Генезис

76.

Когато Гарсия пристигна в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“ в девет без петнайсет сутринта, Хънтър вече беше прекарал повече от един час на петия етаж на Главното управление на полицията, работейки с екипа за проучвания.

В административния офис на Мемориалния парк „Роуз Хилс“ Хънтър установи, че човекът, регистриран като контакт за връзка за гроба на Дженисис и Майкъл Уилямс, е Джон Уилямс, баща им, но Марио Кастро, работникът по поддръжката на гробовете в „Паркова морава“, беше дал на Хънтър най-важната информация.

— Какво е всичко това? — попита Гарсия, когато влезе в кабинета им, и посочи новите снимки и документи, които партньорът му се готвеше да закачи на таблото.

— Нищо чудно, че не можахме да го открием — каза Хънтър, без да отклонява вниманието си от разпечатката на бюрото си. — Търсили сме погрешния човек.

— Какво? — Карлос преметна якето си на облегалката на стола си. — Как така погрешният човек?

— Майкъл Уилямс… — Този път Хънтър погледна партньора си. — Той е мъртъв.

— Какво? — На лицето на Гарсия се изписа объркване. — Кога е умрял?

— През 2010-а — отговори Хънтър. — Малко повече от една година, след като е завършил гимназия „Гардина“. Бил е на осемнайсет.

Мълчанието на Карлос изглеждаше изпълнено със съмнение.

— Сигурен ли си?

Хънтър взе една от новите снимки на бюрото си и я подаде на Гарсия. Беше една от снимките, които направи на гробището, и показваше надгробните плочи на Дженисис и Майкъл Уилямс.

Гарсия се втренчи мълчаливо в снимката и когато отново погледна Хънтър, изглеждаше пълен с въпроси.

— Да, знам — кимна Хънтър.

— Какво се е случило? Как е умрял?

Хънтър взе друга разпечатка от бюрото си.

— Тъй като знаех точната дата на смъртта му, по-лесно и по-бързо намерих доклада от аутопсията му. — Той подаде разпечатката на партньора си.

— Свръхдоза? — недоверчиво попита Гарсия.

— Хероин — потвърди Хънтър.

Гарсия отново погледна разпечатката.

— Почакай. Как успя да научиш всичко това за една нощ? Как разбра къде да търсиш?

— Не знаех — отговори Хънтър и набързо разказа на партньора си за идеята, която му беше подсказал сънят му, и какво е открил в административния офис на Мемориалния парк „Роуз Хилс“.

— Тогава сега търсим Джон Уилямс — каза Гарсия. — Нали съзнаваш, че Джон е още по-популярно име от Майкъл? Щом се мъчихме толкова усилено да открием Майкъл Уилямс…

— Не търсим него — прекъсна го Хънтър. — Той не е извършителят.

— Откъде знаеш?

— Защото той не ходи на гроба на Дженисис и Майкъл — отговори Хънтър. — Не той оставя цветя там на всеки две седмици… а майка им.

Гарсия примига стъписано.

— Името ѝ е Линда Уилямс.

На мозъка на Гарсия му бяха необходими няколко секунди, за да обработи чутото. Той разтърси глава, сякаш за да се събуди.

— Почакай… Искаш да ми кажеш, че жена прави всичко това? — Гарсия посочи към таблото. — Една жена да бъде толкова жестока… толкова зла?

През годините беше добре документирано, че жените убийци са много по-малко садистични от мъжете убийци. Те използваха по-малко насилствени методи, например отравяне или удушаване, а не осакатяване или някакъв подход, който причинява обилно кървене и обезобразяване. Историята също така показваше, че жените почти никога не изтезават жертвите си, преди да ги убият.

— Злото невинаги носи грозна маска, Карлос. Знаеш го. Често се крие за пред погледите на всички… парадира под маската на дружелюбност… на праведност и отзивчивост… — Хънтър повдигна рамене. — Тук обаче говорим за жестоко съкрушена жена и много, много гневна майка, затова, да, мисля, че жена прави всичко това.

Гарсия отново насочи вниманието си към таблото и кръвопролитията на всичките местопрестъпления.

— И как разбра за нея?

— Марио Кастро — отвърна Хънтър. — Той работи в Мемориалния парк — гробокопач, поддръжка, грижи за гробовете… такива неща. Грижи се за повечето гробове в „Паркова морава“. Това е парцелът, където се намира гробът на Дженисис и Майкъл. Господин Кастро е там от осемнайсет години.

Гарсия се подпря на бюрото си.

— И какво каза той?

— Каза ми, че не бил гробокопач на нито едно от двете погребения, но е виждал майката на децата стотици пъти през годините. Идвала най-малко два пъти в месеца — оставяла цветя, почиствала гроба, понякога дори носела бутилка и седяла с часове.

Гарсия отново погледна партньора си с широко отворени очи.

— Тогава трябва само да обсадим гроба и да чакаме.

— Може би — отвърна Хънтър. — Но тя е била там вчера. Цветята на гроба бяха свежи тази сутрин и я е видял един друг гробар. Това означава, че тя ще отиде там чак след две седмици. Лукас Елиът се връща от Италия след три дни. Сигурен съм, че Линда няма да чака дълго, за да го нападне.

— Вярно е — съгласи се Гарсия. — Но къщата му е под наблюдение и няма да го изпускаме от поглед от момента, в който кацне на ЛАКС.

Въздишката на Хънтър беше изпълнена със съмнение.

— Ами ако в списъка ѝ за убиване има и други, за които не знаем? — попита той. — Ами ако Линда обвинява повече хора? Ами ако следващото име в списъка ѝ не е Лукас?

Гарсия кимна и прехапа устни.

— Тогава имаме проблем.

— Трябва да я намерим бързо. Не можем да чакаме.

— Какво друго знаем за нея?

— Ами, господин Кастро ми каза, че разговарял с нея няколко пъти през годините — започна Хънтър. — Както споменах, виждали са я на гробището стотици пъти, затова било съвсем естествено той да я поздрави — от учтивост. Отначало рядко идвала сама. Винаги посещавала гроба със съпруга си и сина си, както предположил господин Кастро. После, той не беше сигурен след колко време, но сега ние знаем, че е било след една година, синът изчезнал и Линда започнала да посещава гроба, придружена само от съпруга си. И тогава господин Кастро забелязал, че гробът, на който ходи тя, е станал споделен — сестра и брат. Скоро след това, и той пак не беше сигурен точно след колко време, Линда започнала да идва сама.

Гарсия наклони глава настрана.

— Развела се е?

— Може би. Все още не знаем, но информацията, която имам, е, че за съжаление, съпругът ѝ, Джон Уилямс, също е починал. — Хънтър не даде на партньора си шанс да зададе въпрос. — Все още не знаем кога и как. Отдел „Проучвания“ работят усилено, за да го потвърдят, но така казала Линда на господин Кастро по време на един от кратките им разговори. Един ден, може би преди осем или девет години, Линда отишла при господин Кастро и му казала, че няма да може да идва на гробището няколко седмици, и го помолила да се грижи за гроба на Дженисис и Майкъл, докато я няма. Господин Кастро призна, че тя му платила на ръка вместо да минат през администрацията на гробището. И тогава споменала, че вече е вдовица.

— Никой ли от съседните гробове до Дженисис и Майкъл не принадлежи на Джон Уилямс? — попита Гарсия.

— Не. И техният гроб е единственият, който Линда посещава в Мемориалния парк „Роуз Хилс“. Ако той наистина е мъртъв, не мисля, че е погребан там.

— Може би е кремиран?

— Проверих в архивите на гробището — отговори Хънтър. — Ако Джон Уилямс е бил кремиран, това пак не е станало в „Роуз Хилс“, но ето и добрата новина.

Гарсия повдигна вежди.

— Причината Линда Уилямс да отсъства за няколко седмици през всичките тези години, се повтаряла отново и отново… докато преди малко повече от една година тя изведнъж престанала да пътува.

— Педро Бустаменте — каза Гарсия. — Началото на серията брутални убийства.

— Така изглежда — съгласи се Хънтър. — И когато казала на господин Кастро, че вече е вдовица, Линда споделила и защо ѝ се налагало да пътува толкова често. Тя била медицинска сестра в спешното отделение по травматология в Мемориалната болница в Гардина, но няколко години след като Дженисис отнела живота си, напуснала работата си и започнала да пътува из страната.

— Пътувала из страната? Защо?

— Посещавала училища, включително специални училища за деца с увреждания и недъзи, изнасяла лекции за един ден и говорела за депресията, самоубийствата и пристрастеността към наркотиците сред младите тийнейджъри. Освен това разговаряла с родители и учители и им помагала с напътствия как да бъдат по-бдителни за знаците на тези три проблема. — Хънтър направи пауза — тежка и изпълнена с размисъл. — Опитвала се да прави добро, Карлос. Опитвала се да превърне болката си в средство да помага на другите.

— Докато нещо е променило това — отбеляза Гарсия. — Преди малко повече от една година.

Хънтър кимна и взе друга разпечатка от бюрото си.

— Това ни отне малко повече време, докато го открием, защото уебсайтът беше свален, но е достатъчно добра нейна снимка. — Той подаде разпечатката на партньора си.

Снимката показваше висока жена, която изглеждаше на четиресет и няколко години. Правата ѝ черна коса беше завързана на опашка и веждите ѝ бяха професионално оформени. Гримът ѝ беше дискретен, но подчертаваше всички хубави черти на лицето ѝ. Нямаше съмнение, че Дженисис е наследила от майка си кафявите си очи с форма на бадем и миловидната си усмивка.

Гарсия погледна разпечатката само за част от секундата и Хънтър веднага забеляза промяната в поведението на партньора си.

— Исусе Христе! — Думите се отрониха от устата на Гарсия в същия момент, в който очите му се изпълниха със страх.

— Какво? — попита Хънтър.

Гарсия сякаш се парализира.

— Карлос, какво има?

— Знам коя е тя. — Стъписаният поглед на Гарсия най-после се отмести към Хънтър. — Говорих с нея, Робърт.

Думите му полазиха по кожата на Хънтър като хапеща буболечка.

— Какво? Кога?

— Още в началото на разследването — отговори Гарсия с треперещ глас. — Тя беше таксиметровият шофьор, Робърт… жената, която закарала Мелиса Хоторн до дома ѝ, след като си тръгнала от партито в хотела.