Трошача

172

Напускате зелените поля и навлизате в каменистата пустиня Тоби. Пред вас няма ни път, ни пътека. Докъдето стига погледът се простират само скали — огромни, назъбени и жълти, напечени от яркото слънце.

Над пустинята трепти мараня. Далечните предмети плуват пред погледа, сякаш са недействителни, а плод на нечие въображение. Струва ти се, че човекът, който отрива с длан потното си чело, не си ти, а някой друг. Доскоро тоя човек беше владетел на малко, но благоденстващо княжество, днес той е само един от четирите пътника, които пътуват на кон през пустинята, без да знаят защо.

Тук няма нито дръвче, нито една тревичка. Очите бързо се уморяват и зачервяват от слънцето, което се издига в синьото безоблачно небе. Още от самото начало на пътуването през пхустинята чувстваш някаква особена умора.

Ще спреш ли?

Да — мини на 265.

Не — отиваш на 35.