Един по един

10.

Хънтър седеше в тъмното и гледаше през прозореца на дневната на малкия си едностаен апартамент в Хънтингтън Парк. Живееше сам. Нямаше съпруга, деца или приятелки. Не се беше женил и любовните му връзки никога не продължаваха дълго. Работата му като детектив в специалната секция „Убийства“ в един от градовете с най-много насилие в Америка се отразяваше на връзките му, колкото и да бяха несериозни.

Робърт отпи още една глътка от силното кафе и погледна часовника си — 4:51. Беше успял да поспи само четири часа, но това беше блаженство в сравнение с повечето нощи.

Битката му с безсънието беше започнала на много ранен етап в живота му, причинена от смъртта на майка му, когато той беше едва седемгодишен. Кошмарите бяха толкова мъчителни, че като защитен механизъм мозъкът му правеше всичко възможно да го държи буден нощем. Вместо да спи, Хънтър четеше ненаситно. Книгите се превърнаха в негово убежище, крепост, безопасно място, чиито порти ужасяващите кошмари не можеха да разбият.

Робърт винаги беше различен от другите. Още като малък можеше да разкрива загадки и да решава задачи по-бързо от повечето възрастни. Мозъкът му работеше на изключително бързи обороти. За учителите нямаше съмнение, че Хънтър не е като повечето ученици. На дванайсет години, след като положи серия от изпити и тестове, предложени от доктор Тилби, училищния психолог, Робърт беше приет в училище „Мирман“ за надарени деца в осми клас, две години по-рано от обичайната възраст.

Специалната програма в „Мирман“ не забави напредъка му. Преди да навърши петнайсет, премина цялата програма на обучение, събирайки четири години гимназия в две. С препоръки от всички учители и специално споменаване от директора на „Мирман“ Робърт беше приет за студент „при особени обстоятелства“ в университета Станфорд. Хънтър реши да учи психология. Дотогава безсънието и кошмарите му бяха относително под контрол.

Оценките му в университета бяха също така внушителни и той получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология точно преди двайсет и третия си рожден ден. Ректорът на факултета по психология в Станфорд, доктор Тимъти Хийли, даде ясно да се разбере, че ако Хънтър проявява интерес към преподавателската работа, винаги ще има място за него. Робърт учтиво отказа, но обеща, че ще има предвид предложението. Доктор Хийли също така изпрати докторската дисертация на Хънтър, озаглавена „Авангардно психологично изследване на престъпното поведение“, на шефа на Националния център за анализ на престъпления, извършени с особено насилие към ФБР. И до ден-днешен дисертацията на Робърт беше задължително четиво в Центъра и отдел „Поведенчески анализ“.

Два дни след като получи докторската степен, светът му се разтърси за втори път. Баща му, който по онова време работеше като пазач във филиал на „Банк ъв Америка“ в центъра на Лос Анджелис, беше застрелян по време на обир, ескалирал в престрелка като в Дивия запад. Кошмарите и безсънието на Хънтър се завърнаха с още по-голяма натрапчивост и оттогава не го напуснаха.

Робърт изпи кафето си и остави чашата на перваза на прозореца.

Колкото и силно да стискаше очи или да ги търкаше с юмруци, той не можеше да прогони образите, които го измъчваха от вчера следобед. Все едно беше запаметил всяка секунда от кадрите и някой беше включил бутон за безкрайно повторение в главата му. От всеки ъгъл на съзнанието му изскачаха въпроси и засега не беше измислил отговор на нито един от тях. Някои го тормозеха повече от други.

— Защо са изтезанията? — прошепна той.

Много добре разбираше, че някои хора са способни да изтезават друго човешко същество, преди да го убият. Може и да звучеше елементарно, но когато дойдеше моментът, малцина можеха да го направят. За това се изискваше ниво на безразличие и безчувственост към обичайните човешки емоции, което малко хора можеха да постигнат. Онези, които можеха, се наричаха психопати от психолозите и психиатрите.

Психопатите не знаеха какво е съчувствие, състрадание, угризения, обич или някое друго чувство, свързано със загрижеността за друг човек. Понякога липсата на емоции в тях е толкова крайна, че те не показват чувства дори към себе си.

Вторият факт, който безпокоеше Хънтър, беше изборът на игра. Защо убиецът си беше направил огромния труд да създаде камера за мъчения, устроена за два ужасяващи начина на умъртвяване — огън или вода? И защо му се беше обадил по телефона, за да го накара да избира?

За убиеца и дори за психопата не беше нещо необичайно да се съмняват в решението си да убият някого до последния момент, но това, изглежда, не беше проблем за този извършител. Той не се съмняваше, че жертвата ще умре, само не можеше да реши кое е по-лошо — изгаряне или удавяне, до известна степен две противоположности. Два от начините да умреш, от които хората се страхуват най-много. Но колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-глупав се чувстваше Хънтър. Той беше сигурен, че са го измамили.

Знаеше, че няма как убиецът да разполага с такова голямо количество натриев хидроксид без причина. Всичко беше част от играта. Беше го казал самият извършител. Той очакваше, че Хънтър ще избере вода поради причините, които изброи по телефона — Това беше по-милостив, по-бърз и не толкова садистичен начин да се сложи край на страданията на жертвата. Но водата запазва състоянието на тялото и в случая, ако го намереха скоро, криминалистите щяха да имат по-голям шанс да открият някоя улика, ако извършителят беше оставил нещо. Огънят, от друга страна, би унищожил всичко.

Хънтър стисна зъби от гняв и се опита напразно да се пребори с вината, която изпитваше. За него нямаше съмнение, че убиецът го е изиграл. И Робърт се ненавиждаше, че не го е предугадил.

Иззвъняването на мобилния му телефон го изтръгна от мислите му. Хънтър примига няколко пъти, сякаш се събуждаше от кошмар, и огледа тъмната стая. Мобилният телефон беше върху старата, издраскана дървена маса, която му служеше и за бюро, и изтрака още веднъж върху твърдата й повърхност, преди да го вземе. На екранчето беше изписано името на Гарсия. Преди да отговори, Хънтър погледна часовника си — 5:04. Каквото и да беше, знаеше, че новината не е добра.

— Карлос, какво става?

— Открили са трупа.