Генезис

12.

През по-голямата част от следобеда над центъра на Лос Анджелис бавно се събираха тежки облаци. Към пет часа, по същото време, когато Хънтър и Гарсия се срещнаха отново в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“, над града най-после се изсипаха първите капки дъжд. Двамата детективи още не бяха стигнали до бюрата си, когато капитан Барбара Блейк се вмъкна вътре.

— Е, каква е тази бележка, която е била открита в тялото на жертвата? — попита тя.

Гарсия, който беше с гръб към вратата и не видя, че капитанът влиза, подскочи, когато вратата се затвори зад нея.

— По дяволите, капитане, откъде се появи? И да не си ни сложила проследяващи устройства? Тъкмо влизаме.

Барбара се намръщи.

— Това е моят отдел. Моят етаж. Имам очи навсякъде. И така, бележката. Какво можете да ми кажете за нея?

Докато Гарсия набързо ѝ разказваше какво са открили по време на аутопсията, включително за бележката, Хънтър свърза мобилния си телефон с компютъра и разпечата снимката на бележката.

— „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“ — прочете на глас капитан Блейк, а после присви очи и погледна детективите. — И това е било оставено във вагината ѝ?

Гарсия кимна.

— В самозатварящо се найлоново пликче.

— Предполагам, че бележката и пликчето вече са изпратени за анализ и графология?

— Да — потвърди Гарсия.

— Но вече не е необходимо да се тревожим за графологията — обади се Хънтър и привлече към себе си вниманието им.

— Как така? — попита Карлос. — Защо?

— Почеркът е на Мелиса Хоторн — обясни Хънтър, приближи се до таблото и закачи разпечатката на снимката. — По-рано днес разговарях с Джанет, доведената сестра на Мелиса. Показах ѝ снимката на бележката на телефона ми.

— И тя беше сто процента сигурна, че почеркът е на сестра ѝ? — попита капитан Блейк.

— Нямаше съмнение.

Барбара мълчаливо прочете изречението още веднъж.

— Знаем ли какво е това? Текст от песен? Стихотворение? Реплика от филм? На жертвата ли са думите или на убиеца?

— Търсих в интернет — уведоми я Хънтър, — но не намерих нищо — нито текст на песен… стихотворение… детско стихче или песничка… реплика от филм… абсолютно нищо. Поне нищо, което да е публикувано в Мрежата с тези думи в същата последователност. Вече предадох изречението на нашия отдел „Проучвания“ за по-задълбочено търсене. Джанет Ланг също така ми каза, че доколкото ѝ е известно, сестра ѝ не е писала стихове или текстове на песни, или нещо подобно… — Хънтър посочи таблото и после продължи: — Но ще отида пак в дома на Мелиса да огледам. Не е необичайно хората да имат някое тайно хоби — поезия, лирика, дори рисуване. Някои обичат да записват най-съкровените си лични мисли… чувства… желания… каквото и да е… но го правят за себе си, не го споделят.

— Нещо като таен дневник — предположи капитан Блейк.

— Нещо подобно, да.

Барбара гледа още малко снимката на бележката на таблото.

— Независимо дали това са думи на жертвата, или не, каква е теорията? — попита тя. — Че убиецът я е накарал да го напише и после го е пъхнал в нея и я е окачил за устата? — Във възходящата ѝ интонация прозвуча съмнение.

— Вероятно, да — отговори Хънтър и седна зад бюрото си.

Капитан Блейк се прокашля.

— Е, не съм експерт в тази област, но на мен ми звучи като любовно обяснение от недоволно бивше гадже… или любовник… или може би някой, когото тя е отрязала. Някой кретен, чиято гордост е наранила.

— Твърде възможно е — съгласи се Хънтър. — И определено ще следваме тази посока. Както беше споменато тази сутрин, Мелиса е прекъснала връзката си с Кевин Гарисън преди шест-седем месеца.

— Да, ти го каза — спомни си Барбара. — Той ѝ е изневерявал, нали?

— Точно така.

— Но защо ще я кара да го напише? — зачуди се Гарсия и повдигна рамене. — Би било логично да го е написал самият убиец, не мислите ли? — Той вдигна ръка, за да им попречи да възразят. — Да, знам, че ако убиецът беше написал бележката, щеше да ни даде почерка си, но можеше да я разпечата на принтер или нещо такова.

— Значение — каза Хънтър.

— Точно това, което казах, че той е можел да я разпечата — отговори Гарсия, който помисли, че Хънтър му задава въпрос.

Партньорът му поклати глава.

— Не беше въпрос, а отговор. Убиецът е накарал жертвата да напише бележката, защото това е означавало нещо за него. Искал е написаното да бъде с нейния почерк поради някаква причина. Във всичко, което той прави, има значение. Вярвайте ми. И затова я е накарал да напише думите повече от веднъж.

— Повече от веднъж? — На капитан Блейк това ѝ се видя странно. — Защо го казваш? Намерени ли са чернови в дома ѝ?

— Не — отговори Гарсия и се обърна към партньора си. — Нали?

Хънтър поклати глава.

— Не.

Капитан Блейк изглеждаше още по-озадачена.

— Тогава откъде знаеш, че убиецът е накарал жертвата да напише бележката повече от веднъж?

— Погледнете отново бележката — каза Хънтър и посочи таблото.

Гарсия и капитан Блейк се приближиха и се вгледаха в бележката. Всеки търсеше нещо различно.

Барбара присви очи и се втренчи в снимката, опитвайки се да различи някакви бразди върху хартията, но не забеляза нищо.

Отначало Гарсия търсеше същите издайнически знаци, но бързо осъзна какво пропуска.

— Самият почерк — каза той и се обърна към Хънтър, който му се усмихна.

— Почеркът? — попита капитан Блейк и насочи вниманието си към него.

— Съвършен е — отбеляза Гарсия.

След няколко секунди Барбара разбра.

— Ако убиецът е принудил жертвата да напише тези думи, преди да я убие, тя е била ужасена и под натиск и ръката ѝ би треперила. Написаното е щяло да бъде разкривено и нечетливо.

— Несъмнено — потвърди Хънтър. — Случаят явно не е такъв и това ни оставя с няколко предположения, но най-вероятните са — убиецът е накарал жертвата да пише думите, докато ръката ѝ е престанала да трепери, или убиецът е майстор фалшификатор.

— Възможно ли е да е бившето ѝ гадже? — попита капитан Блейк. — Как му беше името?

— Кевин Гарисън — отговори Гарсия.

— Питам, защото… — Тя посочи таблото. — Това не е престъпление от страст. Виждали сме много такива и това не е. Тук е вложена омраза, гняв и всичко, което е зло.

— В момента знаем много малко за Кевин Гарисън — каза Хънтър и провери в тефтерчето си. — Но няма да е проблем да го намерим. Той тренира в зала за фитнес в Кълвър Сити всяка сутрин. Утре ще отида там, но очевидно имаме и загадъчен гост.

— Какъв „загадъчен гост“? — попита капитан Блейк.

— Джанет също така ми каза, че Мелиса е бъбрила с някого на бара в събота вечерта. Мъж, който, изглежда, не е бил гост на рождения ден на Кели-Ан.

Барбара озадачено повдигна вежди.

— Кели-Ан била запазила част от бара за коктейли „Дъ Броукън Шейкър“ за купона си — поясни Хънтър. — Но барът бил отворен и за редовни клиенти. Джанет и гаджето ѝ Том си тръгвали, когато видели Мелиса и загадъчния мъж на бара. Отишли да ѝ кажат довиждане и Мелиса ги запознала, но Джанет и Том не си спомнят името му.

— Марк — каза Гарсия, който се беше върнал до бюрото си и беше разгърнал джобното си тефтерче. — Загадъчният мъж, с когото Мелиса е бъбрила на бара? Името му е Марк.

Хънтър и капитан Блейк се обърнаха към него.

— Кели-Ан поканила трийсет и пет души на партито си — информира ги Карлос. — Дошли трийсет и един. Днес следобед говорих с нея и гаджето ѝ, както и с осем други гости. Ще говоря и с останалите. И ти си прав — обърна се той към партньора си. — Мелиса е разговаряла с някого на бара, който не е бил гост на рождения ден. Кели-Ан и гаджето ѝ също ги видели, както и трима от осемте гости, с които разговарях. — Гарсия прелисти страница в тефтерчето си. — Кели-Ан дори говорила с него за малко. Мелиса ги запознала. Кели-Ан беше сто процента сигурна, че името му е Марк. Запомнила го, защото и баща ѝ се казвал така.

— Без фамилно име? — попита капитан Блейк.

— Не — отвърна Гарсия и се засмя. — Запознали са се в бар, капитане. С колко души си се запознавала в бар, които са казали и фамилното си име?

— Повечето — възмутено отговори Барбара.

— Хората там са били на двайсет и няколко години — настоя Гарсия.

— Добре, разбрах. А портрет по описание? Или може би дори снимка? В днешно време всички щракат снимки навсякъде и непрекъснато, нали? Предполагам, че на рожден ден се правят много снимки. Може би някой е заснел този Марк на бара случайно. Може би на фона?

— И аз си мислех същото — отвърна Гарсия. — Попитах Кели-Ан и гаджето ѝ, и осемте гости, с които разговарях днес следобед, дали са правили снимки на купона.

— И?

— Всичките са снимали. И очевидно Кели-Ан и гаджето ѝ са направили купища снимки, но проблемът е, че барът се намира точно срещу покрива от зоната, определена за партито. — Гарсия поклати глава. — Барът не се вижда на нито една от снимките, които разгледах днес, а аз видях всяка една от тях.

— Камери за видеонаблюдение — предложи Хънтър. — Вероятно имат една-две в зоната на бара, но дори да нямат, „Дъ Броукън Шейкър“ е барът на покрива на хотел „Фрийхенд“. За да отиде в бара, всеки трябва да мине през фоайето, а във всяко хотелско фоайе има камери за видеонаблюдение.

— Още веднъж и аз си мислех същото — съгласи се Гарсия, — и вече се обадих в хотела да проверя. Те имат камери над зоната на барплота в „Дъ Броукън Шейкър“. Ще отида там… — Той погледна часовника си. Наближаваше пет и половина следобед. — Веднага. Искаш ли да дойдеш, Робърт? Хотелът е само на километър и половина оттук.

Преди Гарсия да довърши изречението си, Хънтър вече посягаше към якето си.