Генезис

88.

Гарсия и двамата служители на АСТ се обърнаха и закуцукаха обратно по пътническия ръкав, а Хънтър поднови преговорите.

— Нямаме много време, Линда — започна той, използвайки ние вместо ти, за да предаде подсъзнателно посланието, че са заедно в играта. — Трябва да пуснем пътниците да слязат от самолета и трябва да го направим веднага.

Линда отстъпи крачка назад, дърпайки стюардесата със себе си.

— Добре — каза тя с достатъчно силен глас, за да я чуят повечето пътници. — Ще го направим бавно и спокойно. Без паника. Без бързане. Първо, преди някой да помръдне, искам всички, които са до прозорците, да смъкнат щорите. — Линда замълча за момент, за да може всеки да разбере инструкциите ѝ. — Всяка щора на всеки прозорец да бъде спусната. Направете го веднага.

Пътниците изпълниха заповедта ѝ.

Хънтър трябваше да признае, че Линда е умна. Тя току-що зачерта вероятността някой снайперист да сложи край на цялата история, помисли си той.

— А сега — продължи Линда, — ще го направим редица по редица. — Тя погледна пилота и другата стюардеса, за да им даде да разберат, че ще помагат. — Забравете за ръчния багаж. Няма да отиде никъде и само ще забави нещата. Ще започнем с първата редица във втора класа и така нататък до последната. После ще преминем към първа класа. Нека поне веднъж да почакат. Ще използваме само лявата пътека, затова ако сте в дясната страна на самолета, ще се придвижите вляво, когато ви дойде редът. Не ставайте, ако не е дошъл редът ви да слезете. Направите ли го… повярвайте ми… ще умрете. — Линда кимна на пилота и на другата стюардеса. — Бавно и спокойно. Без паника. Без бързане. Изведете ги навън.

Първата редица седалки във втора класа беше номер трийсет, а последната — петдесет и седем.

Пилотът, другата стюардеса и още две стюардеси във втора класа действаха бързо и правеха всичко възможно да успокоят пътниците. Фактът, че самолетът беше пълен само малко повече от половината, направи извеждането по-бързо.

Докато групите пътници слизаха от самолета и влизаха в ръкава, между пет и девет души в група, посрещаше ги мъж по боксерки и чорапи.

— Моля, вървете право по ръкава и някой полицай ще ви помогне — повтаряше Хънтър, докато уплашените и изненадани пътници бързо преминаваха покрай него с коментари като „Какво е това, по дяволите?“ и „Желаем ви успех!“.

За малко повече от седем минути стюардесите и пилотът опразниха втора класа.

— Добре. Да преминем към първа класа — каза Линда и се обърна към двете стюардеси, които помагаха във втора класа. — Вие двете може да тръгвате. — Тя кимна към пътническия ръкав. — Другите стюардеси в първа класа ще се погрижат за останалите пътници.

Двете уплашени стюардеси погледнаха пилота, който бързо им кимна.

— Вървете — каза той. — Спасете се.

Стюардесата, до чиято глава беше опрян пистолетът, отново се разплака.

— Моля те, пусни ме… моля те.

— Ще го сторя, но ще трябва да почакаш още малко — отвърна Линда и после заповяда на пилота и на другата стюардеса да изведат пътниците от първа класа.

В първа класа нямаше много пътници — само двайсет и един — но когато четвъртата група стигна до вратата, готова да слезе от самолета, Линда ги спря.

— Ти — каза тя и посочи среден на ръст мъж, който изглеждаше на трийсетина години.

Мъжът спря и я погледна.

— Аз ли? — попита той с треперещ глас и сложи дясната си ръка на гърдите. Сините му очи бяха изпълнени със страх.

— Да, ти — отговори Линда. — Ти оставаш. Останалите пътници в групата… вървете.

Всички се спогледаха изненадано и озадачено.

— Вървете — отново им заповяда Линда. — Преди да реша да избера още някого.

Те веднага излязоха от самолета, колкото може по-бързо, оставяйки младия мъж, когото Линда беше спряла.

— Защо? — попита той, докато страхът овладяваше тялото му. — Как така да остана?

— Точно така. — Тонът на Линда беше твърд и настойчив. — Ела от тази страна и седни на онази седалка, където мога да те виждам. — Тя посочи място на първата редица във втора класа, вляво от нея.

— Линда — извика Хънтър, — какво правиш?

— Нарича се застраховка, детектив — отвърна тя. — Давам ти пътниците, както обещах, но трябва да задържа най-малко един цивилен тук вътре. Ако не го направя, приятелите ти от специалните части ще щурмуват самолета с гърмящи оръжия. Знаеш го.

— Но защо аз? Какво съм направил? — Младият мъж имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Защото аз казвам така — отговори Линда. — А сега седни.

Мъжът се обърна и погледна Хънтър, явно търсейки помощ.

— Всичко е наред — рече Хънтър и вдигна ръце към него. — Как се казваш?

— Хмм… Филип Мадокс, но всички ме наричат Фил.

— Добре, Фил — каза Хънтър възможно най-спокойно. — Всичко ще бъде наред. Само… седни… засега… и ще решим проблема. Става ли?

— Бавиш всички, Фил — обади се Линда. — Седни или ще те прострелям в капачката на коляното. — Тя насочи пистолета към краката му.

Сега вече младият мъж трепереше от главата до петите, но отиде и седна на мястото, което посочи Линда.

— Ти — извика Линда и врътна брадичка към Амбър, — окървавената. Сложи белезниците си на пода и внимателно ги подритни насам с крак.

Амбър също трепереше, но от гняв.

— Направи го веднага и го направи бавно.

Амбър изпълни заповедта ѝ.

— И ключовете…

Амбър се подчини.

Линда се обърна към пилота и стюардесите.

— Може да продължите с извеждането на пътниците от самолета.

Те се върнаха в първа класа, а Линда пусна косата на стюардесата.

— Искам да вземеш белезниците — каза ѝ Линда, — и да закопчаеш Фил на седалката. Направиш ли го правилно и спокойно, може да си вървиш.

Дишайки тежко, стюардесата най-после се освободи от хватката на Линда, за да вземе белезниците от пода.

— Хайде — подкани я Линда. — Направи го.

Също като Фил, стюардесата погледна Хънтър за потвърждение. Той кимна.

Стюардесата взе белезниците и се приближи до мястото, където седеше Фил.

— Много съжалявам — ридаейки каза тя, щракна едната халка на белезниците на дясната му китка, а после заключи другата около облегалката за ръце на седалката и я дръпна силно, за да покаже на Линда, че е свършила правилно работата.

— Чудесно — рече Линда и насочи оръжието си към Фил. — Може да си вървиш — каза тя на стюардесата, която за момент изглеждаше несигурна какво да направи.

Пилотът и трите стюардеси се появиха с последната група пътници. Помощник-пилотът ги следваше.

— Това са всичките — каза пилотът.

— Прекрасно — отвърна Линда. — Сега всички може да си вървите.

На лицата им се изписа колебание, което изчезна веднага щом Линда насочи пистолета към тях.

— По-добре тръгвайте, преди да променя решението си. Искате ли да останете?

Четирите стюардеси, пилотът и помощник-пилотът поклатиха глави и най-после напуснаха самолета, минавайки бързо покрай Хънтър.

Линда погледна Амбър.

— Ти също, разкървавен нос. Може да тръгваш.

— Никъде няма да ходя — гневно заяви Амбър. — Ти взе оръжието ми. Ще сляза от самолета само с оръжието си или в чувал за трупове. Затова, застреляй ме, ако искаш, откачена кучко, но оставам тук.

Сърцето на Хънтър пропусна един удар. Нима Амбър има желание да умре, запита се той.

— Добре. Щом така искаш — отговори Линда и бързо отмести пистолета от Фил и го насочи към Амбър.

Амбър спусна ръце от двете страни на тялото си и погледна Линда право в очите, но не трепна. От носа ѝ течеше кръв и капеше от брадичката ѝ върху ризата и якето ѝ.

— Не го прави, Линда! — извика Хънтър, пристъпи крачка напред и се обърна към Амбър. — Амбър, съжалявам, че те забърках в това. Не трябваше. Това не е твоята битка. Моля те, тръгвай. Отиди да прегледат носа ти…

— Както казах, Робърт — прекъсна го тя, без дори да го поглежда, — никъде няма да ходя.

Линда се втренчи в Амбър и дълго я гледа, а после спусна ръка.

— Права си — каза тя и кимна. — Остани. Може да бъдеш полезна за нещо след малко. — Линда погледна Хънтър. — Защо не се качиш на борда… Робърт? И ми направи една услуга. Донеси белезниците си.

Хънтър се обърна и погледна купчината дрехи на пода зад него, където беше кобурът му.

— Направи го бавно — напомни му тя.

Хънтър внимателно взе белезниците и се качи в самолета.

— А сега затвори и заключи вратата — заповяда Линда.

Той придърпа вратата, превключи заключващата система на ръчно управление и я заключи.

— А сега — каза му Линда и посочи вратата, която Хънтър току-що беше затворил, — виждаш ли голямата дръжка, монтирана на стената, вдясно от вратата?

Хънтър кимна.

— Заключи се с белезниците до дамата с кървящия нос, заедно с нея — заповяда Линда. — Твоята дясна китка за нейната лява китка. Направи го бавно и без номера.

Хънтър отново изпълни инструкциите, които му дадоха, и после дръпна силно белезниците, за да покаже на Линда, че са плътно заключени за металната дръжка. Сега нямаше начин никой от тях да стигне до Линда.

— Фил, добре ли си? — попита Хънтър. От новата им позиция нито Хънтър, нито Амбър виждаха Фил, който сега беше напълно скрит от другата страна на камбуза.

— Искам само да се махна оттук — отговори младият мъж с треперещ глас.

— Вземи — рече Линда и подхвърли на Амбър кутия хартиени кърпи. — За носа ти. Не исках да го счупя.

— Това нещо като извинение ли би трябвало да бъде? — попита Амбър.

— Все едно, но искам да се обадиш на охраната на летището или на когото там трябва, и да им кажеш да отдръпнат пътническия ръкав.

— Знаеш, че си заклещена тук, нали? — отвърна Амбър. — Няма начин да се измъкнеш. Дори ако умееш да пилотираш.

— Ще видим — отговори Линда. — А сега направи каквото ти казах.

Амбър извади мобилния си телефон от джоба и се обади. Каза на човека от другия край на линията да отдръпнат ръкава за качване в самолета, погледна Линда и вдигна телефона.

— Искат да говорят с теб. Искат да знаят какви са исканията ти.

Линда поклати глава.

— Засега това е всичко. Искам да отдръпнат пътническия ръкав, нищо друго, но им кажи да стоят до телефона. Когато му дойде времето, ще получат друго обаждане.

Амбър предаде информацията и затвори.

— А сега какво, Линда? — попита Хънтър и повдигна вежди.

Линда му се усмихна и сложи пистолета си върху плота в камбуза. Знаеше, че е в безопасност, защото всичките — Хънтър, Амбър и Фил — бяха закопчани с белезници по местата си.

— А сега… Робърт… ще приключим с цялата история.