Генезис

53.

Адресът, който бяха дали на Хънтър, го заведе до малка задънена уличка в северния квадрант на Санта Кларита. Дори по това време на нощта в неделя, движението в каньона беше бавно и пътуването от седемдесет и два километра му отне един час и петнайсет минути.

Въпросната къща беше третата вляво, но Хънтър видя отдалече проблясващите сини и червени светлини, които осветяваха небето.

Улицата беше отцепена още в началото. Криминалистите бяха оградили вътрешен периметър около къщата, включително моравата отпред, алеята за коли, гаража и пътеката от камъни, която водеше от тротоара до предната врата.

Когато пристигна, Хънтър не видя никъде микробуси на медии или професионални на вид камери, поне още не, но в началото на уличката се бяха събрали много зяпачи, сякаш повечето жители на съседните улици са излезли да видят какво става.

Хънтър намали и бавно маневрира през две групи хора, за да стигне до полицейските прегради в началото на улицата, където стояха на пост двама помощник-шерифи от Шерифската служба на окръг Лос Анджелис.

Той смъкна стъклото, когато по-ниският от тях се приближи до колата му.

— Може ли да ми направите една услуга, помощник-шериф? — попита Хънтър и му показа служебната си карта. — Бихте ли угасили сините и червените светлини? — Той кимна към джипа на Шерифската служба, който беше паркиран вдясно от него. — Светлините само привличат още повече хора. — Хънтър посочи тълпата зад колата си. — Видях ги да проблясват от километър и половина и целият квартал ги вижда. Като местопрестъпление, колкото по-малко обществено внимание привлечем, толкова по-добре.

Помощник-шерифът прегледа документите му и кимна хладно.

— Разбира се. — Той направи знак на другия помощник-шериф да отмести едната преграда. — На една и съща улица ли живеете, момчета? Можеше да дойдете с една кола.

— Моля? — намръщи се Хънтър.

— Един друг детектив от отдел „Свръхтежки убийства“ пристигна току-що — обясни помощник-шерифът и посочи нататък по улицата. — Преди по-малко от минута.

— Дойдоха ли криминалистите? — попита Хънтър.

— Да. В къщата са вече най-малко от четиресет и пет минути.

Хънтър мина покрай преградите и погледна в огледалото за обратно виждане. Помощник-шерифът, с когото току-що разговаря, отново беше застанал до партньора си. Светлините на джипа им все още проблясваха.

Гарсия беше паркирал на улицата, до едното от другите три превозни средства на Шерифската служба, дошли на местопрестъплението. Той веднага забеляза Хънтър и му направи знак да спре пред неговата хонда „Сивик“.

— Помощник-шерифът ми каза, че току-що си пристигнал — рече Хънтър, когато слезе от колата си.

— Да — потвърди Карлос и инстинктивно погледна часовника си. — Преди една минута. — Той погледна към преградите и се изсмя саркастично. — Още са включени.

— Кое е включено?

— Казах на помощник-шерифа да изключи сините и червените светлини — обясни Гарсия. — Отразяват се в къщите и осветяват небето като маяк за тълпите.

Хънтър кимна в знак на съгласие, но не каза нищо. Закачи значката на колана си и двамата с Гарсия се обърнаха към двуетажната къща с бежова фасада, която беше изолирана от съседните с черно-жълта лента за обозначаване на местопрестъпление. Вдясно от нея имаше гараж за две коли. На широката алея една до друга бяха паркирани червен мини купър и черен мерцедес „Бенц“. Пред вратата стоеше на пост помощник-шериф и други четирима се мотаеха около колите си на улицата.

— Лосанджелиска полиция, отдел „Свръхтежки убийства“, нали? — попита някаква жена, която се появи изневиделица. Острите ѝ, но привлекателни черти бяха обрамчени от права кестенява коса, дълга до раменете. Светлокафявите ѝ очи гледаха иззад очила без рамки, поставени високо на малкия ѝ нос. Изглеждаше на трийсет и пет — четиресет години.

— Точно така — отговори Хънтър, когато двамата детективи се обърнаха да я погледнат.

Носеше стандартната униформа на Шерифската служба на окръг Лос Анджелис. Трите нашивки на ръкава ѝ показваха, че е сержант.

Жената беше една глава по-ниска от Хънтър, който беше метър и осемдесет, но имаше властен вид и явно изискваше да се отнасят с уважение към нея.

— Аз съм сержант Джаклин Лоуган от Шерифската служба на окръг Лос Анджелис — представи се жената и протегна ръка.

Хънтър и Гарсия се ръкуваха с нея и също се представиха.

— Вие ли дойдохте първа на местопрестъплението? — попита Хънтър.

— Да — потвърди сержант Лоуган. — Получих обаждане от диспечера към девет и десет тази вечер за евентуално убийство. Диспечерът не беше сто процента сигурен, защото онзи, който се обадил, бил на ръба на истерия. — Тя стрелна поглед към къщата. — И честно казано, това не е изненадващо, като се има предвид какво има вътре.

Хънтър и Гарсия не казаха нищо и я оставиха да продължи.

— Бях на нощен патрул, когато получих обаждането — обясни сержант Лоуган. — Намирахме се само на осем пресечки оттук, помощник-шериф Суарес и аз. — Тя посочи към къщата и извади джобното си тефтерче. — Той е горе със съпругата на жертвата, приятелката ѝ и нейния годеник. Името на жертвата е Оливър Грифит, трийсетгодишен. Работил е като творчески директор на рекламна агенция някъде в Плая Виста.

— Оливър Грифит? Жертвата е мъж? — учуди се Гарсия.

Въпросът му накара сержант Лоуган да погледне първо единия и после другия детектив. Тя явно беше доловила изненадата в тона на Гарсия.

— Точно така. — Сержант Лоуган намести очилата на носа си. — Не разполагаме с много информация. Не исках да започна да задавам въпроси в случай, който очевидно ще бъде прехвърлен на вас, но историята, която знам, е, че Оливър Грифит е бил сам в къщата. Съпругата му Джоузи Грифит е била в Лас Вегас за уикенда, на моминско парти на нейна приятелка. — Тя отново посочи с пръст къщата. — Това е приятелката, която е горе с госпожа Грифит в момента. Казва се Стейси Грийн. Годеникът ѝ, Скот Съмърс, също е с тях. Групата за моминското парти — общо шест жени — заминали в петък сутринта и се върнали тази вечер. Когато кацнали на летището в Лос Анджелис, всичките се качили на лимузина, която била запазена предварително. Пътуването дотук продължило час и половина. Госпожа Грифит се прибрала в дома си към осем и четиресет вечерта. Влязла в къщата, отишла долу в мазето и… — Сержант Лоуган си пое дълбоко дъх. — И открила съпруга си.

— Госпожа Грифит ли се е обадила на деветстотин и единайсет? — попита Гарсия.

— Не. Обадила се приятелката ѝ, Стейси Грийн — обясни сержант Лоуган. — Когато лимузината я оставила, госпожа Грифит забравила телефона си на седалката. Госпожица Грийн го забелязала, когато стигнали до края на улицата. Помолила шофьора да спре и да почака и хукнала обратно насам с телефона. — Тя прелисти страница в тефтерчето си. — Госпожица Грийн каза, че тъкмо щяла да натисне звънеца на вратата, когато чула писък отвътре. Вратата била оставена незаключена, затова влязла в къщата. И тогава чула втори писък, който се разнесъл откъм кухнята. Втурнала се натам и после надолу в мазето и открила госпожа Грифит на пода, както и всичко друго, което има там. — Сержант Лоуган замълча за момент, за да се успокои. — А там долу е най-ужасяващото нещо, което съм виждала.

— Благодаря ви — каза Хънтър и тримата се отправиха към къщата.

— Както казах — добави сержант Лоуган и прибра тефтерчето в джоба си, — получихме обаждането към девет и десет и дойдохме тук за по-малко от десет минути, но е необходим само един поглед на местопрестъплението, за да разбереш, че случаят няма да остане в Шерифската служба. Поне в такова малко подразделение като нашето. — Тримата се наведоха, за да минат под лентата за местопрестъпление и да влязат във вътрешния периметър. — Обадих се на моя капитан и двамата се съгласихме, че трябва да се свържем или с отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция, или с ФБР. Избрахме „Свръхтежки убийства“ и шефката на криминалистите каза, че сме взели правилното решение.

Те спряха на няколко крачки от предната врата.

— Какво искате да кажете? — попита Гарсия.

Сержант Лоуган повдигна рамене.

— Първото, което каза шефката на криминалистите, когато видя местопрестъплението и думите, беше: „Трябва да се обадим на отдел «Свръхтежки убийства». Това е техен случай“.

— Думи? — попита Хънтър. — Какви думи?

В очите на сержанта се четеше изумление.

— Ами… убиецът е оставил нещо като послание… написано на стената. — Погледът ѝ се плъзна покрай Хънтър и се спря на къщата за секунди, а после се върна на детектива. — И ако тези думи не смразят кръвта ви, почакайте да видите какво е направил убиецът с жертвата.