Генезис

72.

Гарсониерата беше малка, само мъничка кухня, баня и дневна, служеща и за спалня, не по-голяма от паркинг място. Сгъваемото легло се прибираше до стената, за да може да се разгъне масичка. И точно така изглеждаше стаята в момента — леглото беше прибрано, а масичката разгъната, и на нея имаше изпита до половината бутилка бърбън „Хевънс Дор“, пълна до половината чаша, две снимки и полуизяден сандвич. Небето отвъд единствения прозорец беше притъмняло преди два часа, но нощта беше звездна и с ярка луна с цвят на пчелен мед.

Ментора седеше до масичката и внимателно поставяше наредените на пода предмети в пътническа чанта, после дръпна ципа ѝ.

Имаше промяна в плановете. Онзи детектив от лосанджелиската полиция напредваше много по-бързо, отколкото Ментора предполагаше отначало. Разбира се, онази първа среща беше очаквана… дори планирана, но не и тази, която се случи днес. Това означава, че полицията се приближава… може би твърде много. Онова, което се случи следобед, не беше точно среща. Всъщност беше огромен късмет.

Ментора вече беше успял да направи копие на ключа за къщата на София Елиът, оказа се сравнително лесно. Госпожа Пъркс, съседката на София, любезно се беше съгласила да се грижи за котката ѝ, докато София и съпругът ѝ са в Италия, и беше скрила ключовете за къщата на София — вероятно за да не забрави къде ги е сложила — под една саксия отстрани на къщата на София. Докато наблюдаваше къщата, Ментора забеляза скривалището сутринта, след като София и съпругът ѝ заминаха за Италия.

Ментора взе ключовете, направи дубликати и върна оригиналните, преди госпожа Пъркс да нахрани отново котката. Фасулска работа.

Този следобед планът беше да използва ключовете, за да влезе в къщата на София и да я огледа старателно. Ментора разучаваше предварително кои са най-добрите места да се скрие в домовете на жертвите и това беше голямо предимство, но днес нещата не минаха по плана.

Ментора беше паркирал на улицата за по-малко от пет минути, три къщи по-нататък от дома на София Елиът, когато детективът от полицията спря пред къщата ѝ, слезе от колата и позвъни на вратата.

Никой не отвори.

Детективът отиде да надникне през прозореца, когато госпожа Пъркс излезе да говори с него.

Това не влизаше в първоначалния сценарий, поне не и за следващите няколко дни. Щом ченгетата вече знаеха за София Елиът, това означава, че подреждаха парчетата на пъзела по-бързо от очакваното, което наложи промяна в плановете.

Беше му отнело четиринайсет месеца подготовка, наред с огромно търпение и дисциплина, да прекарва ден след ден… нощ след нощ, за да наблюдава и разучава всяка жертва… да научава навиците и графиците им… да разбере точно кога ще си бъдат вкъщи сами и колко дълго, за да получат онова, което ги очакваше… онова, което заслужаваха.

Новият план не беше идеален… не беше изпипан и прецизен в детайлите като първоначалния. Освен това и много по-рискован, но щеше да успее, защото трябва да успее.

Ментора отново напълни чашата си, застана до прозореца и изгълта бърбъна. Алкохолът беше добре дошъл… оценен… необходим.

Чакането най-после щеше да свърши, но първо трябва да направи още едно нещо.