Генезис

91.

Фил издаде приглушен вик, когато чу думите на Линда.

— Моля те… Не искам да умирам. — Цветът се отдръпна от лицето му. — Ужасно съжалявам за случилото се със семейството ти, но аз нямам нищо общо. Опитвам се да си създам собствено семейство. Моля те, пусни ме да си вървя.

Линда го погледна и се усмихна.

— Така ли, любовнико?

— Линда — рече Хънтър. — Мисля, че и ти не искаш да умреш.

— Наистина ли мислиш така… Робърт? — Сарказмът се завърна в гласа ѝ. Тя съблече якето си и вдигна двете си китки, за да ги покаже на Хънтър. На тях имаше два големи набръчкани белега. — Грешиш. Непрекъснато мисля как да умра.

— Било е отдавна — възрази Хънтър и погледна собственото си тяло. — Знам за белезите, Линда. И за физическите, и за психическите. Знам колко много болят… колко поражения нанасят… и колко много време трябва да зараснат, ако изобщо някога зараснат. — Двамата се втренчиха един в друг. — Също така знам, че за психичните белези няма средно положение. Или ние се справяме с тях, или те се справят с нас. И ти си се справила с тях, Линда, защото това са стари белези. От времето, преди да намериш нова цел.

— Нова цел? — Линда се опита да се усмихне, но само изкриви лице в гримаса.

— Да — отговори Хънтър, съзнавайки, че това е шансът му да ѝ напомни какъв човек е била. — Въпреки всичката ти болка, Линда, ти си направила най-благородното нещо, което може да стори едно човешко същество. Години наред си пътувала из страната… разговаряла си с ученици… учители… родители… помагала си им да разберат депресията в младите тийнейджъри… как да разчитат по-добре знаците… как да подхождат към хлапетата, които чувстват болка и обида, и как да им помагат. Напуснала си работата си като медицинска сестра в травматологията, където всеки ден си правела всичко възможно да спасиш човешки живот, за да посветиш остатъка от твоя живот, за да помагаш на други да изберат живота… не да го отнемат, Линда.

Тя не каза нищо.

— Затова, не — продължи Хънтър, — не мисля, че искаш да умреш… и не вярвам, че искаш да убиеш повече хора, в това число Лукас.

— Проучил си ме… Робърт — отговори Линда, бръкна в чекмеджето и извади нова бутилчица. — И ако наистина мислиш така, ще останеш изненадан. — Тя му се усмихна, а после се обърна и погледна Фил. — Пийни нещо, любовнико. Имаш такъв вид, сякаш се нуждаеш от питие. Коя е твоята отрова?

Фил започна да се чеше по опакото на дясната си ръка.

— Не искам питие. Само ме пусни да си вървя, моля те.

Линда взе пистолета и се прицели във Фил.

— Едно питие. Настоявам.

— Аз ще пийна с теб — извика Хънтър и пристъпи крачка напред, доколкото позволяваше завесата, дърпайки ръката на Амбър.

— Героят се притичва на помощ — отбеляза Линда и се обърна към Хънтър. — Какво ще пиеш?

— Уиски.

Линда погледна Амбър.

— Не мога — каза Амбър и посочи носа си. — Каквото и да пия, ще има вкус на кръв.

— Искаш ли вода? — попита Линда.

— Ако нямаш нищо против, би било чудесно.

— Може ли вода и за мен, моля? — обади се Фил.

Линда повдигна рамене.

— Вода да бъде. Внимавай. — Тя подхвърли шише вода на Фил и после на Амбър и накрая малка бутилка уиски на Хънтър.

И тримата ги уловиха във въздуха.

— Чаша? — попита Линда.

— Да, моля — прие Хънтър, а Амбър и Фил поклатиха глави.

Линда подхвърли пластмасова чаша на Хънтър.

Той отвъртя капачката и изля златистата течност в чашата. Линда вдигна чашата си към него за наздравица.

— За намирането на нова цел в живота — каза тя.

Хънтър наклони чашата си към нея и отпи малка глътка.

Амбър изля малко вода върху лицето си, за да измие част от кръвта, и после жадно изпи остатъка.

Фил отпи само две малки глътки от шишето си.

— Прав си — каза Линда, обръщайки се към Хънтър, и пак остави чашата си на плота. — Наистина намерих нова цел в живота. Нещо много, много по-добро, отколкото да помагам на другите.

— Отмъщение — каза Хънтър.

— Отмъщение. Искаш ли да отгатнеш как открих тази нова цел?

Хънтър не отговори.

— Хайде, Робърт, сигурно имаш някаква теория, нали? Направил си проучване, всички го разбрахме, и си се справил добре, защото си тук. Успя да стигнеш до мен, преди да съм приключила, затова кажи каква е версията ти, защо правя това? Хайде, искам да я чуя.

Амбър погледна Хънтър, сякаш искаше да каже: Дай ѝ нещо, Робърт. Съчини го, ако трябва, но ѝ дай нещо.

Хънтър се престори, че отново отпива от уискито си.

— Най-логичният извод — започна той, — е, че преди малко повече от година някак си разбрала, че група ученици от прогимназия „Гардина“ — съученици на Дженисис от осми клас — я тормозят и се подиграват на недъга ѝ — неща, които за съжаление хлапетата правят. Може би е било нещо, което се е случило само в онази година… а може да е продължило дълго. Няма значение, защото тя така и не ти е казала. Не е споделила с теб колко силно ѝ е въздействало. Всъщност не е казала на никого, защото както ти спомена, Дженисис е била силно момиче и е знаела, че хората я гледат по различен начин. Мислела е, че ще може да се справи сама.

Линда повдигна вежди — мълчалив знак Хънтър да продължи нататък.

— Но колкото и силна да е изглеждала на всички, истината е, че Дженисис е била просто тийнейджърка, че жизненият ѝ опит все още е бил много ограничен, за да може да се справи с такъв вид напрежение. Тя навлизала в много вълнуващ период. На четиринайсет години повечето от нас започваме да откриваме много неща за себе си и за живота като цяло. Това е и възрастта, когато започваме да се тревожим как изглеждаме… Как се вписваме… как ни приемат другите. — Хънтър замълча и видя, че Линда хапе устни. — Това претоварване с нова информация и емоции може, и обикновено въздейства силно на много от младите тийнейджъри. Прави ги по-уязвими и много по-податливи на депресия и тревожност. За повечето хора, които се борят с депресия през целия си живот, точно това е възрастта, когато признаците се проявяват за пръв път.

Линда се облегна на плота на камбуза. Теорията на Хънтър, изглежда, я забавляваше.

— За жалост — каза Хънтър с нежен тон, — вместо да помоли майка си… баща си… брат си… някого за помощ, Дженисис е продължила да търпи тормоза… подигравките… обидите… продължила е да се опитва да бъде силна сама, докато накрая не е издържала.

Линда отново докосна медальона пеперуда на шията си.

— Откриването на онова, което е тласнало дъщеря ти да сложи край на живота си — добави Хънтър, — както и имената на учениците, които са я тормозили, е било нещо повече от шок за теб — съкрушило те е за пореден път. И тогава си решила да се разправиш с всеки един от тях, но планът ти за отмъщение не е бил да ги убиеш. Би било твърде елементарно, нали?

— Лесно е да умреш — каза Линда с безчувствен глас.

— Искала си да ги накараш да страдат, както си страдала ти. Искала си да направиш така, че те да продължат да живеят без някого, когото обичат. Затова си направила проучвания и си се погрижила онези хлапета, които са тормозили Дженисис, да открият труповете на любимите си хора. Искала си да ги пречупиш. Затова си им изпратила есемес с прикрепен видеоклип още на другия ден след убийството — за да принудиш разума им да се разбие в напълно отворена рана… която никога няма да зарасне.

Линда изглеждаше смаяна.

— Знаеш… хората казват, че времето лекува всичко… поправя всичко… нека само да мине известно време. — Тя започна да масажира врата си. — Е, нищо от това не стана в моя случай. Знаеш ли кое е единственото, което времето направи с мен… Робърт?

— Направи те по-умела в това да криеш колко е покрусена душата ти? — позволи си да предположи Хънтър.

Линда го погледна с присвити очи. Тя явно не очакваше отговор на въпроса си и Хънтър я изненада.

— Боже мой — възкликна Линда, докато гледаше преценяващо Хънтър. — И ти си покрусен като мен, нали? Времето не е успяло да излекува и теб. Направило те е експерт в криенето на болката… Също като мен.

Този път Хънтър не каза нищо.

Погледите им се кръстосаха, докато накрая Линда се изсмя.

— Добра теория, Робърт. Наистина много добра, но пропускаш няколко пикантни детайла. Затова, моля, позволи ми да запълня празнотите. — Тя отпи още една глътка уиски. — Да, разбрах за групата ученици. Искаш ли да знаеш как?

Мълчанието на Хънтър красноречиво говореше „да“.

— Както ти каза — започна Линда, — години наред пътувах из страната и се опитвах да обучавам родители, учители, ученици, когото мога, колко деструктивна може да бъде депресията в младите тийнейджъри. Направих го, защото искрено вярвах, че именно това се е случило с Дженисис. Тя беше загубила битката с депресията. Не исках други семейства да преживяват онова, което преживя моето семейство. Исках да ги науча как да разбират, че децата им изпитват болка… и че се борят. Не успях да помогна на моето семейство, но вероятно можех да помогна на други.

Амбър и Фил слушаха разказа на Линда с не по-малък интерес от Хънтър.

— И после — продължи Линда, — преди малко повече от една година, както каза ти, по време на един от еднодневните ми семинари, този в Помона, в гимназия „Клермонт“, след края на семинара при мен дойде един двайсет и шест годишен мъж.

— Педро Бустаменте. — Хънтър не формулира изречението си като въпрос.

— Същият — кимна Линда. — Изглеждаше разстроен, явно се бореше с много неща — депресия, тревожност, срам, но най-много от всичко, вина. Попита ме дали може да поговорим на четири очи. Изглеждаше толкова… немощен… толкова кльощав, че предложих да го почерпя обяд. Той не прие. Искал само да говори с мен, затова след като прибрах нещата си, отидохме на паркинга и седнахме в колата ми. — Този път Линда взе бутилка вода, отвъртя капачката и отпи малка глътка. — Педро започна, като ми каза, че познавал Дженисис. Били приятели… били в един клас в прогимназия „Гардина“ и че много, много съжалява за случилото се. — Тя прокара език по устните си и за момент очите ѝ загубиха фокус. — Начинът, по който каза, че съжалява, ме притесни. Не прозвуча като коментар „Съжалявам за загубата ви“, а по-скоро като признание, „Съжалявам за онова, което направихме“. Трепереше, очите му бях пълни със сълзи и гласът му беше като шепот. И тогава го попитах дали има нещо от миналото, което иска да ми каже. — Линда погледна Хънтър с очи, горящи от гняв. — И точно тук грешиш, детектив. Не тормозът е тласнал Дженисис да сложи край на живота си. Не постоянният тормоз, за който ти спомена в теорията си. Не тормоз е накарал Майкъл да вземе свръхдоза и Джон да се забие в ТИР. — Последва тягостно мълчание. — Било е една-единствена случка, която те любезно нарекли „шега“.

— Шега? — в един глас попитаха Хънтър и Амбър.

Линда извади мобилния си телефон от джоба на якето и почука с пръст три пъти по екрана.

— След като го попитах дали има нещо, което иска да ми каже, Педро се разплака. Продължи да повтаря, че много съжалява за всичко… за Дженисис… и да ме умолява за прошка. Когато го попитах „Прошка за какво?“, той ми показа това. — Линда подхвърли телефона на Хънтър.

Той го улови с лявата си ръка.

— Само почукай с пръст по екрана — каза тя. — Вече е заредено.