Генезис

75.

Мемориалният парк „Роуз Хилс“ отваряше порти всеки ден точно в осем, но Хънтър беше редовен посетител от много години и знаеше, че винаги има някой в административния офис или погребалния дом още в седем сутринта. Също така знаеше, че някои от гробокопачите и работниците по поддръжката започват работа най-малко два часа преди това. Ето защо, в шест и половина, Хънтър вече стоеше на „Уъркман Хил Роуд“ пред главните порти на гробището с площ хиляда и четиристотин акра. Знаеше, че е дошъл твърде рано, но въпреки това натисна звънеца на домофона, в случай че извади късмет.

Никой не отговори.

Хънтър се приготви да се върне в колата и да чака, когато Рафаел Рамос, слаб, шейсет и три годишен мъж, който работеше на гробището повече от трийсет години, мина покрай портите с малката си зелена работна количка за поддръжка. Той видя фаровете на колата на Хънтър и се приближи към него.

— Съжалявам, господине — каза Рамос с дрезгав глас на пушач от години и с все още силен мексикански акцент и учтиво се усмихна на Хънтър. — Гробището отваря в осем.

— Знам — отговори Хънтър и също се усмихна вежливо. — Но съм дошъл по официална работа. — Той му показа служебната си карта. — Надявах се, че някой от администрацията ще е дошъл по-рано днес.

Рамос намести очилата с дебели стъкла на носа си, присви очи и погледна Хънтър. По погледа му пролича, че го позна.

— Виждал съм ви тук и преди, нали? — попита той и отстъпи крачка вдясно, за да избегне блясъка на фаровете на колата на Хънтър.

— Възможно е. Често идвам тук. Родителите ми са погребани в това гробище.

Рамос се замисли за няколко секунди.

— „Градина на покоя“, нали? — каза той, горд с паметта си.

В Мемориалния парк „Роуз Хилс“ гробищните места бяха разпределени на парцели и всеки имаше име, не номер. Имаше три вида — „Градини“, „Тераси“ и „Морави“. Родителите на Хънтър бяха погребани в парцел на име „Градина на покоя“.

— Точно така — потвърди Хънтър. — Идвах тук в събота.

— Да, сигурен съм, че ви видях. — Рамос насочи показалец към Хънтър. — Рано сутринта, нали?

— Предпочитам ранните утрини — кимна Хънтър. — Понякога обичам да се разхождам в градините, след като посетя гробовете на родителите си. Тихо е по това време… спокойно.

— Тук винаги е спокойно, но знам какво имате предвид. — Рамос пристъпи от крак на крак и тонът му се промени от непринуден в разтревожен. — Затова ли сте дошли? Проблем ли има с гробовете на родителите ви?

— Не, нищо подобно — увери го Хънтър и набързо обясни, че търси данните на човека, регистриран като контакт за връзка с един друг гроб.

— А, добре! — напрегнатото изражение на Рамос се отпусна малко. — Кой?

— Името на надгробната плоча е Дженисис Уилямс — отговори Хънтър. — Но не знам кой парцел и кой гроб.

— О, мога да ви помогна за това — отвърна Рамос, вдигна ръка, за да направи знак на Хънтър да почака, върна се при количката си и взе служебния таблет. — Дженисис Уилямс ли казахте?

— Да, точно така — потвърди Хънтър.

Рамос написа името в полето за търсене на таблета и натисна „въведи“. Две секунди по-късно се появи страница с резултати.

— Всъщност има две Дженисис Уилямс — уведоми той детектива от другата страна на портата. — Дженисис А. Уилямс, която е в „Тераса на вярата“, и Дженисис Уилямс, без презиме, която е в „Паркова морава“. Дженисис А. Уилямс е гостенка тук от 1956 година, а Дженисис Уилямс, без презиме, от 2009-а.

— Тази търся — отвърна Хънтър. — От 2009-а.

Рамос хвърли извинителен поглед на Хънтър.

— За съжаление, информацията тук е много ограничена. — Той вдигна таблета. — Няма детайли за човека, който е регистриран като контакт за връзка за нейния гроб. Ще трябва да отидете в главния офис да попитате. — Рамос посочи с палец над рамото си. — Но мога да ви покажа гроба, ако искате. Не е далеч оттук.

— Да — кимна Хънтър. — Ако няма да ви затрудня, много бих искал да го видя.

— Няма проблем, господине.

Рамос погледна часовника си и после въведе шестцифрен код на малката клавиатура на портите.

— „Паркова морава“ е точно зад „Параклис на хълма“. Знаете ли как да стигнете дотам?

— Да — отговори Хънтър и се качи в колата си.

— Ще се срещнем там — каза Рамос и се метна на зелената си количка.

След по-малко от три минути Рамос водеше Хънтър по пътеките между гробовете в „Паркова морава“.

— Гробът е ей там — каза той и посочи напред. — До онези дървета.

Те вървяха още трийсетина секунди и после Рамос спря и посочи гроба точно пред него, на който имаше два свежи букета от жълти и бели цветя.

— О, този ли?

В гласа на Рамос прозвуча ясна нотка на разпознаване, но Хънтър я пропусна, когато застана абсолютно неподвижно и съсредоточи цялото си внимание върху надгробните плочи пред него.

От търсенето в апартамента си Хънтър вече знаеше какво ще открие, но когато видя реалния гроб и прочете думите на втората надгробна плоча, по гърба му полазиха ледени тръпки.

Думите на тези надгробни плочи сякаш смразиха още повече и без това вече студения въздух около Хънтър.

— За всички гробове на тази „Морава“ се грижи Марио — обясни Рамос. — Мога да го доведа, ако искате. Той започва работа в пет днес. По същото време като мен, но аз се грижа за много от гробовете в „Морава Панорама“. — Рамос посочи надясно, към парцела срещу алеята за коли, на която се намираха. — Много пъти съм я виждал тук. Цветята на този гроб винаги са свежи. — Той замълча за момент и се почеса по челото. — Всъщност съм сигурен, че тя беше тук вчера, късно следобед. Видях я, докато работех в „Панорама“. Затова цветята са толкова свежи.

Челюстта на Хънтър увисна от изумление.

— Тя?

Рамос кимна.

— Да, жената, която посещава този гроб. Тя идва абсолютно редовно.