Генезис

59.

За един час и четвърт, докато пътуваха от Лиймърт Парк до Санта Кларита, небето над Лос Анджелис се промени от лазурносиньо в тъмносиво. Тежки облаци се бяха събрали от всички краища и обещаваха дъжд, който вече валеше в далечината, над националния парк „Лос Падрес“.

— Еха! — възкликна Гарсия и вдигна ципа на якето си, когато спря пред дома на Оливър и Джоузи Грифит. — Страховито ядосано небе.

— Да — съгласи се Хънтър, оглеждайки облаците. — Но вятърът духа от север, а ние сме на югоизток. — Той посочи на запад, към дъжда. — Ако извадим късмет, пороят може да не се излее върху нас с пълната си сила.

— Искрено се надявам да си прав. При проливен дъжд каньонът се превръща в акведукт. Не искаме да се застояваме тук.

Къщата все още беше оградена с черно-жълта лента, маркираща местопрестъпление. На вратата стоеше един много отегчен на вид помощник-шериф, който им даде да подпишат протокола за местопрестъплението.

— Дойде ли вече екипът за почистване? — попита Хънтър.

— Трябва да дойдат след около два часа — отговори помощник-шерифът и повдигна рамене.

Хънтър и Гарсия влязоха в къщата и започнаха от мазето. Въпреки че трупът вече не беше там, въздухът все още беше натежал от специфичната миризма на кръв — постоянно променящ се, странен и много труден за описване мирис, който дразнеше ноздрите и караше да се преобръща и най-издръжливия стомах. Това обаче не беше всичко. Атмосферата в мазето беше пропита с нещо друго… нещо, което правеше въздуха гъст и малко труден за дишане, сякаш страхът и отчаянието на Оливър Грифит се бяха вкопчили в стените като стара боя. Локвата кръв все още покриваше по-голямата част от пода. Думите, които Ментора беше написал на стената, все още стояха там — зловещи… предизвикателни.

— От всички местопрестъпления, които съм посещавал повторно през живота си… — започна Гарсия, обръщайки се с лице към кръста с формата на буквата „X“, където намериха трупа на Оливър, — това е някак… — Той поклати глава, без да може да намери правилните думи, за да довърши изречението си.

Хънтър пъхна ръце в джобовете си.

— Никой от нас не знае какво всъщност търсим тук, Карлос. Ако се разделим… — Той вдигна очи, за да посочи останалата част на къщата. — Ще огледаме повече за по-малко време и може би ще успеем да се махнем оттук, преди да ни застигне дъждът. Какво ще кажеш?

Гарсия не се нуждаеше от повече убеждаване.

— Съгласен съм. Аз ще огледам горе.

Хънтър не се бави много в мазето. Вярно, не знаеше какво търси, но знаеше, че екипът на доктор Слейтър е старателен, доколкото е човешки възможно, и сигурно вече бяха открили всичко, което можеше да бъде открито тук.

Този път Хънтър не се опита да си представи какво се е случило. В това нямаше кой знае каква загадъчност. Ментора беше завързал Оливър Грифит за кръста на Свети Андрей, беше осакатил тялото му и оставил кръвта му да изтече, докато умре.

Той се качи горе и двамата с Гарсия се срещнаха на площадката на стълбището на втория етаж, до шкафчето със снимките в рамки и вазата с рози и азалии. Розите бяха започнали да повяхват, но азалиите бяха напълно разцъфнали.

— Добре ли си? — попита Хънтър, когато забеляза израза в очите на партньора си.

— Не знаех, че те са се оженили съвсем наскоро — отвърна Гарсия и посочи снимка на Оливър и Джоузи на сватбата им. — Датата е отпреди шест месеца. — Той погледна часовника си, за да провери днешната дата. — Всъщност след четири дни са щели да станат точно шест месеца.

Хънтър насочи вниманието си към снимките.

— Шест месеца, Робърт — продължи Гарсия. — Все още са били в онзи изумителен период на меден месец, когато всичко е страхотно. Все още откривате разни неща заедно… неща един за друг… правите безумни планове за бъдещето… може би дори са планирали да имат деца.

Хънтър знаеше, че Карлос мисли за съпругата си Ана. Това пак беше естествен, неврологичен рефлекс. Когато се сблъска с трагедия, с която може да се отъждестви по някакъв начин, мозъкът много често кара хората да се замислят за онези, които обичат най-много.

— Изглеждат много щастлива двойка — добави Гарсия и посочи друга снимка.

Хънтър обаче се беше съсредоточил върху друга снимка, три фотографии по-надясно, която го накара да се замисли и трескаво да прерови в паметта си за нещо, което знаеше, че е там и трябва да намери.

Една… две… три секунди.

Да, ето го.

Едно-единствено парче от пъзела.

Едно-единствено свързващо парче, което променя целия картинен ребус.

Гарсия веднага забеляза промяната в поведението на партньора си.

— Добре ли си? — попита той. — Имаш такъв вид, сякаш ще ходиш на зъболекар.

Хънтър не го погледна и измърмори едно изречение с тон, изпълнен със съжаление.

— Изтълкували сме всичко погрешно, Карлос.

— Какво? — Гарсия примига и се опита да проследи погледа му. — Какво искаш да кажеш, Робърт? Какво гледаш?

Хънтър посочи нещо на една от снимките.

— Изглежда ли ти познато?

Отначало Гарсия не го видя. Мозъкът му установи частична връзка след още две секунди, но дори тази частична връзка беше достатъчна, за да го разтърси до мозъка на костите. Той погледна партньора си с широко отворени от изумление очи.

— Копеле!

— Да.