Генезис

2.

— Здравейте — поздрави високата жена с кожа с цвят на маслина, когато отвори вратата, за да посрещне новодошлия. — Вие сигурно сте Робърт.

Детектив Робърт Хънтър, от отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция, малко се изненада, но изражението му не издаде нищо. Той се усмихна учтиво и кимна.

— Да, аз съм.

Гарвановочерната коса на жената падаше доста под раменете ѝ и идеално подчертаваше дълбоките ѝ златистокафяви очи. Изящните черти на младежкото ѝ лице бяха допълнително омекотени от две очарователни трапчинки, които се появяваха всеки път, когато заговори.

— Аз съм Дениз — представи се тя, отговори на усмивката му и протегна ръка със съвършен маникюр. — Стара приятелка съм на Ана.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Хънтър и стисна ръката ѝ.

Дениз носеше бели маратонки и бяла тениска, пъхната в избелени сини джинси, естествено скъсани на лявото коляно. Сребърната верижка на медальона на шията ѝ беше къса и разкриваше малко, но много детайлно изобразено анатомично сърце.

— Ето те и теб — въздъхна детектив Карлос Гарсия, партньорът на Хънтър в отдел „Свръхтежки убийства“, който изникна иззад Дениз. Беше с дълга, тъмна престилка, на гърдите му с големи бели букви пишеше: „Целуни готвача“.

— Предпочитам да не го правя. — Хънтър кимна към думите от надписа.

Гарсия се засмя и поясни:

— Подарък от Ана… Сякаш нямаше да се досетиш.

— Да взема ли това? — попита Дениз и протегна ръце към пазарската торбичка, която Хънтър носеше. Трапчинките на бузите ѝ се появиха и после също толкова бързо изчезнаха.

— Разбира се. — Той ѝ даде торбичката. — Благодаря.

— Влизай — покани го Гарсия и посочи към къщата с шпатулата за грил, която държеше в дясната ръка.

— Ще оставя тези неща в кухнята — обясни Дениз и се скри в къщата.

— Идваш абсолютно навреме, в идеалния момент — обяви Гарсия, когато Хънтър пристъпи в малкото антре и затвори вратата. — Първата партида пиканя току-що слезе от барбекюто! Ана го разрязва.

Пиканя бе най-популярното печено говеждо в Бразилия. Перфектно прошарено и крехко и мнозина го смятаха за идеалната пържола на грил. Хънтър научи за пиканята едва преди няколко години, когато Гарсия за пръв път го покани на барбекю в дома си.

Карлос Гарсия, който беше роден в Бразилия, но я беше напуснал едва на десет години, след развода на родителите си, беше наследил уменията си да пече на скара от баща си и се справяше страхотно.

— Всички са навън — обясни Гарсия и врътна глава. — Отивай направо при тях, Хънтър, аз трябва да взема нещо от кухнята. Ще се видим навън.

Кой знае защо, но Хънтър не беше твърде общителен, особено пък на светски събирания.

— Робърт! — извика радостно Ана, когато той излезе в задния двор.

Гарсия се беше оженил за ученическата си любов веднага след като завършили гимназията. Неизменна оптимистка, подкрепяща напълно съпруга си и с остър като бръснач ум, Ана беше и най-милата жена, която Хънтър познаваше. Красотата ѝ, макар и необичайна за традиционния вкус, беше не по-малко обаятелна.

Ана се усмихна лъчезарно, приближи се до Хънтър и го целуна по двете бузи. Късата ѝ черна коса беше леко разрошена, местеше слънчевите си очила от очите на главата и обратно, и когато Хънтър се появи на двора, тя току-що ги беше вдигнала на главата си.

— Успя да дойдеш все пак!

Хънтър се намръщи учуден.

— Не успявам ли да дойда винаги, Ана?

Тя се засмя.

— За барбекю, да, вярно е…

— Благодаря ти, че отново ме покани.

— Знаеш, че за мен винаги е удоволствие да те видя, Робърт. Ела да те запозная с някои гости.

Около кръглата градинска маса спокойно седяха трима души. Четвърти стоеше до внушителното тухлено огнище, което Гарсия сам си беше направил.

— Това е Мартин. — Ана посочи висок и кльощав мъж, изглеждаше няколко години по-голям от жената, до която седеше. — И неговата партньорка, Шарлот — добави Ана.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Хънтър и се ръкува с тях. — Аз съм Робърт.

— Помниш Пауло, нали? — попита Ана и посочи мъжа, който стоеше до огнището и обръщаше наденички. — Запознахте се предишния път, когато идва у нас.

— Да, разбира се — отвърна Пауло, обърна се и поздрави Хънтър, като кимна и се усмихна весело. — Здравей. Как си?

— Добре. А ти?

— Страхотно — отговори Пауло. Бразилският му акцент все още беше силен. — Трябва да опиташ тези наденички. Аржентински чоризо. Толкова са вкусни, че тръпки ще те полазят.

— И разбира се, запознал си се вече с Дениз — продължи Ана и кимна към приятелката си от детинство, която седеше от лявата страна на Шарлот.

— Да.

Дениз се усмихна на Хънтър, но този път усмивката ѝ беше придружена от леко намигване.

— Ще ти донеса чиния и пиканя за начало — продължи Ана и посочи свободен стол. — Напитките са в кухнята.

— Много ти благодаря, Ана — отговори Хънтър и после се обърна към останалите от групата. — Някой иска ли питие?

— Не, благодаря — отвърна Мартин и посочи кутиите бира на масата.

— И аз имам, благодаря. — Пауло дойде и остави на масата чиния, пълна с наденички чоризо.

— За теб, Ана? — попита Хънтър.

— Благодаря ти, Робърт, но Карлос ми приготвя кайпириня.

— О, чудесно — отбеляза Хънтър и погледна въпросително Дениз.

— Да — отговори тя, — ако нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Удоволствието е мое. Какво да ти донеса?

— Червено вино, моля. — Дениз му подаде празната си чаша.

— Връщам се веднага. — Хънтър се обърна и влезе в къщата.

Намери три бутилки червено вино и малка селекция твърд алкохол на кухненския плот. Гарсия току-що беше нарязал зелени лимони за каната с кайпириня.

— Искаш ли от това? — попита той и кимна към напитката. — Знаеш колко добра е моята кайпириня, нали!

— Знам — потвърди Хънтър и взе чиста чаша и бутилка аржентинско червено вино „Малбек“. — Знам и колко е смъртоносна… но може би по-късно. Мисля да започна с вино.

Гарсия погледна партньора си и закачливо повдигна вежди.

— Предполагам, че другата чаша е за… Дениз?

— Никой друг не искаше питие.

Гарсия се ухили.

— Готина е, нали?

— Кой, Дениз ли?

Гарсия се изкикоти заговорнически и се подпря на кухненския плот.

— Знаеш ли, това изобщо не ти отива.

— Какво не ми отива? — Хънтър напълни с вино и втората чаша.

Гарсия посочи партньора си.

— Това, което правиш в момента, Робърт. Правиш се на луд. Не е в твоя стил и не го умееш, затова зарежи…

Хънтър се обърна с лице към Гарсия, държейки по една чаша във всяка ръка.

— Тя е неомъжена — подхвърли Гарсия.

— Коя?

— Разкарай се. — Гарсия посочи вратата на кухнята.

Хънтър излезе навън и подаде на Дениз чашата ѝ с виното.

— „Малбек“, става ли?

— Идеално — отговори тя и посочи стола до нея. — Седни.

Хънтър седна, а Гарсия излезе, носейки поднос с каната с току-що направената кайпириня и няколко чаши.

— Пригответе се да се напиете! — обяви той и сложи каната на масата. — Силна е.

Докато Гарсия пълнеше чашите, служебният мобилен телефон на Хънтър започна да звъни в задния джоб на панталона му, той го извади и погледна екрана.

Непознат номер.

— Извинете ме за момент — каза Хънтър и видя, че изражението на лицето на Ана се промени.

— Наред ли е всичко? — попита Гарсия със сериозен тон.

Хънтър отговори, като само леко наклони глава, а после стана и се отдалечи от него и гостите.

— Детектив Хънтър — каза той, когато отговори на обаждането. — Отдел „Свръхтежки убийства“.

— Детектив Хънтър — чу се гласът от другия край на линията. — Обажда се детектив Уилям Барнс от Югозападния участък на лосанджелиската полиция. Извинявайте, че ви безпокоя в неделя, в почивния ви ден.

— Няма проблем. Какво мога да направя за вас, детектив Барнс?

— Ами, опитвам се да спестя на всички малко време и писане на доклади.

Хънтър се намръщи.

— Как така, детектив?

— Преди около четиресет минути получих обаждане от диспечера за труп, намерен в къща в Лиймърт Парк. Жена, афроамериканка, на двайсет и девет години. С партньора ми пристигнахме тук преди двайсетина минути и заварихме двама униформени полицаи с побелели като на призраци лица да стоят пред къщата. И двамата вече бяха повърнали обяда, закуската и вероятно вечерята си от снощи… — Последва кратко мълчание. — Опитвам се да кажа, детектив Хънтър, че както и да погледнете на това местопрестъпление, — а според мен никой не може да го гледа повече от една минута — случаят ще бъде предаден на „Свръхтежки убийства“. Не се съмнявам в това. Ето защо, както казах, опитвам се да спестя на всички малко време и писане на доклади, защото накрая така или иначе ще го поемете вие, момчета.

Хънтър въздъхна и леко поклати глава. Очите му се отместиха от земята и се насочиха към Гарсия, който все още стоеше при масата с гостите.

— Какво по-точно е станало? — попита Хънтър.

Детектив Барнс се изсмя мрачно.

— Не мисля, че онова там може да се опише с думи, детектив Хънтър. Ще трябва да го видите, за да го повярвате.

— Какъв е адресът?

Гарсия не умееше да чете по устните, но и не беше необходимо, защото разбра, че за него и за Робърт партито свърши.

— Детектив Хънтър — попита Барнс, след като му каза адреса, — вярвате ли, че Дяволът съществува?

— Моля? — На лицето на Хънтър се изписа озадачено изражение.

— Питам ви, защото ако не вярвате… може да промените мнението си, когато дойдете тук.