Генезис

28.

Вятърът навън най-после взе да утихва. Свистенето по перваза на прозореца спря, но все още, на неравни интервали, се чуваше шепот, като от тихи гласове, които разменят тайни.

— Сега, след като видяхте тялото така, както е намерено — обърна се доктор Слейтър към двамата детективи, — ще развържа ръцете ѝ. Искам да видя белезите на китките ѝ и освен това трябва да съберем в найлонови пликчета всичко и да го изпратим за анализ.

Хънтър и Гарсия кимнаха едновременно.

— Приспособлението вече е заснето от всички ъгли — поясни доктор Слейтър. — Извършителят е използвал обикновен двоен възел, увиване на въжето и после още един двоен възел. Нищо особено.

Хънтър и Гарсия вече бяха го забелязали. Те наблюдаваха, докато доктор Слейтър протегна ръце към куката, прикрепена за въжето около китките на жертвата, и я откачи. След това откачи куката от веригата и после веригата от по-голямата влекачна кука в другия край.

Докато разглобяваше приспособлението, доктор Слейтър подаваше частите на криминалиста отляво на леглото, който слагаше всяка една в отделен плик за веществени доказателства. След като приключи с това, доктор Слейтър започна да развързва възлите на китките на жертвата. Отне ѝ по-малко от минута, за да освободи напълно ръцете. Пръстите им бяха плътно стиснати в юмруци.

Когато доктор Слейтър махна въжето и го подаде на криминалиста, за да го прибере в плик и да го надпише, ръцете на жертвата, поради трупното вкочаняване, останаха там, където бяха. Доктор Слейтър пристъпи по-близо и доближи лице на няколко сантиметра от китките на жертвата, за да огледа следите от завързването. Въпреки че въжето се беше впило дълбоко в кожата и плътта на жертвата, нараняванията на китките ѝ бяха най-малко ужасяващи от всички други.

— Горкото момиче — тъжно каза тя. — Това е…

Докато клатеше глава, светлината зад нея се отрази в нещо, което привлече погледа ѝ и я накара да млъкне.

Хънтър веднага забеляза промяната в поведението ѝ.

Доктор Слейтър наклони глава наляво и после надясно, за да види по-добре. Очите ѝ бяха приковани в стиснатия десен юмрук на жертвата.

— Би ли ми подал форцепс, моля? — обърна се тя към единия криминалист до леглото.

— Какво има? — попита Хънтър с подновен интерес.

Гарсия също се оживи като хищник, който току-що е забелязал нова плячка.

— Не съм съвсем сигурна — отговори доктор Слейтър, докато криминалистът ѝ подаваше форцепса, който поиска. — Но жертвата сякаш се е била вкопчила в нещо.

— Вкопчила? — попита Гарсия и двамата с Хънтър бързо се върнаха до леглото.

— Да, струва ми се, че в дясната ѝ ръка има нещо. — Доктор Слейтър посочи с форцепса. — Трудно е да се види, но когато светлината проникна през пролуките между пръстите ѝ, забелязах нещо.

Двамата детективи наклониха тела, опитвайки се да видят по-добре, но останаха на разстояние, за да не пречат на доктор Слейтър.

— Прилича на… малко найлоново пликче. Или нещо подобно — каза тя и внимателно използва форцепса, за да хване мъничкия край, който виждаше.

Хънтър се премести по-близо до таблата на леглото.

Двамата други криминалисти спряха да работят и по лицата им се изписа трепетно очакване.

Доктор Слейтър започна бавно да изважда предмета от стиснатия юмрук на жертвата.

— Определено е найлоново пликче — потвърди тя и нагласи форцепса така, че да не го скъса. — И… изглежда, съдържа нещо.

— Какво? — попита Гарсия.

— Още не съм сигурна, но прилича на… — Доктор Слейтър млъкна и в стаята настъпи пълна тишина, всички затаиха дъх.

Двамата детективи се спогледаха разтревожено.

— Може ли още един форцепс, моля? — попита доктор Слейтър и протегна лявата си ръка, но без да откъсва очи от мъничкото найлоново пликче. — Засъхналата кръв на ръката ѝ действа като лепило на някои места. Не искам да скъсам пликчето.

Криминалистът ѝ даде още един форцепс и тя отново се залови за работа, като внимателно защипваше, подръпваше, завърташе… и малко по малко измъкваше пликчето от юмрука на жертвата.

Всички наблюдаваха съсредоточено.

След малко повече от две минути доктор Слейтър най-после извади пликчето.

— Интересно — каза тя и се изправи. На върха на форцепса в дясната ѝ ръка висеше самозатварящо се найлоново пликче, голямо десетина квадратни сантиметра. Вътре имаше листче, навито на малка тръбичка. — Може ли да го снимате, моля?

Криминалистът вдясно от нея извади цифровия фотоапарат от куфарчето си и бързо направи няколко снимки.

— Какво по-точно е това? — попита той. — Бележка?

Доктор Слейтър се обърна към двамата детективи.

— Случаят е ваш, вие решавате. Искате ли да разберете сега, или ще изчакате да го изпратя в лабораторията за анализ?

Гарсия погледна Хънтър за потвърждение, макар че не беше необходимо. Знаеше какъв ще бъде отговорът. Никой от тях не беше готов да чака до утре сутринта, за да разбере какво съдържа листчето.

— Избираме първото, моля — отговори Гарсия и кимна категорично.

— Добре.

Въпреки че устата ѝ беше закрита със стандартната медицинска маска, усмивката се видя в очите ѝ. Доктор Слейтър също нямаше търпение да разбере какво са открили.

— Елате там — каза тя и кимна към тоалетката.

Щом трябва да отвори найлоновото пликче веднага и тук, на местопрестъплението, доктор Слейтър искаше да го направи върху равна повърхност, в случай че изпадне нещо, което още не са видели.

Хънтър, Гарсия и двамата криминалисти я последваха.

Доктор Слейтър остави форцепса и отвори самозатварящото се найлоново пликче, после изтръска навитото на тръбичка листче на дланта на лявата си ръка. Всички следяха внимателно движенията на ръцете ѝ в ръкавици.

След това тя леко стисна мъничката хартиена тръбичка.

— Вътре, изглежда, няма нищо — уведоми ги тя и леко потупа двата края на тръбичката върху дланта си, проверявайки дали не съдържа нещо прахообразно.

Нямаше нищо.

Оставаше да направи само едно.

Под втренчените погледи на останалите доктор Слейтър бавно и много внимателно разгърна хартиената тръбичка. Сърцата на всички сякаш спряха да бият.

Тъй като бяха много по-високи от Сюзан, която беше метър и седемдесет и три, Хънтър и Гарсия само застанаха зад нея и надникнаха над раменете ѝ.

Тръбичката се разтвори и видяха листче, дълго четиринайсет сантиметра и широко четири сантиметра, на което беше написано на ръка едно-единствено изречение.

Гарсия се втренчи за момент в бележката в ръката на доктор Слейтър и след това стрелна очи към партньора си, а после се обърна и погледна трупа на леглото. Устата му се отвори от объркване и изненада.

— По дяволите… няма начин! Как е възможно!