Генезис

8.

За Робърт Хънтър онова утро в понеделник започна с повторно отиване в дома на Мелиса Хоторн. Той пристигна там, преди още слънцето да изгрее.

Макар че беше неизбежно, криминалистите бяха създали суматоха от движение, хора, звуци и светлини, и те правеха от местопрестъплението нещо коренно различно от първоначалното. Хънтър искаше да разгледа местопрестъплението сам, без нищо да го разсейва, при угасени лампи, а къщата да бъде тиха и спокойна, както е била, когато е убита Мелиса.

Хънтър не вярваше на предчувствия, поличби, ясновидство или както там го наричат хората. Освен това не мислеше, че само като посети отново местопрестъплението сам, някак изведнъж ще получи прозрение какво всъщност се е случило. Знаеше само, че съществува зло… човешкият вид… онзи вид, който би довел някого дотам, че да изтръгне живота на млада жена по един най-отвратителен начин, какъвто е виждан някога. А злото — добре знаеше Хънтър — понякога оставя улики.

В онази сутрин Хънтър прекара близо два часа в дома на Мелиса Хоторн. Повечето време остана в дневната с кухня. Локвата кръв на пода беше почистена, но пак имаше останало едно петно, отбелязващо точното място, където са отнели живота на жената. Сега въздухът в стаята имаше онзи особен мирис, който идва след огледа на всяко местопрестъпление. Не беше противната миризма на разложение, а нещо съвсем различно и специфично — отчасти сладникав мирис, отчасти на тежко желязо и отчасти на дезинфектанти. Екипът за почистване на местопрестъпления отново беше свършил добре работата си.

Хънтър застана точно на мястото, където откриха трупа на Мелиса, стъпил там, където беше локвата кръв, с отпуснати до тялото ръце, и погледна нагоре към тавана, протягайки врат, доколкото беше възможно. Задържа глава в това положение няколко секунди, а после издаде брадичката си напред, така че да разтегне и долната си челюст. Докато го правеше, Хънтър почувства дърпане под езика, последвано от стягане на гърлото.

Той остана в това положение няколко секунди, опитвайки да си представи агонията на Мелиса Хоторн… отчаянието ѝ… болката ѝ… паниката ѝ… ужаса ѝ… когато е знаела, че никой няма да дойде и да я спаси. Знаела е, че ще умре.

Изведнъж кожата на двете му ръце настръхна и Хънтър изпита чувството, че сякаш някой се мъчи да пробие дупка в стомаха му.

И почувства злото. Грозното, невидимо присъствие витаеше във въздуха… все още просмукано в тези стени, сякаш си играеше на „хвани ме, ако можеш“.

Хънтър издържа по-малко от една минута в тази поза и после се отпусна.

Отстъпи назад от петното кръв и за последен път огледа кухнята. Настръхването на кожата му не преминаваше. Дупката в стомаха му не се затваряше.

Вярно, смъртта и злото бяха белязали завинаги тази къща, но онова, което остави наистина лош вкус в устата на Хънтър, беше, че както знаеше от опит, този вид зло, насочено лично или не, много рядко идва в една-единствена доза. Най-често подтикът да се наранява… да се убива отново… става твърде силен, на практика — невъзможен за овладяване. Значи беше само въпрос на време.