Генезис

55.

Хънтър и Гарсия се качиха в кухнята. Карлос отново насочи вниманието си към розовите листенца на пода и тежко въздъхна.

— Знаеш ли — каза той, гласът му прозвуча уморено. — Преди малко, когато казах на криминалиста долу, че има причина убиецът да е закачил двата омара за бедрата на жертвата… — Гарсия поклати глава. — Не съм сигурен дали наистина го мисля или само превключих на „автоматично говорене на ченге“.

Хънтър спря и го погледна изпитателно.

Гарсия повдигна рамене.

— Не знам, Робърт. Видяхме две местопрестъпления преди това и нямаше никакво животно или морско същество, или насекомо, нито някакви други форми на живот, освен самите жертви, чиито убийства сами по себе си бяха умопомрачителни. — Той се подпря на умивалника в кухнята. — Започвам да си мисля, че може би в нищо от това не е вложено никакво значение. Ами ако убиецът е най-обикновен психопат и се опитва да надмине себе си с всяко следващо убийство? Ами ако всичката тази жестокост… свръхсложният метод на действие… посланията, които оставя… омарите в този случай… откачените, извратени методи на убиване… ами ако прави всичко това само за да се бъзика с нас? Защото в днешно време всеки, който гледа телевизия, знае, че детективите обръщат внимание на всичко, намерено на местопрестъплението. — Гарсия посочи розовите листенца на пода. — И сега убиецът избра мъж за жертва. Още една голяма разлика от другите два случая. — Гарсия се почеса с двете си ръце по брадичката. — Някаква луда част на съзнанието ми си представя как този извратеняк седи в стая, ближе крема от бисквити „Орео“ и си говори… — Той изрече с глуповат глас: — „Сетих се, ще отида в супермаркета, ще купя два омара и ще ги оставя на следващото местопрестъпление. Нека видим какво щураво обяснение ще измислят ченгетата.“

Хънтър разбираше неудовлетворението на партньора си, но също така знаеше, че неудовлетворението е нещо, с което трябва да се борят всеки ден. Беше част от работата им и Гарсия го знаеше.

— Хей! Добре ли си? — прекъсна го Хънтър. — Наред ли е всичко?

Гарсия свали качулката на гащеризона си и прокара пръсти през косата си.

— Да — отговори той след няколко секунди мълчание. — Добре съм… Само се чувствам малко безсилен. — Гарсия посочи към мазето.

— Да, знам… и мен ме измъчват същите мисли, но всичко изглежда твърде лично, за да е дело на някакъв ненормалник, който се опитва да надмине себе си… дори откачените, извратени методи на убиване. — Хънтър вдигна пръстите на дясната си ръка. — Първата и третата жертва са убити по съвършено различни начини, но в домовете си. Втората жертва също е убита по много по-различен начин, но е била отвлечена, убита някъде другаде и после върната в дома ѝ… Защо? Защо убиецът да си прави целия този труд и да поема риск?

Гарсия се замисли.

— Защото е искал да умрат точно по този начин. Никой друг начин не би го устроил.

— Именно — съгласи се Хънтър. — Тези откачени, извратени методи на убиване са били избрани конкретно за всяка жертва. Трябва да има причина за това, не е чиста лудост.

Гарсия кимна.

— Надявам се, защото в момента имам чувството, че губя разсъдъка си. — Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Искаш ли да дойда с теб горе?

Хънтър погледна колко е часът. Беше дванайсет и половина след полунощ.

— Не, не мисля, че е необходимо — отговори той. — Няма да се бавя.

— Тогава ще бъда навън — рече Гарсия и посочи към прозореца. — Някои от съседите явно са будни, затова може да им зададем няколко бързи въпроса. Ще координирам усилията между Шерифската служба и лосанджелиската полиция. Утре сутринта ще дойдем да говорим с останалите.

— Добра идея. Ще се срещнем навън след няколко минути.

Гарсия спря до вратата на кухнята.

— Знаеш, че всъщност няма да има значение дали ще предупредиш съпругата, или не, нали? — Той стрелна очи към горния етаж. — Човешкото любопитство ще надделее над всяко обяснение, което ѝ предложиш. Колкото и да е ясно.

Хънтър кимна. Знаеше, че партньорът му вероятно е прав.

— Поне ще се опитам, Карлос.

Този път Хънтър разбра, че Гарсия е доловил тревогата в гласа му.