Генезис

20.

Джанет Ланг се събуди от страх от поредния мъчителен кошмар. Този път сънува сестра си Мелиса, която я викаше на помощ, но Джанет не я разбираше какво казва. Мелиса не висеше на въже, но имаше огромна кука, пробила долната ѝ челюст, и всеки път, когато заговореше, от устата ѝ се разхвърчаваха пръски кръв, които оцветяваха въздуха в пурпурна мъгла. Мъглата се превръщаше в облаци и в дневната валеше кървав дъжд.

От понеделник сутринта, когато Джанет откри трупа на Мелиса, дните и нощите ѝ се състояха предимно от задрямване — понякога от лекарствата, друг път от чисто изтощение — и брутално събуждане от толкова тревожни и образни кошмари, че цялото ѝ тяло трепереше. На два пъти сънищата ѝ бяха толкова ужасяващи, че Джанет загуби контрол и се подмокри.

Този път тя беше заспала в спалнята, докато Том беше в кухнята и си правеше сандвич. Сандвичът, който беше направил за Джанет в шест сутринта, все още стоеше недокоснат, оставен в чиния на нощното ѝ шкафче.

Том си беше взел една седмица отпуск, за да бъде до нея, и би излъгал, ако признае, че не е силно обезпокоен.

Той знаеше, че психически Джанет е много силен човек, но дори и най-силната психика можеше да се пречупи, ако е притисната до краен предел. Вярно, нямаше много житейски събития, които с един удар да разбият ума отвъд точката, откъдето няма връщане назад. За жалост, да намериш любим човек, убит жестоко, беше на първото място в списъка с такива събития, а за Джанет Мелиса беше много повече, отколкото само любима сестра. Мелиса беше най-добрата ѝ приятелка и скалата, на която Джанет можеше да разчита, каквото и да се случи. Без Мелиса, Джанет лесно можеше да се превърне в изгубена душа. И Том го знаеше.

Той току-що беше отхапал залък от сандвича с фъстъчено масло и желе, когато чу сподавения вик на Джанет. Том пусна сандвича върху кухненския плот и забърза към спалнята. Джанет седеше на леглото, притиснала колене до гърдите си, и ридаеше, закрила с ръце лицето си.

— Всичко е наред, миличка — каза той, когато стигна до нея. — Било е само сън… само сън. — Том я прегърна и я притисна до себе си.

Джанет се остави Том да я вземе в обятията си, но не го прегърна на свой ред и не свали ръце от лицето си.

— Тук към, Джен… Тук съм. — Той хвана ръцете ѝ. — Погледни ме, миличка. Било е само сън. — Том целуна ръцете ѝ и погали косата ѝ. — Моля те, погледни ме, Джен.

Все още ридаейки, тя най-после спусна ръце и го погледна в очите. Той я целуна по бузите и се опита да избърше сълзите ѝ, но Джанет не можеше да спре да плаче.

— Всичко е наред, миличка — опита пак Том. — Няма го вече. Било е сън… нищо, освен лош сън… това е всичко. Не е реалност.

— Грешиш, Том — отвърна Джанет. Тонът ѝ беше изпълнен с болка. — Защото е реалност… Мел я няма, Том… — Гласът ѝ изтъня и стана писклив. — Няма я. Мел е мъртва. Сестра ми я няма вече. — Тя отново закри с ръце лицето си.

Том не можеше да повярва, че е избрал толкова погрешно думите си. Той я прегърна по-силно. Сърцето му се късаше.

— Много съжалявам, миличка. — Сега беше негов ред да се бори със сълзите си. — Много, много съжалявам.

Том почувства, че Джанет трепери в ръцете му. Не знаеше какво друго да каже и затова само я притискаше до себе си, докато риданията ѝ се превърнаха в подсмърчане.

— Защо не дойдеш да седнеш в дневната с мен, Джен? — попита той и отново избърса сълзите от лицето ѝ. — Може да погледаме стари сериали. Нещо леко… нещо лесно за гледане. Какво ще кажеш?

Джанет не отговори.

Том я целуна по челото и после по бузите.

— Хайде. — Той стана, но не пусна ръцете ѝ. — Ела с мен. Нека поседим на дивана. Ще направя пуканки.

Джанет отмести поглед встрани, опитвайки се да реши какво да направи. Не искаше да се изправи пред реалността. Поне в момента. Знаеше, че всяка секунда, която прекара будна, ще мисли за сестра си, която никога повече няма да види… но колкото и изтощена да се чувстваше, страхуваше се да заспи отново. Всъщност се ужасяваше дори да затвори очи, защото всеки път, когато го направеше, образите, които видя в онази неделна сутрин, бяха там и я чакаха, сякаш се бяха запечатали завинаги от вътрешната страна на клепачите ѝ.

Том видя нерешителността, изписана на лицето ѝ — дали да остане будна, или да се опита отново да заспи. Знаеше, че тя се нуждае от почивка, но сънят не ѝ носеше отдих. Ако дойде в дневната с него, той поне щеше да бъде до нея. Том опита пак.

— Хайде, миличка. Ела да поседиш малко с мен. — Тонът му беше умоляващ и нежен.

Все още подсмърчайки, Джанет най-после кимна и бавно стана. Том пусна ръцете ѝ и тя избърса лицето си с хартиена носна кърпичка. Стигнаха до вратата на спалнята и Джанет спря.

— Телефонът ми — каза тя и посочи към нощното шкафче. — Нека взема телефона си. Не съм го проверявала от снощи.

Джанет беше изключила звука и вибрирането на мобилния си телефон.

Том зачака.

Тя взе телефона и погледна екрана — десет пропуснати обаждания и повече от двайсет съобщения. Джанет въздъхна и тръгна с приятеля си.

В дневната, докато Том претърсваше стотиците сателитни канали за нещо, което става за гледане, Джанет прегледа пропуснатите обаждания — едно от лекаря ѝ, осем от приятели и едно от шефа ѝ в работата. Тя реши да се обади на всичките по-късно. Все още нямаше сили да говори с никого по телефона. Започна да преглежда съобщенията. Повечето бяха от приятели — двайсет и четири съобщения в „УотсАп“ и един есемес. Есемесът беше от непознат номер. Джанет превъртя надолу на екрана, за да провери началото на съобщението, и се изненада. Там пишеше „Мелиса“. Самото съобщение съдържаше само видеозапис, нямаше текст.

Реакцията ѝ беше машинална. Тя почука с пръст по началото, за да отвори съобщението. Видеозаписът изпълни екрана и сърцето ѝ веднага скочи в гърлото, като едва не я задави. Тялото ѝ изгуби всичките си сили, ръцете ѝ се отпуснаха и Джанет изтърва телефона на пода.

Писъкът, който се изтръгна от гърлото ѝ, беше звук, който Том никога не беше чувал.