Генезис

22.

Барбара Блейк беше капитан на отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция от тринайсет години. През този период тя можеше да изброи на пръстите на едната си ръка колко пъти е чувала детектив Робърт Хънтър да псува.

Гарсия веднага се спусна към партньора си. Капитан Блейк го последва по петите.

Хънтър превъртя видеозаписа обратно до началото и наклони телефона в ръката си така, че и двамата да виждат екрана. Последваха три секунди напрегнато мълчание, преди Хънтър да пусне записа.

— Какво… е това, да му го начукам? — прошепна Гарсия. На лицето му беше изписано неподправено изумление.

Докато за тринайсет години капитан Блейк беше чувала Хънтър да псува само няколко пъти, Гарсия, от друга страна, беше съвсем друго нещо. Този път тя трябваше да признае, че Карлос има защо да псува.

Видеозаписът, който им показа Хънтър, беше заснет в кухнята на Мелиса Хоторн, в нощта на убийството ѝ… и беше ужасяващ.

Започваше с кадър на Мелиса в изправено положение. Беше съблечена гола и ръцете ѝ бяха завързани на гърба, а краката — при глезените. Голямата риболовна кука, която убиецът вече беше използвал, беше пробила жестоко долната ѝ челюст, а въжето, прикрепено за куката, беше преметнато над гредата на тавана. От раната в отворената ѝ уста се изливаше водопад от кръв и покриваше тялото ѝ с тънък, гротескно червен пласт, но Мелиса все още беше жива.

Докато видеозаписът продължаваше, тя започна да се гърчи конвулсивно, задави се и повърна кръв във въздуха и върху лицето си. И тогава камерата показа отблизо очите ѝ. Те бяха широко отворени и не беше необходимо да си експерт, за да видиш, че са обезумели от болка, страх и невъобразим ужас. Секунда по-късно камерата показа, че краката ѝ, макар и завързани, са здраво стъпили на пода и челюстта ѝ все още е на мястото си. Но не за дълго.

При вида на следващия кадър на всички им се догади. Това беше моментът, когато въжето беше дръпнато, за да повдигне Мелиса във въздуха за устата. Хънтър, Гарсия и капитан Блейк видяха как тялото на Мелиса се вдигна рязко и краката ѝ отчаяно започнаха да ритат. Пръстите им се изпъваха надолу, опитвайки се напразно да намерят пода. Писъкът, който се изтръгна от гърлото ѝ, беше удавен от голямото количество кръв в устата ѝ, която клокочеше, сякаш ври.

Неистовата борба за живот на Мелиса всъщност действаше срещу нея, когато истеричното извиване на тялото ѝ засили натиска върху шията и челюстта ѝ. По време на хаотичната ѝ битка всички чуха страховития звук от счупване на кост. Мандибулата ѝ най-накрая се измести и се откъсна.

Последният кадър показа как тялото на Мелиса се разтърсва конвулсивно още веднъж и после увисва неподвижно и очите ѝ се затварят. Убиецът обаче не беше приключил. Точно преди видеозаписът да свърши, той беше написал един ред текст в долната част на кадъра.

— Мили боже! — Думите се отрониха от устата на капитан Блейк като ледени висулки. — И това е било изпратено на сестра ѝ?

Хънтър кимна.

— Ще проверя дали отдел „Проучвания“ ще могат да го проследят. — Той веднага се обади на екипа.

— Защо? — попита Барбара, след като Хънтър затвори, и поклати глава.

Той повдигна рамене.

— Това е напълно откачено — заяви Гарсия. — Този убиец е шибан изрод.

— Въпросът ми не беше риторичен, Робърт — настоя капитан Блейк. — Защо убиецът ще изпраща такова нещо на сестрата на жертвата? Какъв е смисълът? Какво би могъл да получи от това? Освен ако наистина не е расово престъпление.

— Питаш дали Джанет е в риск? — Въпросът беше отправен от Гарсия.

Капитан Блейк се обърна към него.

— Мислиш ли, че тя е в риск? Затова ли я дразни убиецът? И нея ли ще нападне?

След като видя видеозаписа, и на Хънтър му беше хрумнала същата мисъл.

— Може би. Но… — Той поклати глава.

— Но? — подкани го капитан Блейк.

Преди Хънтър да успее да отговори, мобилният му телефон иззвъня отново. Той отговори на обаждането, слуша няколко секунди и после затвори.

— Отдел „Проучвания“ ли беше? — попита Гарсия.

Хънтър кимна.

— Не могат да го проследят. Телефонът на изпращача няма джипиес.

Карлос не изглеждаше изненадан.

Хънтър се замисли за момент, опитвайки се да подбере правилните думи.

— Ако Джанет Ланг наистина е заплашена от онзи, който е убил сестра ѝ, тогава всичко е много по-лично, отколкото мислехме отначало, и извършителят е много по-дързък, отколкото му признавахме.

Капитан Блейк се замисли върху думите му, потъркваше палец върху кокалчетата на едната си ръка, нагоре и надолу по възлите на костта.

— Това би означавало, че убиецът има зъб на семейство Хоторн — заключи накрая тя. — Или поне на двете сестри.

— Възможно е — съгласи се Хънтър.

— Но той би очаквал, че ние ще сме във връзка с малката ѝ сестра — продължи капитан Блейк. — Логичният ход за нея, след като получи съобщението, ще бъде веднага да се свърже с нас… както и направи. Това означава, че извършителят също така би очаквал да знаем за съобщението… както и знаем. И ако има поне малко мозък в главата си, убиецът също така би очаквал да стигнем до заключението, което току-що направихме — че това може да бъде изтълкувано като заплаха за живота ѝ. И ако полицията стигне до този извод, логично е да решим да я поставим под наблюдение. — Капитан Блейк се върна на стола зад бюрото си и посочи към Хънтър. — Това имаше предвид, когато каза, че убиецът е много по-дързък, отколкото му признавахме, нали?

Той кимна.

— Ако наистина смята да нападне Джанет Ланг, убиецът току-що усложни работата си. Видеозаписът е предупреждение.

Настъпи дълго мълчание, докато капитан Блейк преценяваше възможностите си за избор. Беше едва февруари, все още началото на годината, но тя беше достатъчно опитна, за да знае, че трябва да е много предпазлива, когато става въпрос за бюджета, особено след всичките съкращения, обявени от губернатора.

— Може пък да не е усложнил работата си — каза накрая Барбара и поклати глава. — Защото не мога да обоснова поставянето на госпожица Ланг под полицейска закрила. Не и когато имаме само този видеоклип.

Гарсия погледна партньора си с поглед, който говореше красноречиво, но никой от тях не се опита да спори, защото знаеха, че капитан Блейк е права. В края на краищата, тя не решаваше сто процента. Капитанът трябваше да обоснове решението си пред шефа на полицията. Въпреки че беше шокиращ и съкрушителен психически, видеозаписът, който беше получила Джанет Ланг, не представляваше пряка заплаха за живота ѝ. Можеше да бъде изтълкуван по този начин, но тълкуването, колкото и приемливо да е, винаги оставяше място за съмнение, а съмнението нямаше да убеди шефа на полицията.

Вторият проблем на капитан Блейк беше, че ако назначи екип за защита на Джанет, въпросът беше за колко време? Ако убиецът наистина се готви да нападне Джанет, не се знаеше кога ще нанесе удара. Можеше да е днес, утре, следващата седмица, догодина… никой не знаеше. Назначаването на полицейска защита на някого за неопределено време беше нереалистично. Всички в стаята го знаеха.

Хънтър върна мобилния телефон в джоба си и в същия момент някой почука на вратата.

— Какво има? — извика капитан Блейк от бюрото си и изви тяло надясно, за да надникне покрай детективите.

Хънтър и Гарсия погледнаха към вратата, която се отвори и на прага застана млад униформен полицай. Фуражката му беше пъхната под мишницата и в дясната си ръка държеше голям плик.

— Извинете, капитан Блейк — каза той с тих, но твърд глас, и вдигна плика. — Изпратиха ме да взема заповед от Градския съд.

Капитан Блейк му направи знак да влезе и посочи Хънтър и Гарсия.

— Дай я на тях.

Полицаят даде плика на Хънтър и Барбара го изчака да излезе от кабинета.

— Отидете да вземете видеото от мобилния оператор — каза тя и посочи вратата. — Веднага.