Трошача

6

Към горските шумове, с които вече си свикнал, се добавя още един, малко по-различен. Сякаш някой нападател се крие в близките храсти и всеки миг може да те нападне. Слагаш ръка на ножа си. Ако човек или звяр те връхлети внезапно, трудно можеш да си послужиш с лъка и стрелите.

След миг осъзнаваш, че тоя, който дебне, не се крие в храстите, а някъде високо, над главата ти. Рис? Мечка? Сега ти се иска да си някъде на открито, там по-лесно можеш да посрещнеш опасността.

Вдигаш глава нагоре. Нещо се крие в листака, ала какво е то, не можеш да кажеш. Ножът е вече в ръката ти, но той не ти трябва. От близкото дърво на пътеката скача Ида. Тя носи лека туника. Косата й е вързана на тила, очите й се смеят.

— Здравей, Архан.

— Здравей, Ида.

— Как мина лова?

— Горе-долу.

Ида приближава към теб. Усмивката не слиза от лицето й. Тя надниква в плетения кош и произнася смаяно:

— Това сам ли го хвана?

Дъщерята на вожда не чака отговор. И без друго й е ясно, че това е твоят улов, твоето участие в живота на племето.

— Ти си добър ловец, Архан. — казва с възхищение Ида. — Много, много добър ловец. Най-добрият. След Берил.

Това е най-голямата похвала, която можеш да чуеш.

Мини на 90.