Генезис

61.

Хънтър и Гарсия извадиха късмет в Санта Кларита. Вятърът беше отвял проливния дъжд, който видяха да се излива над националния парк „Лос Падрес“, в противоположната посока от мястото, където бяха, но времето се промени. Над Северния Тихи океан се бяха образували нови тъмни облаци. Макар и не толкова заплашителни като онези, които видяха преди няколко часа, тези нови облаци, подгонени от океанския вятър, бяха придали на небето зад прозореца на Джанет мръснопепеляв цвят, и докато тя бършеше сълзите си, първите капки дъжд забарабаниха по перваза.

Джанет смачка хартиената кърпичка в ръката си и я допря до носа си. Обърканият ѝ втренчен поглед се плъзна от човек на човек около масата и накрая се спря на Хънтър.

— Искаш ли чаша вода? — попита той.

Джанет преглътна буцата в гърлото си и кимна.

— Да, моля.

— Аз ще донеса — каза Том и стана. — Някой друг иска ли?

Двамата детективи отказаха.

Том донесе вода на Джанет, която отпи една малка глътка и остави чашата на масата.

— И тук трябва да се върнем на първия въпрос, който ти зададох — започна Гарсия, привличайки вниманието на Джанет. — Докато беше в училище, винаги ли излизаше с една и съща група ученици? И ако е така, Джоузи Мос и Трой Фостър бяха ли част от тази група?

Вените на ръката на Джанет затанцуваха, когато тя отново взе чашата с вода. Този път отпи голяма глътка.

— Ами… да… донякъде… — Очите ѝ се отместиха встрани от двамата детективи.

— Какво по-точно означава „донякъде“? — настоя Гарсия.

— Хмм… да, може да се каже, че отначало излизахме заедно.

Хънтър и Гарсия очакваха, че Джанет ще продължи, но тя не го направи.

— Отначало? — попита Хънтър.

— Да, предимно в осми клас в прогимназията. Тогава се събирахме заедно в училище… и понякога извън училище, но в гимназията… — Тя се втренчи в чашата, докато изричаше тези думи. — Разпръснахме се в различни групи.

— Има ли причина да сте се разделили и разпръснали в различни групи? — попита Хънтър.

Джанет се замисли и после повдигна рамене.

— Не. — Очите ѝ се отместиха нагоре и след това наляво. — Предполагам, че главната причина е, защото преминахме от прогимназията в гимназията. Нещата за учениците се променят с този преход, нали?

Хънтър и Гарсия не можеха да оспорят тази логика. И двамата знаеха от личен опит, че нещата наистина се променят, понякога коренно, когато учениците отидат в гимназията. Мнозина тийнейджъри в Съединените щати виждаха това препятствие като начало на съзряването им. Те несъмнено претърпяваха редица физически и психични промени и замяната на стари приятели с нови изобщо не беше нещо необичайно.

— Трой се включи във футболния отбор на гимназията — продължи Джанет. — И ей така… — Тя щракна с пръсти. — Намери си нова група приятели, с които започна да излиза. Помня, че наистина стана „спортна звезда“. Всички момичета искаха да му бъдат гаджета и всички момчета искаха да му станат приятели. — Джанет пак отпи глътка вода. — Джо беше изключително привлекателно момиче. В началото на девети клас тя кандидатства за отбора на мажоретките. Лесно я приеха и това си беше — новите готини приятелки мажоретки означаваха сбогом на старите, не толкова готини приятелки от осми клас в прогимназията. — Джанет вдигна ръце в знак, че се предава, показвайки, че и тя има известна вина. — И аз започнах да се събирам с други хлапета. В девети клас започнах да се срещам с едно момче… първото ми гадже… — Тя погледна Том, който изобщо не изглеждаше раздразнен. — И започнах да излизам с неговите приятели… и общо взето, това беше всичко. Всички си намерихме нови приятели.

— Добре — рече Гарсия. — Нека се върнем малко към времето ти в осми клас. Ти каза, че тогава си била в една компания с Трой Фостър и Джоузи Мос, нали така?

— Да.

— И кога беше това?

— Ами… — Джанет примига два пъти, докато мислеше. — Бях на тринайсет, значи преди тринайсет години. Завършихме прогимназията през 2009 година.

Гарсия си записа това и продължи:

— Имаше ли някой друг в тази група, освен теб, Джоузи и Трой? — Той вдигна ръка, преди Джанет да отговори. — Моля те, помисли си добре, защото е много, много важно.

— Не бяхме супер тясно свързана група — поясни Джанет. — Често излизахме заедно, но имахме и други приятели от училище.

— И все пак — настоя Гарсия. — Когато бяхте заедно, имаше ли още някой, освен Трой и Джоузи?

Джанет отново избърса сълзите си и се втренчи в някаква точка в масата, но погледът ѝ се задържа там само няколко секунди.

— Софи — каза тя и кимна. — И Софи често излизаше с нас.

— Софи?

— Да. Наричахме я Софи, но цялото ѝ име беше София… — Джанет се почеса по лявата буза. — Хмм… Все ѝ се подигравахме, защото фамилното ѝ име звучеше като „Равиоли“.

— Италианка ли беше?

— Беше родена тук, но мисля, че родителите ѝ бяха италианци. — След няколко секунди Джанет си спомни името. — Ризоли — каза тя и пак щракна с пръсти и посочи Гарсия. — Казваше се София Ризоли.

— Чудесно — отбеляза Гарсия и си записа името.

— И София ли се отчужди от другите в групата, след като започнахте да учите в гимназията? — попита Хънтър.

— Да — потвърди Джанет. — Всъщност тя стана малко странна.

— В какъв смисъл „странна“? — попита Хънтър.

— О, тя се забърка с косматите — обясни Джанет. — Знаете ги… онези с дългите коси, облечени предимно в черно, които слушат метъл или готик метъл, или емо11, или някакви тежки парчета с крясъци, които не би трябвало да се наричат музика.

Гарсия хвърли поглед на Хънтър. В очите му се четеше усмивка, защото партньорът му си падаше по такава музика.

— Предполагам, че си загубила връзка и с нея, след като си завършила гимназия „Гардина“? — попита Хънтър.

— Да. Не я видях повече, след като се дипломирахме. — Джанет замълча за момент. — Не видях повече никого от тях. — Тя погледна двамата детективи с очи, изпълнени със съмнение.

— Спомняш ли си някой друг, който е бил част от тази група? — настоя Гарсия.

Джанет се замисли за пет секунди и после поклати глава.

— Не, не мисля.

— Може би някое момче? — предположи Хънтър.

Джанет го погледна и повдигна едната си вежда.

— Говорим за ученици — обясни той. — Групата, за която ти спомена, се е състояла от три момичета и едно момче. Не познаваме София Ризоли, но ти и Джоузи Мос сте били привлекателни девойки и това ме навежда на мисълта, че и София е била привлекателна.

Джанет кимна.

— Да, и тя беше привлекателна.

— В прогимназията — продължи Хънтър, — едно момче, което дружи с три привлекателни момичета, не остава незабелязано от приятелите си. И честно казано, ако това момче беше един от приятелите ми, когато ходех на училище, бих направил всичко възможно да се сближа още повече с него и да вляза в онази компания. Разбираш ли какво искам да кажа? Щях да искам и аз да дружа с хубавите момичета.

С крайчеца на окото си Хънтър видя, че Том кимна в знак на съгласие.

Джанет наклони глава на една страна и се замисли. И след няколко секунди примига и погледна Хънтър.

— Може би Педро — каза тя и нехайно повдигна рамене. — Той беше добър приятел на Трой и си падаше по Софи. Като се замисля сега, Педро излизаше с нас когато можеше, но невинаги. Родителите му бяха много строги. Помня това. Той имаше вечерен час… ходеше на църква всяка неделя… типично религиозно семейство, затова Педро не можеше винаги да излиза с нас.

— Спомняш ли си фамилното му име?

Джанет се помъчи да си го спомни, но скоро се отказа.

— Беше някакво странно мексиканско име. Няма начин да си го спомня, но Трой сигурно го знае.

Гарсия запази спокойно изражение, но Хънтър сведе очи към пода за момент. Не го забеляза никой друг, освен Гарсия.

— Добре, ще го разберем — увери я Гарсия. — Някой друг?

Джанет поклати глава.

— Не. Както казах, не бяхме супер тясно свързана група, но когато излизахме заедно, обикновено бяхме четиримата… Педро идваше, когато можеше. — Преди да ѝ зададат поредния въпрос, Джанет вдигна ръце. — Почакайте… моля ви. Не разбирам. Какво общо има с всичко това сестра ми? Тя дори не е учила в „Гардина“.

Хънтър взе мобилния си телефон от масата и го пусна в джоба си.

— Именно тук се нуждаем от помощта ти, Джанет. — Хънтър изчака, докато тя отново го погледна в очите. — Онзи, който прави това… убиецът, явно е свързан по някакъв начин с групата ти приятели в осми клас.

— Свързан? Как?

— Все още не знаем — отговори Хънтър. — И затова се нуждаем от помощта ти. Искам да се замислиш за онова време… за групата… за нещата, които сте правили заедно. Случи ли се нещо?

— Нещо? — Джанет поклати глава и тревожните ѝ очи се отместиха от Хънтър на Гарсия и после обратно на Хънтър. — Какво нещо?

Това беше най-деликатната част.

— Нещо, в което сте били замесени всички — опита се да обясни Хънтър и реши да използва себе си за пример. — Виж, като повечето хлапета в училище, аз излизах с една и съща група приятели. В моя случай бяхме четирима, всичките момчета. Ходехме в мола, на кино, на купони… като всички останали.

Гарсия кимна в знак на подкрепа.

— Също така обаче, правехме някои неща, които навремето ни се струваха готини — продължи Хънтър. Знаеше, че трябва да действа внимателно и тактично. — Сещаш се, хлапашки щуротии. Понякога правехме неща, понеже мислехме, че ще изглеждаме като лоши пичове, гадни копелета… опитвахме се да бъдем бунтари и така нататък, но сега, като се замисля, не се гордея с някои от нещата, които правехме.

— Какви неща, например? — озадачено попита Джанет. — Да пиете алкохол в парка? Да пушите джойнт? Да откраднете пари от шкафчето на друг ученик? Какво?

— Не — отвърна Хънтър. — Глупави неща… но неща, които може да са обидили или наранили чувствата на някой друг, например… понякога се заяждахме с други ученици… понякога… — Паузата беше умишлена. — С учители. Подигравахме им се за едно или друго — прическата, теглото им, външния им вид, как се обличат, колко лоши преподаватели са… Хлапетата правят такива неща. За това говоря, Джанет. Имаше ли учител, ученик или ученици, с които вашата група обикновено се заяждаше… на когото се подигравахте… или с когото често си правехте шеги?

Джанет изглеждаше изненадана.

— За тормоз ли говорите?

— Може би — сериозно отговори Хънтър.

— Тогава ме питате дали сме тормозили други хлапета?

— Тормозехте ли?

— Не — решително заяви тя.

— Може би само няколко шеги? — настоя Гарсия. — Може би сте се подигравали на някого за нещо глупаво. Хлапетата го правят. — Той млъкна за ефект. — Много е важно, Джанет.

Тя се опита да се съсредоточи, но не след дълго се отказа.

— Вижте. — Тъгата в гласа ѝ започваше да отстъпва място на раздразнение. — Да, разбира се, че понякога се шегувахме с дрехите на някого, или че е дебел, или нещо друго. Майтапехме се и с учителите. Дори един с друг… всъщност доста често. Също така погаждахме номера на други ученици, както прави всеки ученик в страната, но предполагам, че имате предвид някой, на когото сме се подигравали често, нали? Някой, който „винаги“ е бил мишената. И яко сме го тормозили, както по филмите, нали?

— Вероятно, но не непременно — обясни Хънтър. — Всичко би зависило от психичната сила на този човек. Понякога една-единствена постъпка е достатъчна и затова искам да помислиш внимателно, Джанет. — Хънтър знаеше, че трябва да я насърчи. — Моля те, разбери, че не сме дошли да те съдим за нещо, което може да се е случило преди всичките тези години. Както казах, хлапашки щуротии. — Той сложи ръка на гърдите си. — Аз се заяждах с други ученици и с учителите, когато бях в училище, и го правех само за да се забавлявам. Понякога разплаквах други ученици. Не се гордея с това, но съм го правил. Случват се такива неща. Случват се във всяко училище и всеки ден. Това е факт. — Хънтър потърси разбиране в очите на Джанет, но видя само объркване, затова продължи: — Ако има някой, на когото сте се подигравали като група… дори по начин, който не ви се е струвал толкова гаден, този някой може да е връзката, която търсим.

Гарсия запази каменно изражение, но знаеше, че партньорът му не е съвсем искрен. Знаеше, че в училище Хънтър е бил аутсайдерът, зубрачът, кльощавото хлапе, което е седяло само през обедната почивка. Него бяха тормозили, не обратното. Гарсия обаче също така знаеше защо Хънтър каза на Джанет, че той се е подигравал на други ученици. Повечето хора трудно признават вината си, колкото и малка да е. Ако Джанет мислеше, че Хънтър е направил нещо подобно на това, което тя и групата ѝ приятели може да са направили, особено след като сега е детектив от полицията, това можеше да противодейства достатъчно на усещането за вина, ако изобщо имаше някаква вина, и Джанет да признае нещо.

— Както казах — опита се още веднъж да обясни Джанет, — разбира се, че от време на време се шегувахме и погаждахме номера на други ученици. Може би на всеки от класа в един или друг момент, но не сме тормозили никого. Не сме се заяждали постоянно с определени ученици само за да се забавляваме.

— Ами на някой учител? — настоя Гарсия, който искаше да затвърди мисълта, че не говорят само за ученици. — Някой учител, с когото редовно сте се подигравали?

— Вероятно с всичките — призна Джанет. — Но нищо ужасно и никога не сме го правили пред тях, само помежду си, в групата. „Мразя тези часове“ или „Господин Еди-кой си смърди“… такива глупости.

— Ами обратното? — попита Хънтър. — Имаше ли учител, който се заяждаше с вас? Или конкретно с някого от вашата група? — Той повдигна рамене. — И учителите го правят.

Джанет се замисли, прехапа устни и явно се разрови в паметта си.

— Не си спомням — каза накрая тя. — Никой от нас не беше отличник, но имахме горе-долу добри оценки. Доколкото си спомням, отношенията ни с учителите бяха нормални.

— Някой от вас бил ли е скъсан на поправителен изпит? — настоя Хънтър, опитвайки друг подход.

— Аз не — отговори Джанет. — Не мога да бъда сигурна за другите, но не мисля.

— Почакайте — прекъсна ги Том и размаха ръце. — Опитвате се да ни кажете, че проклетата теория на полицията е, че някой изтезава и убива хора тук — вече трима — защото преди тринайсет години са го тормозили в училище?

— Може да е и учител — отново подхвърли Гарсия за по-сигурно.

— Опитваме се да проверим нещата от всеки възможен ъгъл, Том — отвърна Хънтър. — Както обяснихме, фактът, че всички жертви са тясно свързани с членове на групата от осми клас, за която спомена Джанет, не е случайност. Тук има връзка и ние трябва да я открием.

— Може би — съгласи се Том. — Но звучи налудничаво.

Хънтър помнеше видеозаписа, който убиецът беше изпратил на Джанет в деня след убийството на Мелиса Хоторн. Помнеше думите накрая. Не искаше да ги напомня на Джанет, но нямаше избор.

— В онзи ужасяващ видеоклип, който ти изпратиха, накрая пишеше „като риба“. Говори ли ти нещо това? — попита той. — Погаждали ли сте на някого номер, включващ риба?

Джанет го погледна така, сякаш Хънтър е извънземен.

— Номер с риба… какво?

— Не знам — отговори той. — Може би ти или някой от групата е оставил риба, окачена в шкафчето на друг ученик като глупава шега.

Том погледна Хънтър и повдигна вежди.

— Или пък сте сложили риба в чантата на някого? — продължи Хънтър. — Или в кутията с обяда му? Някаква хлапашка шега с риба?

Джанет решително поклати глава.

— Не. Никога. Никога не сме правили шеги с риба или с някое друго морско същество. Нито дори с мида. Сериозно ли говорите?

— Да. — Том вдигна ръце, за да накара всички да млъкнат. — Започва да звучи повече от налудничаво. Направо глупаво. Да не сте се надрусали, момчета? Да не сте пушили нещо?

Последва неловък момент и после Гарсия опита по друг начин.

— Ами някой, който е искал да бъде част от вашата група? — попита той. — Някой, който е искал да се присъедини към вас, но вие сте го отблъснали? Случвало ли се е такова нещо? Както каза детектив Хънтър, някои други хлапета сигурно са правили всичко възможно, за да бъдат с вас.

Този път Джанет се замисли по-дълго.

— Не мисля. — Брадичката ѝ клюмна на гърдите. — Говорите така, сякаш сме били някакво братство, което е изисквало покорство, за да станеш член, или някаква специална организация като вампирите в „Здрач“. Ние бяхме само група ученици на тринайсет-четиринайсет години и понякога излизахме заедно, това е всичко. Правехме онова, което правят всички други хлапета. Нищо повече, нищо по-малко. В нас нямаше нищо специално.

Погледът на Хънтър обходи стаята и се спря на лавицата на едната стена.

— Случайно да си запазила годишника си от осми клас? — попита той. Още една малка вероятност.

На лицето на Джанет се изписаха ирония и сарказъм.

— Годишникът ми от осми клас? Определено не. Мисля, че дори не си го купих. — Тя присви очи, докато се опитваше да си спомни. — Не, не го купих, защото… кой си го купува? На никого не му пука много за осми клас. Само преминаваш от прогимназията в гимназията… при това в същото училище, „Гардина“. Нищо не се променя. Започваш следващата учебна година общо взето със същите съученици. Не е като да отидеш в колеж и може никога повече да не видиш отново приятелите си от училище.

Хънтър и Гарсия знаеха, че това е вярно. На повечето ученици в Америка не им пукаше особено много за прехода от прогимназия в гимназия. Ако годишниците за прогимназията не се раздаваха безплатно, а много малко училища можеха да си го позволят, много ученици предпочитаха да не си купуват годишника. Виж, годишникът от гимназията беше съвсем друго нещо.

Хънтър знаеше, че в момента няма какво друго да попитат. Притискането с още въпроси само щеше да ядоса Джанет.

— Благодаря ти за времето, Джанет — каза той и двамата с Гарсия станаха, но преди да се обърне и да тръгне, добави: — Знаеш ли, човешката памет работи по странен начин. Понякога, когато я насилваш, не ти дава нищо, освен бели петна. И после, когато мислиш за нещо съвсем друго, изважда нещо, което е било скрито някъде в подсъзнанието. Ако се сетиш за нещо или за някого, поради каквато и да е причина, моля те, веднага се свържи с нас.

Отговор не последва, но когато стигнаха до външната врата, Хънтър чу, че Джанет отново започна да ридае.