Генезис

62.

— Мислиш ли, че тя крие нещо? — попита Гарсия, когато се върнаха при колата му. — Имам предвид за тормоза в училище?

— Не останах с това убеждение — отвърна Хънтър. — Джанет призна, че са погаждали номера и са се шегували за сметка на други ученици. Може би някой от онези номера или шеги са засегнали някого много повече, отколкото тя си представя. Старата история — за един шега, за друг психична травма.

Гарсия кимна и погледна колко е часът.

— Наближава седем и половина — каза той на партньора си. — Какво искаш да направим? Да приключим ли за днес и да продължим утре сутринта, или какво?

Хънтър прокара пръсти през косата си и погледна към небето. Дъждът беше спрял, но облаците все още бяха там.

— Мисля, че по това време — добави Гарсия, — единственото, което можем да направим, е да посетим Джоузи Грифит и да ѝ зададем същите въпроси като на госпожица Ланг. — Той млъкна и завъртя език в устата си. — Проблемът е, че както каза, още не са изминали и двайсет и четири часа, откакто тя загуби съпруга си. Би било истинско чудо, ако получим надеждни отговори от нея в момента.

— Да, знам. Мисля, че тази вечер не можем да свършим много. Утре сутринта първата ми работа ще бъде да кажа на отдел „Проучвания“ да издири София Ризоли и Педро, каквото и да е фамилното му име. Щом ги намерим, може би те ще помнят повече за тяхната група в училище, отколкото ще си спомнят госпожица Ланг и госпожа Грифит.

Гарсия кимна.

— Техните умове няма да се борят със скръб.

— Именно — съгласи се Хънтър.

— Трябва да говорим и с брата на Трой — предложи Гарсия. — Може да е учил в същото училище „Гардина“. Може да ни каже нещо.

— Ще потърся в интернет довечера. — Хънтър смъкна ципа на якето си, — но нека го добавим към списъка за утре, след като отидем в гимназия „Гардина“. Искам първо да прегледам годишника им от 2009 година и може би да поговоря с някои учители, чистачи, административния персонал… който е останал там от онова време.

— Ами ако не е останал никой?

— Тогава ще ги издирим.

Гарсия кимна и отключи колата, но преди да се качат, телефонът на Хънтър иззвъня.

— Детектив — каза женски глас, когато Хънтър отговори на обаждането. Звучеше разтревожено и разплакано. — Обажда се Стейси Грийн… приятелката на Джоузи. Тя е при мен в момента.

— Здравейте, госпожице Грийн — отвърна Хънтър. — Добре ли е госпожа Грифит?

— Джоузи спи. Изкара по-голямата част на деня на успокоителни, но снощи, у тях, вие помолихте Скот и мен да държим под око телефона ѝ. Казахте ни да се свържем с вас, ако тя получи някакви странни съобщения от непознати номера.

Хънтър направи знак на Гарсия да се качат в колата и когато седнаха вътре, бързо превключи обаждането на високоговорител.

— Точно така. Тя получи ли съобщение?

Двамата детективи чуха, че Стейси подсмърча, докато се опитва да успокои гласа си, но не успяваше. Вместо да говори, тя неспирно ридаеше.

— Госпожице Грийн — спокойно каза Хънтър. — Дишайте дълбоко. Вкъщи ли сте?

— Да.

— Можете ли да си налеете чаша вода? Или да помолите годеника си да ви даде вода?

— Скот не е у дома в момента. — Тя замълча и продължи да подсмърча. — Добре съм.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Добре. Не бързайте.

След няколко секунди Стейси се успокои.

— Да… Ами, предполагам, че лошите новини се разпространяват бързо — каза тя все още с немощен глас. — Джоузи получи няколко съобщения от непознати номера днес. Всичките пишеха, че много съжаляват за случилото се.

— Тя показа ли ви всички съобщения? — попита Хънтър.

— Както казах, Джоузи взе успокоителни и спа през по-голямата част на деня, но аз знам паролата ѝ и докато тя си почиваше, държах телефона ѝ до себе си.

— Умно — оформи беззвучно с устни Гарсия.

— Но преди половин час… — продължи Стейси, — тя получи още едно съобщение от непознат номер. — Тя млъкна и гласът ѝ се задави от сълзи.

— Какво пишеше в съобщението?

— Ами… както вие споменахте вчера, изпращачът е написал две думи — „От Оливър“ — с главни букви, в началото на изскачащото съобщение.

— Видяхте ли самото съобщение? — попита Хънтър, но съдейки по начина, по който плачеше Стейси, се досети какъв ще бъде отговорът.

— Да. — Стейси избухна в ридания. — Имаше… прикрепен… видеозапис… — Гласът ѝ се разтрепери и тя не можа да довърши изречението.

Гарсия затвори очи, сякаш изпита болка.

— Защо… — попита Стейси. — Защо някой би изпратил такова…

— Госпожице Грийн — прекъсна я Хънтър. — Моля ви, отидете в кухнята и си налейте вода със захар. Една лъжица захар ще свърши работа. Ще ви помогне да се успокоите.

Хънтър и Гарсия чуха, че Стейси си пое дълбоко дъх през запушения нос, и после изщракване на запалка, последвано от дълбоко вдишване.

— Добре съм — каза тя. — Какво искате да направя сега?

Съдейки по тона на гласа ѝ, беше ясно, че Стейси всъщност не е добре, но Хънтър и Гарсия не можеха да направят много.

— Във вас ли е телефонът на госпожа Грифит? — попита Хънтър.

— Да.

— Добре. Искам да ми препратите цялото съобщение. Включително прикрепения видеозапис. Знаете ли как да го направите?

— Да, разбира се.

— Моля ви, препратете ми го веднага. Не пускайте отново видеозаписа, само изберете съобщението от списъка, щракнете върху бутона за препращане, въведете телефонния номер, на който ми се обаждате сега, и ми го изпратете.

— Добре… почакайте.

Хънтър и Гарсия чуха тихи звуци на бутони на клавиатура.

— Готово. Получихте ли го?

Три секунди по-късно мобилният телефон на Хънтър извибрира.

— Да. Благодаря ви. А сега искам да направите още нещо за мен. И е много, много важно. — Хънтър нямаше да допусне същата грешка като с Трой.

Стейси изпълни инструкциите му как да изтрие напълно съобщението и видеозаписа от телефона на Джоузи Грифит.

— Добре… готово — каза му тя, ридаейки.

За да бъде сто процента сигурен, Хънтър я помоли да провери всичко още веднъж.

— Изчезна — увери го тя. — Няма го тук вече.

— Госпожице Грийн, може ли преди да затворите, да ви задам още един въпрос? — попита Хънтър. — Откъде познавате госпожа Грифит? Случайно да сте учили в гимназия „Гардина“ с нея?

Стейси отново си пое дълбоко дъх.

— Не. Запознах се с Джоузи в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. И двете следвахме психология. Завършихме заедно.

— А другите жени от групата ви приятелки? — попита Хънтър. — Групата, с която бяхте в Лас Вегас за моминското ви парти? Знаете ли дали някоя от тях е познавала госпожа Грифит от годините ѝ в гимназия „Гардина“?

— Хмм… — Стейси не мисли твърде дълго. — Не. Никоя от тях. Мисля, че Луси и Ейми познават Джоузи от гимназията, но те не са учили в „Гардина“, а в „Саут“, в град Торънс.

— Добре, благодаря ви — отвърна Хънтър и потърка уморените си очи. — Ще ви се обадя утре, за да проверя как е госпожа Грифит, става ли?

— Да — прошепна Стейси.

— Днес се справихте страхотно, госпожице Грийн. Благодаря ви още веднъж.

Веднага щом приключи разговора, Хънтър отвори съобщението, което Стейси му изпрати. Текстът се състоеше от четири думи, групирани по двойки и разделени от интервали. Първите две думи, както им каза Стейси, бяха: „ОТ ОЛИВЪР“. Това се беше появило в изскачащото съобщение. Последните две думи бяха: „ЗА ДЖОУЗИ“.

— Хитро — отбеляза Гарсия. — С такова съобщение, как няма да искаш да видиш прикрепения запис един ден, след като си загубила съпруга си?

Хънтър кимна.

— Е, добре — каза Гарсия и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Нека видим какво е изпратил убиецът този път.

Хънтър пусна видеозаписа.