Генезис

40.

С телефона, все още плътно притиснат до ухото, и за пълна изненада на госпожа Фостър и Трой, Хънтър хукна през дневната им и изскочи през външната врата, сякаш е избухнал пожар. Къщата на госпожа Фостър се намираше точно на ъгъла на авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ в Силмар. Убиецът беше изпратил съобщението от мястото пред самия дом на Фостър.

— Шанън — каза по телефона Хънтър, щом излезе навън и стрелна поглед наляво и после пак надясно. — Колко точно е засичането?

— Доста точно, Робърт. Не повече от пет метра, дори по-малко.

Минаваше два следобед, но тъй като кварталът беше жилищен, движението по авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ беше рехаво. Очите на Хънтър претърсиха навсякъде наоколо. Въпреки че и на двете улици имаше паркирани коли, той не видя черен пикап и никой не стоеше на тротоара, наблюдавайки къщата. Доколкото Хънтър виждаше, имаше и малко пешеходци — една жена пресичаше улицата с две торбички с покупки, две деца на велосипеди и още две на скейтборд. Това бяха всички. Нямаше никой друг.

Точно срещу мястото, където застана Хънтър, на авеню „Дронфийлд“, имаше затворен паркинг към частна жилищна сграда с апартаменти.

Той бързо прекоси улицата и се отправи натам.

— Робърт, добре ли си? — попита Шанън, явно долавяйки безпокойството му.

— Аз съм тук, Шанън.

— Къде?

— На мястото, което току-що ми каза. Точно на ъгъла на авеню „Дронфийлд“ и „Херън стрийт“ в Силмар.

— Какво? Как отиде там толкова бързо?

— Вече бях тук, когато ти се обадих.

Шанън имаше въпроси, но предпочете да не ги задава.

— Настроих двайсет и четири часово сканиране на телефона. Ще получим предупреждение, ако се включи отново, но не очаквам да се случи.

Портата на частния паркинг беше заключена. Достъпът беше възможен само с дистанционно управление или с въвеждане на цифров код на малката метална клавиатура на стената, но портата беше с решетки и Хънтър можеше да надникне вътре. По това време следобед на паркинга имаше само осем коли. Нямаше черен пикап и никой не седеше в някоя от колите.

Хънтър се върна до къщата на госпожа Фостър.

— Шанън, там ли си още?

— Да, Робърт. Как да помогна?

— Можеш ли да проследиш моя мобилен телефон и да сравниш местоположението ми с резултата, който получи? Кажи ми колко близо съм в момента до позицията на изпращача на есемеса.

— Няма проблем, дай ми минутка.

Хънтър чу тракане по клавиатурата, докато чакаше, очите му не спираха да претърсват двете улици.

— Добре, имам те на екрана ми, Робърт — каза най-после Шанън. — Съобщението е изпратено от отсрещната страна на улицата, където си ти, и малко надясно… може би три метра. Близо до северозападния ъгъл на улицата.

Хънтър прокара пръсти по устните си и въздъхна отчаяно. Убиецът беше гледал право към къщата на госпожа Фостър, когато е изпратил съобщението. Стоял е точно тук, само на няколко метра. Може би дори е пресякъл улицата и се е опитал да надзърне в къщата през някой прозорец, защото… защо не? Извършителят определено е дързък — много повече, отколкото си мислеше Хънтър в началото.