Генезис

69.

След като напусна училище „Гардина“, Хънтър трябваше да се пребори със силното си желание да поговори с Джанет Ланг и Джоузи Грифит за онова, което откри в училищната библиотека. Знаеше, че рано или късно ще го направи, но първо искаше отдел „Проучвания“ да потвърдят част от теорията му. Хънтър беше достатъчно опитен, за да знае, че когато бъдат изправени пред истина, която не искат да разкрият, вроденият инстинкт на повечето хора ги кара да излъжат, независимо от последиците.

Той се върна пръв в Главното управление на полицията. Гарсия дойде половин час след него и само две минути преди капитан Блейк, чиято среща с шефа на полицията и кмета на Лос Анджелис беше продължила малко повече от предвиденото.

— Открил си го? — изненадано попита тя, когато нахлу в кабинета на Хънтър и Гарсия. — Намерил си убиеца? Как? Кой е той?

След като излезе от срещата, капитан Барбара Блейк получи две спешни съобщения. Първото беше от Гарсия, който набързо ѝ обясняваше за пътуването на София Елиът до Италия и искаше къщата ѝ незабавно да бъде поставена под наблюдение. Второто беше от Хънтър.

— Имаме име — отговори Хънтър, извърна се от таблото и я погледна. — Но все още нямаме адрес.

Капитан Блейк се приближи до таблото.

— Добре, слушам. Кой е той?

— Името му е Майкъл Уилямс — отвърна Хънтър, отстъпи крачка вляво и посочи една от новите снимки на таблото. Беше преснимана от една от снимките в годишниците на гимназия „Гардина“ и показваше физически силно хлапе, с бяла кожа, светлокафяви очи и заострен нос. Дългият бретон на правата му черна коса беше сресан наляво и отчасти закриваше окото му. Краищата на устните му бяха леко извити нагоре, сякаш се мъчеше да се усмихне насила. — Майкъл Уилямс е бил на седемнайсет години, когато е направена тази снимка — продължи Хънтър. — Преди тринайсет години. Завършил е гимназия „Гардина“ през 2009 година. Все още не можем да намерим по-скорошна снимка, но отдел „Проучвания“ работят по въпроса.

— Няма ли профил в социалните мрежи? — попита Гарсия. И той стоеше пред таблото, между партньора си и капитан Блейк. — Все трябва да има нещо.

— Засега „Проучвания“ попаднаха на десетки мъже на име Майкъл Уилямс в три социални платформи. За съжаление името Майкъл е четвъртото най-често срещано мъжко име в Съединените щати.

Капитан Блейк се подсмихна.

— Типично… и нека отгатна, с нашия късмет, и фамилното име Уилямс се среща често, нали?

— На трето място — потвърди Хънтър. — Носят го повече от два милиона американци, но истината е, че проблемът със социалните мрежи е, че хората могат да си направят профил с каквото име искат, затова Майкъл може да стане Майк, Мик, Мк и така нататък. Може да се нарече „Папи“, ако иска. — Хънтър наклони глава надясно. — Надяваме се, че не го е направил, но затова „Проучвания“ са пуснали лицево разпознаване по ключови точки не само за всеки „Майкъл Уилямс“, чийто профил в социалните мрежи намерят, но и за всички шофьорски книжки в щата Калифорния. — Краткото мълчание на Хънтър беше изпълнено с напрежение. — Засега няма съвпадение, но току-що започнахме. Освен това проверяват името в няколко бази данни с адреси — собственици на къщи и на коли, битови сметки, кредитни карти… всичко.

— А родителите му? — попита Гарсия. — Те вероятно знаят къде е.

— Отдел „Проучвания“ издирват и тях.

— Почакай — каза капитан Блейк и леко повдигна вежди, когато Хънтър спомена за шофьорските книжки. — Ти каза, че той е завършил през 2009 година. Тогава в гимназиите все още се изучаваше шофиране, нали? Ако си спомням правилно, започнаха да го премахват от учебната програма през 2012, 2013 година?

— Точно така — потвърди Хънтър. — И проверих това, докато бях там. Майкъл Уилямс не е учил да шофира в училище. Проверих и адреса му от времето, когато е учил в гимназия „Гардина“. Живял е недалеч от училището.

— Не си извадил късмет, предполагам — рече Гарсия.

Хънтър поклати глава.

— Семейство Уилямс са се преместили през 2010 година. Живели са в малък жилищен блок на Западна 156-а улица. Говорих с всеки в сградата, който отвори вратата си, но никой не ги помни.

— Никой? — капитан Блейк погледна изпод вежди Хънтър.

— В блока има дванайсет апартамента — обясни той. — Всичките са собственост на един човек, който според наемателите, с които разговарях, ги дава на доста високи цени. На такива места, капитане, малко хора или семейства наемат жилище за повече от три-четири години, дори по-малко. Никой в сградата не е бил там преди дванайсет години. Дори не са виждали семейство Уилямс.

— Говори ли със собственика? — попита Барбара.

— Само по телефона. Той ми каза, че били мило семейство и плащали навреме наема си. Документите му показваха, че се изнесли през февруари 2010 година. Собственикът нямаше адрес за препращане на писма.

Едва сега мозъкът на Гарсия схвана нещо, което партньорът му беше споменал преди малко.

— Почакай — каза той, вдигна ръка и прикова Хънтър с изпитателен, втренчен поглед. — Ти каза, че той е завършил гимназия през 2009 година. — Гарсия посочи снимката на таблото. — И е бил на седемнайсет, когато е направена снимката… през 2009-а?

— Да, така казах — потвърди Хънтър, защото разбра какво е привлякло вниманието на Гарсия. Той погледна капитан Блейк и видя, че и тя се чуди за същото.

— Значи, когато Джанет, Трой, Джоузи, София и Педро са били на тринайсет-четиринайсет години и са завършвали осми клас — продължи Гарсия и посочи групата ученици от прогимназия „Гардина“, — Майкъл Уилямс е бил на седемнайсет и е завършвал гимназия.

— Точно така — потвърди Хънтър.

Капитан Блейк най-после разбра какво не е наред с целия сценарий.

— Почакайте — каза тя и пристъпи крачка напред. — Няма начин група осмокласници да са тормозили седемнайсетгодишен гимназист, особено когато е изглеждал така. — Барбара посочи снимката му на таблото. — Той има телосложение на боксьор.

— Да — съгласи се Хънтър. — Не са го тормозили.

Намекът прозвуча в начина, по който Хънтър изрече последното си изречение.