Генезис

49.

Оливър Грифит не беше свикнал да е сам вкъщи, поне през нощта. Откакто се запознаха с Джоузи преди седемнайсет месеца, и още повече след като се ожениха, те бяха прекарали всяка нощ заедно. Наистина обожаваха да бъдат заедно. Харесваха една и съща музика, едни и същи филми и една и съща храна. Чувството им за хумор сякаш беше правено по поръчка, защото непрекъснато се разсмиваха взаимно. Обичаха едни и същи сексуални ексцентричности… накратко, бяха идеални един за друг. Да спи сам в леглото им, беше съвсем ново преживяване за Оливър и изобщо не му се нравеше.

Джоузи и приятелките ѝ бяха заминали на моминското парти на Стейси в Лас Вегас за уикенда рано сутринта вчера. Снощи — вечер за мач — Оливър се опита да се възползва максимално от това. Той покани няколко приятели да гледат един от най-равностойните мачове между „Ел Ей Лейкърс“ и „Сан Антонио Спърс“. За тяхно разочарование „Спърс“ победиха само с четири точки — сто и десет на сто и шест.

След като приятелите му си тръгнаха и остана сам в къщата, Оливър се почувства малко объркан, без да знае какво да прави. Помисли си да се обади за малко на Джоузи, но знаеше, че тя е някъде навън с момичетата и се забавлява и определено не искаше да се покаже като бедстващ съпруг, на когото съпругата му липсва твърде много. Той си наля още няколко шота уиски и остави алкохолът да подейства като приспивателно средство за нощта — решение, за което дълбоко съжаляваше тази сутрин. Главата го боля толкова силно, че сякаш чуваше как мозъкът му се плиска в черепа му и се блъска в стените му всеки път, когато помръдне глава. Едва към единайсет и половина преди обяд, след испански омлет и смути за детоксикация, махмурлукът му започна да намалява.

Остатъкът от деня премина лениво. Джоузи му се обади към един следобед и както звучеше, нейният махмурлук надминаваше неговия с няколко хиляди точки, но тя и момичетата бяха в страхотно настроение. В момента обядваха в хотел „Мандалей Бей Бийч“, но бяха планирали целия ден и кулминацията щеше да бъде ресторант „Едж Стейкхаус“ и после предстоеше голямата изненада за Стейси, най-добрата приятелка на Джоузи и бъдещата булка.

— Хмм… а случайно ще има ли стриптийзьори? — попита Оливър със закачлив тон, но малко притеснено.

— В Лас Вегас сме, скъпи — отговори Джоузи. — Как мислиш? Ненапразно го наричат „Град на греха“.

— А, добре… Сигурен съм, че ще се забавлявате страхотно. — Оливър се опита да прозвучи безгрижно, но Джоузи го познаваше много добре.

— О, скъпи, ревнуваш ли?

— Не. Съвсем не. Всичко е наред. — Отговорът му беше твърде отривист, нещо, което изобщо не му беше присъщо.

— О, това беше много мило — засмя се Джоузи. — Но знаеш, че имаш нула причини да ревнуваш, нали?

Той не каза нищо.

— Като начало… — Гласът на Джоузи стана нежен и секси, по начин, от който тя знаеше, че коленете му ще омекнат. — Знаеш, че те обичам повече от всичко и от всеки, нали?

Оливър не отговори.

— Нали? — настоя Джоузи.

— Да — предаде се накрая той.

— И ти си единственият, който може да ме възбуди. Знаеш за какво говоря. — Джоузи изрече тези изречения като професионалистка и кожата на Оливър настръхна. — Никой дори не може да се доближи до удоволствието, което ти ми доставяш, скъпи, затова защо да си правя труда да бъда с друг?

Оливър въздъхна отчаяно.

— Да. Сега ти ме възбуждаш, скъпа.

Джоузи се изкикоти.

— Сложи си малко лед на онова място, скъпи, и задръж тази мисъл до утре вечерта, когато се връщам. Обещавам, че ще си заслужава.

Наложи се Оливър да намести члена си в панталона.

— Дадено.

Отговорът на Джоузи беше доволен и закачлив смях.

— Забавлявай се довечера, скъпа — каза той, — и направи няколко снимки на изненадващата нощ.

— Разбира се, скъпи. Разчитай на мен. Всичко ще бъде старателно документирано за идните поколения. Обичам те.

— Аз те обичам повече.

Те затвориха.

Благодарение на неочаквано горещо въздушно течение от запад денят се оказа сравнително топъл за средата на февруари — нещо, което изобщо не беше изненадващо за калифорнийските „зими“ — затова следобед Оливър мързелува навън край басейна с голяма чаша студен чай. Не беше достатъчно топло за къпане, но му беше приятно да полежи на слънце два часа, като през повечето време придремваше на шезлонга.

Към пет следобед се обади Стюарт, единственият неженен приятел на Оливър, и го попита дали иска да пийнат по нещо по-късно, но при самата мисъл за алкохол стомахът на Оливър се разлюля като кораб в бурно море. Той реши, че е най-добре да даде почивка на черния си дроб и да не ходи никъде.

Тази вечер по телевизията имаше друг мач, който започваше в седем. Този път „Ел Ей Клипърс“ щяха да играят срещу „Финикс Сънс“ в Аризона. Оливър можеше да го гледа и после, в зависимост от това как се чувства, или щеше да си легне, или да се опита да изгледа някой филм.

Половин час преди да започне мачът, той отиде до любимото си заведение за бургери, „Хабит Бъргър Грил“, на ъгъла на улицата, и си купи „Санта Барбара Чар Комбо“, към който винаги добавяше още едно резенче ананас и лъжичка гуакамоле. Джоузи го научи на тези тайни съставки за онова, което наричаха „най-хубавият бургер на планетата“.

Оливър се върна в дневната и се настани удобно на дивана, готов за още един вълнуващ мач, но получи повторение на предишния. В началото на втората четвърт „Сънс“ вече водеха на „Клипърс“ с двайсет и две точки и нямаше надежда „Клипърс“ да се върнат в играта.

С пълен стомах и гледайки скучен мач, не беше изненадващо, че на половината на играта Оливър вече се унасяше в онзи странен неопределен преход между будно състояние и дрямка… сън и реалност. И тогава, когато умът му блуждаеше към забвение, той чу познат звук, разнасящ се някъде пред него.

С все още натежал и бавен мозък, Оливър огледа стаята, търсейки източника.

Изсвирване в мача ли беше това, запита се той и бързо погледна екрана на телевизора.

Не изглеждаше така, но „Клипърс“ губеха с още шест точки.

Докато отместваше очи от телевизора, Оливър съзря проблясваща светлина в горния ляв ъгъл на мобилния си телефон, който беше на масичката за кафе между дивана и телевизора.

Той го взе.

Съобщение.

„Непознат номер.“

Оливър отключи телефона с пръстовия отпечатък на показалеца си и почука върху началото на есемеса.

Днес е по-топло от очакваното, а, Оливър!

Съобщението се стори малко странно на Оливър. Първо, защото беше от непознат номер. И второ, защото всичките му приятели го наричаха Оли, не Оливър.

Той повдигна рамене и взе чашата си със студения чай, който вече не беше студен, но устата му беше малко пресъхнала, и затова го изпи на две големи глътки, и после бързо написа отговор.

Така е. Страхотно е да си навън без яке. Между другото, кой е?

Отговорът дойде скоро, но не беше такъв, какъвто Оливър очакваше.

Да, достатъчно топло, за да оставиш прозореца отворен, докато изтърча набързо да си купиш бургер, нали?

— Какво? — промълви Оливър, разтърси глава, опитвайки да се разсъни, и прочете съобщението още веднъж. Какво е това, мамка му? Той се надигна, изправи рамене и пак написа същия въпрос.

Кой е?

Изминаха няколко секунди и Оливър получи отговор.

Знаеш, че си забравил прозорците незаключени и отворени, преди да отидеш да си вземеш бургер, нали?

Текстът накара Оливър да вдигне глава и да огледа стаята. Двата прозореца на дневната наистина бяха открехнати и той си спомни, че ги отвори, преди да излезе навън и да се изтегне край басейна. Искаше в къщата да влезе малко свеж въздух.

— Да, и какво от това? — попита на глас Оливър и после му хрумна нещо. Дали не беше госпожа Майлс, отсреща на улицата, и както винаги си пъхаше носа навсякъде? Той обаче бързо отхвърли идеята, защото откъде можеше госпожа Майлс да знае номера на мобилния му телефон?

Този път Оливър написа с главни букви: КОЙ Е?

Изпращачът най-после отстъпи и даде по-уместен отговор.

За теб… аз ще бъда ментор, Оливър.

Оливър се изсмя, когато прочете думите.

Да бе. Ментор. Как ли пък не.

Определено беше някой от приятелите му. Вероятно Стюарт, защото Оливър не излезе с него да пийнат по чашка.

Стю, ти ли си, кретен такъв? Пиян ли си вече? Оливър се замисли, когато му хрумна друга и сравнително обезпокоителна идея, и написа още един ред: И откъде, по дяволите, знаеш, че съм отишъл да си купя бургер и съм оставил прозорците отворени?

Отговорът пристигна незабавно.

Не, не е Стю. Както казах, за теб аз ще бъда ментор, Оливър, защото всъщност това е урок.

Оливър не остана смаян.

Да бе, що не си го начукаш, изсмя се той. Урок. Добре тогава.

Стю, ти си тъпак, не учител, написа Оливър. Урок, друг път. Трябва да зарежеш алкохола и да изчукаш някоя мацка. Остави ме на мира, пич. Гледам мача.

Менторът отговори веднага:

Ти не гледаш мача, Оливър. Заспиваше на полувремето. Дори не изяде всичките си пържени картофи.

Тези думи накараха раменете на Оливър да се напрегнат. Есемесите бяха пресекли тънката линия между „забавно“ и „заплашително“. Очите му инстинктивно обиколиха стаята, преди да се спрат на единия от отворените прозорци.

— Какви са тези простотии? — запита се на глас той. — Откъде, по дяволите, знае за пържените ми картофи и че съм заспивал?

Оливър остави мобилния си телефон върху масичката за кафе и стана. Почувства се малко замаян, сякаш беше пил алкохол два часа. Какво става тук, по дяволите?

Оливър запази равновесие, примига, за да прогони мъглата от съзнанието си и се приближи до прозореца. Къщата на госпожа Майлс беше тъмна. Както и тези на съседите от двете страни.

След като няколко секунди оглежда улицата навън, Оливър затвори прозореца и го заключи. Бързо направи същото и с другия прозорец. Когато отново седна на дивана, телефонът му отново иззвъня и извибрира. В същото време замайването в главата му се засили. Той взе телефона си и прочете съобщението.

Не са простотии, Оливър.

Оливър присви очи, когато прочете тези думи. Той не беше написал въпроса в съобщение. Беше го изрекъл на глас. Това не бе случайност.

Дзън-дзън. Нов есемес.

За жалост, твърде късно е да затвориш и да заключиш прозорците сега, не мислиш ли?

Стомахът на Оливър се сви, докато очите му, без да знаят какво търсят, огледаха стаята от ляво надясно. Нищо.

Дзън-дзън.

И ще ти кажа откъде знам за пържените ти картофи и че заспиваш, Оливър.

Когато Оливър прочете последното съобщение, зрението му се замъгли за две секунди. Нещо определено не е наред. Защо беше толкова замаян?

Дзън-дзън.

Защото вече съм в дома ти. Погледни зад теб.

Но вече беше късно.