Трошача

256

Великанът млъква. С едната ръка се хваща за корема. Очите му шарят неспокойно.

— Гладен съм! — почти проплаква той.

Посягаш към чантата си.

— Не си прави труда, човече.

— Какво ядеш? Месо, риба…

— Аз съм безнадежден случай.

— …корени, плодове, дървета?

— Време ям, човече, време. Аз нямам време, ти нямаш време, той няма време — великанът посочва стария воин. — Никой няма време да ме нахрани до насита, така, както ми се иска.

— Имам специален подарък за теб — казваш ти и изваждаш от чантата кутията със суха храна за великани. Гигантът я грабва, но като вижда надписа, я захвърля в машината и посипва с пясък косите си. Вдига се облак прах.

— Омръзна ми сухата храна. Кога ще ме нахранят човешки?

— Разбирам — казваш тихо.

— Нищо не разбираш — изрича великанът и ритва сърдито машината за правене на скали.

— Мисля, че мога да те освободя от твоя господар — подхвърляш небрежно, вдигнал глава нагоре.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — избухва огромният ти събеседник.

Мини на 219.