Генезис

15.

От бара за коктейли Хънтър и Гарсия слязоха с асансьора на партера, за да разговарят с шефа на охраната на хотела.

За да стигне до „Дъ Броукън Шейкър“, който се намираше чак на покрива, Марк трябва да е минал през фоайето с рецепцията. Няма друг път. Хънтър беше забелязал три камери за видеонаблюдение във фоайето, когато дойдоха. Също така, освен ако не беше решил да се качи пеша петнайсет етажа, Марк сигурно е използвал някой от трите асансьора в хотел „Фрийхенд“. И трите имаха камери за видеонаблюдение, монтирани на тавана.

Хънтър и Гарсия не знаеха как изглежда Марк, но благодарение на камерите в бар „Дъ Броукън Шейкър“ знаеха как е бил облечен в събота вечерта. Трябваше само да го видят на записите от фоайето или в асансьорите.

Те знаеха, че Мелиса Хоторн е напуснала „Дъ Броукън Шейкър“ към един и двайсет и пет след полунощ. Марк беше тръгнал само една-две минути след нея, затова им се стори логично да започнат да гледат видеозаписите от един и двайсет и четири минути.

— Ето я — каза Гарсия и посочи екрана.

Мелиса се беше качила на първия асансьор в 01:25:42 сутринта. Беше сама. Точно една минута и двайсет секунди след нея Марк се качи в средния асансьор и се отправи надолу към фоайето на хотела.

— Почакай. Той ли е? Този с шапката? — попита Гарсия.

— Да, той е — потвърди Хънтър и бавно кимна.

Марк се качи в асансьора, нахлузил черна панамена шапка на главата си. Гледаше надолу към телефона си, който държеше в дясната си ръка. Нито веднъж по време на цялото пътуване не откъсна очи от телефона.

— О, страхотно — отбеляза Гарсия, когато Марк слезе от асансьора.

— Камерите във фоайето — каза Хънтър и запомни часа.

Той смени записа само за няколко секунди, но късметът им не проработи. В 01:28:10 Марк слезе от асансьора, прекоси фоайето и излезе от хотела, като през цялото време вървеше с наведена глава и гледаше телефона си. Лицето му не се видя.

Гарсия се изсмя иронично.

— Изненада. Той не поглежда нагоре. Нито дори за част от секундата.

Те върнаха записа няколко минути назад, когато камерите във фоайето показваха Мелиса Хоторн, докато излиза от асансьора. Тя се спря пред външната врата, провери телефона си и излезе от хотела.

— Той е бил точно зад нея — каза Гарсия, нарушавайки мълчанието.

Хънтър запомни часа на екрана — 01:26:45. Това щеше да им помогне да открият таксиметровия шофьор, който беше качил Мелиса в онова ранно утро.

— Разположи се удобно — каза той на партньора си и въздъхна. — Ще трябва да видим кога е пристигнал Марк.

Те прекараха малко повече от четиресет и пет минути, като изгледаха на бързи обороти четири часа видеозаписи, докато най-после отново забелязаха Марк. Той влезе във фоайето сам, в девет и двайсет и седем вечерта, с панамената шапка, телефон в ръката и наведена глава.

— Пак същото — измърмори Гарсия.

Марк прекоси фоайето и заедно с един гост на хотела се качи в асансьора вляво.

Хънтър прехвърли на видеозаписа от асансьора.

Гостът на хотела — дебел мъж с оредяла коса — пътува до шестия етаж, а Марк продължи до покрива. И тогава Хънтър и Гарсия най-после извадиха малко късмет.

Когато вратите на асансьора се отвориха, гостът, който изглеждаше порядъчно почерпен, се спъна и за малко не се блъсна в Марк, което принуди Марк да вдигне глава само за миг.

Хънтър веднага спря записа и го върна назад, кадър по кадър, но въпреки че Марк беше вдигнал глава, за да погледне госта, панамената шапка и неудобният ъгъл на камерата пак закриваха по-голямата част от лицето му.

— Това ли е? — попита Гарсия, присвивайки очи, докато гледаше екрана. — Това ли е най-доброто, което можем да получим?

— Общо взето — потвърди Хънтър.

Камерата беше уловила профила на Марк от дясната му страна и показваше четвъртита брадичка и силна линия на челюстта, но това беше всичко. Не се виждаха носът, устните или очите.

Въпреки че избра най-добрия кадър, преди да го разпечата, разочарованието на Хънтър беше очевидно.

— Мисля, че дори криминалистите от отдел „Информационни технологии“ с техните компютърни приложения, които вършат чудеса, няма да могат да направят хипотези за остатъка от лицето. Тук няма много, което да им послужи, но ще ги помоля да опитат.

— Цялото му поведение е подозрително, Робърт — взе да нарежда Гарсия, докато Хънтър взимаше разпечатката. — Шапката, погледът, постоянно забит надолу в телефона, стратегическото му положение в бара горе… всичко. Подозрително е.

Хънтър му показа разпечатката отново.

— Сериозно? — изсмя се Гарсия. — Това ли е най-доброто, което имаме? Може да е всеки.

— Това е най-доброто, което имаме — потвърди Хънтър.

— Което означава, че нямаме абсолютно нищо — изкикоти се саркастично Гарсия.