Трошача

91

Великанът грабва огромната лопата, загребва с нея натрошените скали и ги сипва в гърлото на високата желязна кула. Чува се шум от камъните, които падат и се удрят в стените на кулата. С няколко бързи движения той напълва желязната кула, после хвърля лопатата, завърта една дръжка и от страничния улей на кулата се посипва ситен пясък. По лицето на великана се изписва напрежение.

— Проклети майстори! — въздиша той така, че изправя конете ви на задните им крака. — Пак не са сменили ножовете! Върви, че давай норма!

Великанът спира за малко, чеше се по врата, сякаш решава сложна задача, и най-подир събира смелост да те пита:

— Вие по колко часа на ден работите?

— Кой колкото иска. Обикновено след залез слънце никой не работи.

— Виждаш ли? А ние, великаните, сме съвсем беззащитни. Всеки ни дере както си иска. Понякога работим и на фенер.

Изпълнен със съзнание за собственото си нищожество, гигантът въздиша и хвърля още камъни в мелницата.

— Защо не направите сдружение за защита на великаните? — питаш го ти. Великанът те поглежда объркано.

— Прекалено е красиво, за да е възможно — отговаря тъжно той.

Прехвърли се на 37.