Генезис

5.

Докато чакаха екипът криминалисти най-после да пристигне, Хънтър и Гарсия провериха останалата част на къщата за следи от проникване с взлом. Не откриха нищо.

Никой от прозорците не беше разбит и не изглеждаше пипан. Предната и задната врата, която водеше от кухнята до малкия вътрешен двор зад къщата, също изглеждаха непокътнати.

В спалнята на Мелиса Хоторн намериха дамската ѝ чанта на нощното шкафче. Вътре имаше портмоне с осемнайсет долара, гримове, шофьорската ѝ книжка, пакетче дъвки, две кредитни карти, четка за коса и две стари касови бележки. Нямаше мобилен телефон. Надникнаха във всяко чекмедже, всеки джоб на дрехите ѝ в гардероба и всяка друга чанта, която намериха в къщата, но телефон нямаше. Погледнаха под леглото, под дивана и под възглавниците, но пак не откриха телефон. Това им се стори много странно.

Тъкмо се бяха върнали в дневната, когато доктор Сюзан Слейтър влезе от предната врата, следвана от трима криминалисти, всички облечени в бели гащеризони с качулки. Когато очите им видяха жертвата, провесена във въздуха за устата, и четиримата се заковаха на място. Въпреки богатия си опит и ужасяващата бруталност, видяна през годините, всичките бяха стъписани.

— Господи! — промълви най-младият криминалист, докато бавно оставяше на пода куфарчето с работни пособия. — Това риболовна кука ли е?

— Точно така — потвърди Хънтър.

— Хайде да снимаме всичко, бързо — обърна се доктор Слейтър към фотографа в екипа.

— Залавям се веднага — отговори младият криминалист, нагласи очилата на носа си, заобиколи локвата кръв на пода и застана пред жертвата.

— Робърт, Карлос. — Доктор Слейтър поздрави двамата детективи. — Откога сте тук? — и тя се приближи до трупа.

Доктор Сюзан Слейтър беше един от най-добрите и най-способни водещи криминалисти в цяла Калифорния. През последните няколко години водеше повече разследвания за отдел „Свръхтежки убийства“, отколкото всеки друг опитен криминалист.

Другите двама членове на екипа бързо започнаха да монтират два мощни прожектора.

— Дойдохме преди четиресет минути — отговори Гарсия. — Плюс-минус…

— Само една ли е жертвата? — попита доктор Слейтър. — Има ли други? — Тя посочи към останалата част на къщата.

— Не, само тази е — отвърна Хънтър и отстъпи няколко крачки назад, за да позволи на криминалистите да си вършат работата.

— Има ли кръв някъде другаде? — попита доктор Слейтър и наклони глава, за да огледа по-добре куката, която стърчеше от устата на жертвата. — Следи от борба?

— Не съвсем — отговори Гарсия. — Леглото не е оправено, което предполага, че жертвата е била в леглото, когато е чула шум и е станала да види какво става, или е била нападната, докато е била в леглото, но това е всичко. Никъде не е разхвърляно, освен тук. — Той посочи трупа.

— Това е… доста гротескно. — Доктор Слейтър все още оглеждаше риболовната кука и зловещо разместената челюст на жертвата. Минута по-късно тя си позволи бавно да огледа останалото тяло. — Горкото момиче. — Доктор Слейтър поклати глава. — Като гледам само подутината на лицето и шията ѝ, мога да ви кажа, че тя е била още жива, когато куката е пробила челюстта ѝ. — Доктор Слейтър млъкна и изгледа двамата детективи. — Но вие вече знаете това, нали?

— Не виждам друга причина убиецът да завърже ръцете ѝ зад гърба — отговори Гарсия, — освен за да ѝ попречи да се бори.

Доктор Слейтър кимна в знак на съгласие.

— Включвам прожекторите — обяви единият криминалист, когато с колегата му нагласиха двата прожектора.

Той щракна копчето и стаята се обля в ултраярка бяла светлина.

Доктор Слейтър внимателно заобиколи трупа.

— Имаме късмет, че тялото е цяло.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гарсия.

— Мандибулата ѝ е жестоко изместена — посочи, докато обясняваше. — И двете стави на челюстта ѝ са се откачили напълно, което не е изненадващо, като се има предвид, че цялото ѝ тяло се държи във въздуха само за долната челюст. Значителната подутина показва, че мускулите и съединителната тъкан са разкъсани и около врата и долната половина на лицето, и тук… — Доктор Слейтър посочи мястото, където долната челюст на жертвата трябваше да бъде прикрепена за черепа. — Виждат се следи, че кожата и част от плътта се къса.

— Ако е била по-тежка — отбеляза Хънтър, който разбра за какво говори доктор Слейтър, — може би десетина килограма или повече, имало е вероятност челюстта да не издържи толкова дълго.

— Точно така — потвърди доктор Слейтър. — Но въпреки малкото ѝ тегло, бих казала, че не е толкова далеч от пълно скъсване на мускулите и съединителната тъкан, както и разкъсване на кожата и плътта. Ако това вече се беше случило, тежестта на тялото щеше да е причина цялата ѝ долна челюст да се откъсне от лицето и тялото щеше да падне на пода. Това несъмнено би била много по-ужасяваща сцена от тази, която виждаме…

Гарсия трепна, като си представи гледката.

— Мислиш ли, че такова е било намерението на убиеца? — попита той, но веднага вдигна ръце в знак, че се предава. Все пак доктор Слейтър нямаше как да знае това. — Съжалявам, глупав въпрос.

— Кой знае — отговори тя. — Но не бих се изненадала, ако е трябвало да бъде именно така. Мога да ви кажа, че изглежда, всичко е било задържано на мястото си от трупното вкочаняване, което както всички знаем, втвърдява влакната на мускулите и съединителната тъкан. Това втвърдяване на влакната е добавило нов съпротивителен пласт срещу цялостното разкъсване. — Доктор Слейтър леко стисна левия бицепс на жертвата с палец и показалец. — Трупното вкочаняване е напреднало. Бих казала, че тя е мъртва най-малко от десет часа. Определено е била убита в ранните часове на утрото, не снощи.

Гарсия инстинктивно погледна часовника си.

— Ще кажа на полицаите навън да започнат да разпитват от врата на врата — обърна се той към Хънтър — хората на тази улица и на няколко от съседните. Може би някой е забелязал нещо необичайно — превозно средство… или някой да се мотае по улиците… или късно снощи, или в ранните часове на утрото.

Хънтър кимна в знак на съгласие.

— Приключих с трупа — обяви фотографът. — Преминавам към детайлите на местопрестъплението.

— Добре — отговори доктор Слейтър. — Нека свалим жертвата. — Тя се обърна към най-високия криминалист в екипа, изглеждаше около метър и осемдесет и пет. — Шон, докато Майк и аз я държим, ти я откачи от въжето.

Шон кимна и застана пред трупа.

— Нуждаете ли се от помощ? — попита Хънтър.

— Не, ще се справим — отвърна доктор Слейтър.

Хънтър и Гарсия се дръпнаха настрана, а доктор Слейтър и Майк повдигнаха тялото, за да намалят тежестта върху челюстта.

Шон протегна ръце към куката.

— Внимателно, Шон — предупреди доктор Слейтър. — Сигурна съм, че куката е разкъсала челюстта на повече места, костта може лесно да се натроши.

Шон внимаваше и му отне минута и половина, докато откачи Мелиса Хоторн от въжето. Когато куката излезе, парче плът, около десетина квадратни сантиметра, падна в локвата кръв и разплиска част от нея във всички посоки.

— По дяволите — възкликна Гарсия и потрепери.

— Трябва да го сложим в пликче — обясни доктор Слейтър и кимна към парчето, — това е езикът ѝ.