затвори вратата. Хънтър си пое дълбоко дъх.

— Видеото е… много смущаващо — предупреди той.

— Съдейки по онова, което имаме досега — отвърна капитан Блейк и погледна таблото, — не очаквам нищо по-малко.

Хънтър пусна видеозаписа.

Този път видеоклипът беше кратък — двайсет и пет секунди. Започваше с избледняващ кадър отблизо на лицето на Оливър Грифит. Очите му бяха толкова объркани… толкова изпълнени с тъга… толкова изгубили надежда… че лесно можеше да се пренебрегне колко са зачервени и подпухнали. По лицето му се стичаха сълзи, които капеха от брадичката му. Дишането му беше повърхностно, сякаш въздухът около него е разреден.

Кадърът продължи близо осем секунди и завърши, показвайки как треперещите му устни се движат, но не се чу звук.

Не беше необходимо.

Дори едно дете би прочело по устните му: Моля те… недей.

Следващият кадър явно беше заснет няколко минути след първия и също започваше с лицето на Оливър отблизо. Очите му все още бяха зачервени, подпухнали, насълзени и объркани, но сега бяха изпълнени с нещо друго — пълен и тотален ужас.

В устата на Оливър беше напъхано кожено топче, което не му позволяваше да крещи… да се моли… или изобщо да каже нещо.

Камерата се отдалечи и показа цялото тяло на Оливър, здраво завързано с ремъци за кръста на Свети Андрей в мазето му. Той беше гол, но все още цял. Двата омара не се виждаха.

Оливър изведнъж се скова. Всеки мускул в тялото му се напрегна до точката на схващане. Главата му рязко се отметна назад и в същото време очите му се отвориха широко от страх, който го парализира. Топчето в устата му заглуши писъка, който се изтръгна от гърлото му.

Опита да се бори. Опита се да рита. Опита се да извие тяло настрана, но ремъците бяха твърде стегнати и яки. Можеше само да трепери на място.

— Исусе Христе! — възкликна капитан Блейк и потрепери.

Хънтър отмести очи от монитора. Знаеше какво предстои и също като Гарсия, не искаше да го гледа отново.

Видеоклипът отново избледня. Новият кадър, също като предишните два, пак беше заснет отблизо, но не беше на лицето на Оливър, показваше слабините му.

В дясната страна на екрана изведнъж се появи дълга градинарска ножица.

— Мамка му! — капитан Блейк закри с ръце лицето си, но леко разпери пръсти, за да може да вижда екрана.

Хънтър затвори очи и зачака звука, който знаеше, че ще последва.

Всичко се случи бързо. Остриетата на ножицата се разтвориха и затвориха със зловещо изщракване, от което дъхът на капитан Блейк секна. Прецизността на срязването беше безупречна и отряза в основата пениса на Оливър.

— Мамка му!

Този път Барбара стисна плътно очи и зарови лице в ръцете си.

На екрана, от прясната рана рукна кръв като вода, потекла от отвъртян докрай кран.

Тялото на Оливър се тресеше, сякаш го екзекутират с електричество, и през коженото топче в устата му успя да си проправи път нечовешки писък.

Ако изщракването на ножицата накара капитан Блейк да спре да диша, то от писъка на Оливър ѝ се догади.

Ментора изчака само секунда и после отново заработи с ножицата.

Клъц.

Второто срязване беше прецизно като първото и с огромна лекота отряза скротума на Оливър.

Тялото му се разтърси конвулсивно веднъж… два пъти… три пъти и после се разтресе за последен път. Мускулите му се отпуснаха. И след това нищо. Не помръдна. Оливър беше припаднал от болка.

Капитан Блейк закри с ръце устата си. Тя отмести поглед към Хънтър за част от секундата и после пак се втренчи в екрана.

Сцената на екрана отново избледня, но веднага след това показа Оливър в цял ръст на хикс-образния кръст. По краката му се лееше водопад от кръв и образуваше плътна и лепкава пурпурна локва на пода. Областта на слабините му представляваше пихтия от открита плът и кръв. Тялото му беше увиснало на кръста. Държаха го само кожените ремъци около китките и кръста. Главата му беше клюмнала, сякаш тежестта ѝ е твърде голяма за мускулите на шията.

Камерата се фокусира за последен път върху лицето. Клепачите му бяха притворени и камерата беше наклонена под такъв ъгъл, че да позволи на зрителя да види очите му, които хаотично се движеха наляво и надясно, не толкова бързо както във фазата на съня, характерна с бързите движения на очите, но почти.

Оливър явно беше в състояние на делириум, предизвикан от болка, шок и загуба на кръв.

Той се закашля и главата му подскочи нагоре, после пак клюмна надолу от усилието.

Тъй като коженото топче беше запушило устата, бузите му се издуха като риба балон, но в същото време нещо бликна през краищата на устата му… нещо повече от слюнка. Оливър беше повърнал и повърнатото нямаше къде да отиде.

— Мамка му! — изпсува за трети път капитан Блейк, разтърси силно глава и се извърна от екрана. — Приключих с това. Спри го — обърна се тя към Хънтър.

Той натисна паузата и отвърна:

— Няма повече. Видеозаписът свършва тук, но накрая убиецът е добавил думите „ЩРАК, ЩРАК, ЩРАК“ в долната част на екрана.

Капитан Блейк отново насочи вниманието си към монитора на бюрото му.

— Щрак, щрак, щрак? Какво би трябвало да означава това?

— Вероятно звук, наподобяващ отваряне и затваряне на щипки на рак — отговори Хънтър.

Усилието да гледа този двайсет и пет секунден запис, изглежда, беше изтощило напълно капитан Блейк. Тя изправи рамене и започна да диша дълбоко, за да се успокои, а после скръсти ръце на гърдите си, пак в отбранителна поза, без дори да забележи, че го прави.

— Свърши ли видеоклипът? — попита Гарсия, който отвори вратата и застана на прага. В дясната си ръка държеше кутия безалкохолно „Доктор Пепър“.

Хънтър кимна, но капитан Блейк поклати глава.

— Нуждая се от минутка — каза тя с треперещ глас, какъвто Хънтър и Гарсия бяха чували само един-два пъти преди това. — Дайте ми само минутка — повтори Барбара, мина покрай Гарсия и се отправи към тоалетната.