Генезис

31.

Хънтър се върна в апартамента си и прекара буден остатъка от нощта. Отново лежеше неподвижно в леглото, оставяйки тялото си да си почине, но мозъкът му трескаво работеше и се мъчеше да нареди картинен ребус, но нито едно парче не се вместваше в рамката.

Може би Гарсия е прав и убиецът беше армия от демони… вътрешни демони, които не му даваха покой и непрекъснато настояваха за още — още болка… още страдание… още жестокост… още страх… още садизъм. Или беше психопат. Може би чуваше гласове в главата си, които измъчваха душата му, и не можеше да ги контролира. Как иначе да се обясни абсурдният начин, по който действа? Хънтър дори не беше чувал за такъв метод на действие. Съдейки по онова, което бе видял дотук, методът на действие на този убиец можеше да се раздели на шест етапа.

Първо — страх. Убиецът беше жаден за страха на жертвите и утоляваше тази жажда, като се крие в домовете им и после им изпраща съобщения, в които им пише, че е тук, вътре, и че те ще умрат тази нощ; утоляваше жаждата да си играе с тях и да усилва до краен предел страха им.

Второ — залавяне. Точният метод или методи все още не беше известен, но тъй като убиецът вече се е скрил в домовете на жертвите, залавянето им не би представлявало голям проблем.

Трето — написана на ръка бележка. Поради някаква причина убиецът принуждаваше жертвите си да напишат нещо, което прилича на стих или текст на любовна песен. Значението на това също не беше известно.

Четвърто — изтезания. Убиецът изпитваше удоволствие не само от страха на жертвите си, а искаше и болката им… последния им дъх в агония. За да засити глада си, всяка смърт досега беше предшествана от някакъв жесток и кошмарен метод на мъчение.

Пето — убийство. Четвъртият и петият етап можеше евентуално да бъдат групирани в един етап, докато процесът на изтезание неизбежно преливаше в убийство. Интересното и крайно необичайното обаче беше, че убийствата коренно се различаваха едно от друго — методът на действие… почеркът… всичко изглеждаше различно. Хънтър беше сигурен, че това също има някакво особено значение.

Шесто — постановка. На убиеца също така явно му доставяше удоволствие да полага телата в пози. Може би го правеше за себе си… а може би защото искаше жертвите да бъдат намерени по този начин. Може би и двете. Хънтър не беше сигурен.

С толкова много етапи в „обсебеността“ на този убиец, не беше чудно, че той е толкова добре организиран и методичен — всеки етап и в двете убийства беше изпълнен с голяма прецизност. Няма грешки, или ако ги има, Хънтър и Гарсия все още не ги бяха открили.

До пет и половина сутринта Хънтър вече се беше изкъпал и беше готов да тръгне. До шест той вече седеше зад бюрото си в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“, а до седем без петнайсет вече беше оставил официалния доклад за новото разследване на бюрото на капитан Блейк. В седем и половина Хънтър отново беше в Алхамбра.

Криминалистите най-после бяха приключили с обработването на местопрестъплението и цялата къща беше на разположение на Хънтър. Той прекара близо един час, обикаляйки стаите, докато се опитваше да си представи какво се е случило. Как е влязъл убиецът? Защо няма следи от борба? Защо е убил по този начин Кирстен Хансен? Защо е оставил бележка в ръката ѝ? Какво всъщност се опитваше да им каже?

Хънтър най-после излезе от къщата през вратата на кухнята и се присъедини към униформените полицаи навън, които разпитваха съседите в квартала.

Две от съседните къщи имаха камери за видеонаблюдение отвън, както беше предположил Хънтър, но късметът отново не беше на тяхна страна. Едната камера беше повредена от близо една година, а другата беше насочена към предната веранда на къщата, която се намираше навътре от улицата.

Разпитите от врата на врата също не дадоха нищо. Никой от съседите не беше видял или чул нещо подозрително в понеделник през нощта или в ранните часове на утрото във вторник, но докато четеше записките на полицаите, Хънтър забеляза нещо интересно. Един от съседите — някой си господин Майк Хенеси, на шейсет и девет години, който живееше на отсрещната страна на улицата и почти срещу къщата на Кирстен и Трой — не беше съобщил, че е видял нещо подозрително, но беше казал, че видял двете коли — белият шевролет „Малибу“ на Кирстен и черният пикап „Форд“ на Трой — паркирани на тяхната алея в ранните часове на вторник сутринта.

Как е възможно? — запита се Хънтър. Трой каза, че се е върнал към девет и половина във вторник вечерта, как така пикапът му е бил на алеята в ранните часове на утрото?

Господин Хенеси живееше в къща с бяла фасада, на две нива, с големи прозорци на двете нива, гледащи към улицата. На алеята беше паркирана синя хонда „Акорд“, един от по-старите модели. Градината му беше добре поддържана.

Преди да натисне звънеца, Хънтър спря пред външната врата и погледна към къщата на Кирстен и Трой. След това прекоси градината и пак я погледна, този път застанал до прозореца на долното ниво. Прозорецът на горното ниво беше точно над него. И от двете позиции имаше пряка и ясна видимост към алеята на Кирстен и Трой.

Хънтър се върна пред външната врата, натисна звънеца, отстъпи две крачки назад и зачака. Няколко секунди по-късно видя, че шпионката потъмня. Секунда след това вратата се отключи и отвори.

Господин Хенеси беше дребен човек — метър шейсет и седем-осем, с оредяла коса, червендалест, с тъмнокафяви очи и очила с дебели стъкла, закрепени на тънък нос. Дрехите му висяха като на закачалка на кльощавото му тяло.

— С какво мога да ви помогна, младежо? — попита той, когато погледът му се спря на Хънтър. Гласът му беше тих, но не трепереше, а поведението му — приветливо.

Хънтър се представи набързо и после обясни, че иска само да потвърди информацията, която Хенеси е дал на полицая, който е говорил с него малко по-рано тази сутрин.

— Разбира се — учтиво отговори господин Хенеси, със спокойно изражение. — Какво искате да потвърдя?

— Може ли първо да ви попитам — започна Хънтър, леко обръщайки тяло, за да покаже къщата на Кирстен и Трой, — колко добре познавате двойката на номер осемстотин и две — Трой Фостър и Кирстен Хансен?

— О, съвсем бегло — отвърна господин Хенеси и отмести поглед към къщата им само за секунда, а после отново го насочи към Хънтър. — Честно казано, дори не знаех имената им досега, но знам кои са… Искам да кажа, че понякога, когато стоя на прозореца или се грижа за градината си, ги виждам да се качват или да слизат от колите си, или да изхвърлят боклука… такива неща. — Той повдигна рамене. — Понякога виждам мъжа да мие пикапа си на алеята, но никога не съм разговарял с тях, ако това питате.

— Но знаете какви коли карат? — попита Хънтър и посочи с палец зад рамото си.

— Да, разбира се. — Господин Хенеси отново погледна за момент към алеята на Кирстен и Трой. Шевролетът на Кирстен все още беше там, но фордът на Трой го нямаше. Брат му го беше закарал в къщата на майка им в Силмар рано сутринта. — Тя кара бялата кола ей там. — Той я посочи. — А мъжът кара черния пикап.

Хънтър трябваше да разрови малко по-дълбоко. Помагаше му и фактът, че пикапът го няма.

— Случайно да знаете какъв пикап кара господин Фостър? Може би марката или модела?

Господин Хенеси наклони глава надясно и се извини.

— Съжалявам, но нищо не разбирам от коли. — Той кимна към хондата „Акорд“ на алеята. — Имам тази стара кола от години и пак не мога да ви кажа подробности. За мен колата е само да те закара от точка А до точка Б, а останалото… — Възрастният мъж остави недовършено изречението си и повдигна рамене.

Хънтър кимна в знак, че разбира, и после продължи:

— Но тази сутрин сте казали на полицая, че сте видели двете коли на алеята пред къща номер осемстотин и две в ранните часове на вторник сутринта. Така ли е?

— Да — потвърди господин Хенеси.

— Помните ли колко беше часът?

— Разбира се — без колебание отговори господин Хенеси. Явно не беше необходимо да се замисля. — Към четири и петнайсет сутринта.

Или изражението на Хънтър го издаде, или господин Хенеси почувства, че е по-добре да поясни, защото веднага добави:

— След като съпругата ми почина, преди малко повече от година и половина, не спя много. — При споменаването за смъртта на съпругата му, очите на господин Хенеси загубиха досегашния си блясък. — Често се събуждам към четири сутринта… пет, ако ми провърви. Леглото… стаята… цялата къща стана твърде голяма за мен, ако разбирате какво искам да кажа, но в същото време няма да мога да се отърва от нея. Сега спомените са всичко, което имам. — Тихият му глас стана още по-слаб. Очите му се отместиха към някаква точка в далечината, където се задържаха за няколко секунди. А после примига и наведе глава. — Както и да е… Вчера се събудих към четири. Както правя всеки ден, веднага щом се събудя, оправям леглото, разтварям завесите и после слизам долу да си направя кафе.

— И сте видели двете коли на алеята от прозореца на спалнята ви? — попита Хънтър.

— Точно така — потвърди господин Хенеси и вдигна показалец. — Прозорецът на спалнята ми гледа към улицата.

— Спомняте ли си положението на колите? Как бяха паркирани?

— Да, разбира се. — Възрастният мъж протегна дясната си ръка, за да посочи. — Бялата кола беше там, където е сега — първата на алеята, по-близо до къщата. Черният пикап беше паркиран зад нея.

— Сигурен ли сте, че пикапът беше там?

— Да, сигурен съм.

Хънтър отново се обърна, за да погледне къщата на Кирстен и Трой. Към четири часа сутринта къщата е била тъмна, но на улицата, малко вдясно от алеята им, имаше улична лампа. Едва ли би осветила цялата алея, но е била повече от достатъчна, за да позволи на господин Хенеси да види пикапа, особено когато е бил паркиран по-близо до улицата.

— И колко сте сигурен, че пикапът, който сте видели, е бил пикапът на господин Фостър, точно същият черен пикап, който винаги виждате на алеята им? — попита Хънтър.

Господин Хенеси наклони брадичка наляво и погледна Хънтър изпод вежди.

— О… разбирам — рече той, когато бързо схвана какво има предвид детективът. Отмести поглед встрани и когато отново погледна Хънтър, очите му бяха изпълнени с несигурност. — Ако трябва да бъда напълно откровен — каза господин Хенеси, сякаш се извиняваше, — изобщо не съм сигурен. Пикапът изглеждаше подобен… същият цвят… паркиран на тяхната алея. Навън беше тъмно и току-що се бях събудил. Когато погледнах през прозореца, видях двете коли, защото къщата им е горе-долу точно срещу моята, но не гледах точно къщата или алеята им. Очите ми обхванаха образа на улицата като цяло. Не се замислих какво виждам. — Той млъкна, за да намести очилата на носа си. — Вижте, проблемът е, че ако мозъкът не търси конкретни детайли… ако не се опитва да разпознае разлики, най-вероятно е да не ги забележи, дори ако съществуват.

Хънтър повдигна вежди от изненада. Не очакваше такова професионално психологическо обяснение.

— Защото всичко си беше както обикновено — продължи господин Хенеси. — Черен пикап, паркиран на същата алея, както винаги. Мозъкът ми възприе образа като нормален… нищо странно… нищо необичайно. — Той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Ако ме питате дали може да е бил друг пикап, отговорът е да, може да е бил друг пикап… друг модел… дори друга марка, но тъй като цветът и формата бяха подобни и позицията на паркиране беше обичайната, мозъкът ми предположи, че е същият. Една от функциите на човешкия мозък е…

— Подсъзнателно перцептивно разпознаване — довърши мисълта му Хънтър и кимна.

Този път очите на господин Хенеси показаха изненада.

— Психолог ли сте? — попита Хънтър.

— Бях психиатър — отговори господин Хенеси. — Сега съм пенсионер. — Изненадата все още беше там и прозвуча в думите му. — А вие? Откъде знаете за…

— Чета много — побърза да го прекъсне Хънтър, защото не искаше да навлиза в подробности.

— А, добре. — Господин Хенеси го прие, но Хънтър видя, че не го повярва.

— Предполагам, че не сте видели пикапа да заминава? — попита Хънтър.

— За съжаление, не. — Възрастният мъж наведе глава. — Но съм сигурен, че вече не беше там към шест и половина сутринта. — Той замълча и погледна детектива. — Всяка сутрин в шест и половина излизам да полея цветята. — Господин Хенеси ги посочи в градината си. — Пикапът вече го нямаше. Сигурен съм.

Хънтър изобщо не се съмняваше в това. Той му благодари за отделеното време, но когато се обърна да тръгне, господин Хенеси го спря.

— Детектив — притеснено извика той. — Пикапът, който видях вчера сутринта, всъщност не е бил на къща номер осемстотин и две, нали?

Хънтър знаеше защо господин Хенеси зададе този въпрос и разбра защо в гласа му прозвуча безпокойство. Господин Хенеси явно беше образован и интелигентен човек и от реда на въпросите на Хънтър се беше досетил, че пикапът, който беше видял в ранните часове на вторник сутринта, сигурно е принадлежал на убиеца на съседката му. Това означаваше, че убиецът е бил на отсрещната страна на улицата срещу дома му. Само тази мисъл беше достатъчна, за да задейства влакче на ужасите от въпроси в човешкия ум. Ами ако убиецът беше влязъл в неговата къща вместо в отсрещната? Ами ако господин Хенеси беше останал до прозореца още една-две или пет минути, щеше ли да види как убиецът излиза от номер осемстотин и две?

Въпросите бяха много.

Хънтър трябваше да подходи дипломатично.

— Само се опитвам да потвърдя някои детайли, това е всичко — безпристрастно отговори той. — Допълвам показанията с още няколко въпроса.

Много добре знаеше, че отговорът му не съответства на въпроса на господин Хенеси, но в момента това беше най-доброто, което можеше да направи.