Един по един

96.

Мишел се обади малко преди шест сутринта. Най-после беше успяла да намери информацията, което бе поискал Хънтър, включително името на човека, представящ се в интернет като МраченХХ1000. В осем часа Робърт вече отиваше на спешно съвещание в стаята за инструктажи без прозорци в подземното ниво на Главното управление на полицията.

Помещението представляваше правоъгълна бетонна кутия и приличаше на старомодна гимназиална класна стая. Вътре бяха наредени шестнайсет маси в четири редици по четири. Първите се намираха на метър от дървения подиум отпред, зад който стоеше Хънтър. Вляво от него имаше прожекционен екран, а вдясно — голямо бяло табло, монтирано на триножник.

Гарсия и капитан Блейк седяха в двата края на първата редица, на отделни маси. По средата зад тях беше Мишел Кели, която бе казала на Робърт, че иска да участва. Двете последни редици бяха заети от екип на специалните части, осем силни мъже, всичките облечени с бронежилетки и черни дрехи. Напрегнатият и развълнуван шепот, който се носеше в стаята, утихна напълно, когато Хънтър се прокашля, за да изчисти гърлото си.

Всички впериха погледи в него.

— И така, ще ви разкажа цялата история от самото начало — започна той и кимна на Джак Фалън, капитана на екипа от специалните части, който седеше най-отзад зад командосите.

Фалън намали осветлението.

Робърт натисна копчето на дистанционното управление, върху което беше сложил дясната си ръка, и на белия екран се появи студийна снимка на момче, не по-голямо от шестнайсет години, с изпъкнало чело, добре изразени скули, изящен, правилен нос и осеяно с лунички лице. Очите му бяха ясни и светлосини, а косата му — вълниста и тъмноруса. Хубаво хлапе.

— Това е Брандън Фишър — започна Хънтър. — Допреди две и половина години Брандън бил ученик в гимназия „Джеферсън“ в Южен Лос Анджелис. Въпреки че бил срамежлив и понякога затворен, той бил интелигентно момче и оценките му доказват това, предимно шестици и петици. Брандън бил и многообещаващ нападател с възторжено аплодирана лява ръка. Шансовете му да вземе стипендия в университет като добър играч на американски футбол били много големи. — Робърт се премести встрани от подиума. — Няколко седмици, след като получил шофьорска книжка, Брандън станал участник в тежък сблъсък на кръстовището между булевард „Уест Вашингтон“ и Саут Ла Бреа Авеню. Катастрофата станала в два и четирийсет и една минути през нощта — обясни Хънтър. — Брандън бил неопитен шофьор, но злополуката не била по негова вина. Освен показанията на трима свидетели пътната полиция на Лос Анджелис има и снимкови доказателства от инфрачервената камера на кръстовището. Другият шофьор преминал на червено.

Робърт отново натисна копчето на дистанционното. Портретът на Брандън Фишър се замени от серия от шест снимки, разположени две по две в три редици. Събитията, изобразени на тях, ясно показваха как тъмносин форд „Мустанг“ минава на червен светофар и се блъска в сребрист шевролет „Круз“. Скоростта на мустанга, показана в долния десен ъгъл на всяка снимка, беше осемдесет и девет километра в час.

— След сблъсъка колата на Брандън се въртяла двайсет и седем метра по булевард „Уест Вашингтон“ — продължи Хънтър. — В превозното средство нямало друг човек. Брандън получил сериозни порезни рани и счупени няколко ребра, едното от които перфорирало левия му бял дроб, освен това били счупени двата крака и лявата ръка.

Робърт отново тракна и на екрана се появи друга снимка на Брандън Фишър. От командосите на специалните части се чу мърморене и ругатни. Робърт видя, че Гарсия потрепери, а капитан Блейк и Мишел Кели ахнаха от изненада.

Сега в очите на Брандън се четеше тъга, която изглеждаше заразна. Някога хубавото му лице беше жестоко обезобразено от два големи белега и няколко по-малки. По-големият от двата белега беше на милиметри от лявото око, но бе разрязал малкия нос и го беше изкривил силно, а после бе плъзнал надолу и беше пресякъл устните, изкривявайки надолу цялата лява половина на устата, която сякаш беше разтеглена във вечна тъжна усмивка. Вторият голям белег започваше от горната лява част на челото, точно под скалпа, и се спускаше неравно чак до дясното ухо, разсичайки дясната вежда и обезформяйки я заедно с клепача.

— Снимката е направена дванайсет месеца след катастрофата — обясни Хънтър, — след като раните били заздравели. Освен това му били направени две козметични операции, за да се намали ефектът им, и това е най-доброто, което са постигнали. Лекарите не направили много за Брандън.

— Горкото хлапе — промълви Мишел.

— Не е необходимо да ви казвам, че такова жестоко, променящо живота обезобразяване е нещо, с което хората рядко намират начин да се справят напълно — продължи Робърт. — Колкото и време да минава и каквато и подкрепа да получават. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Както споменах, Брандън бил срамежливо и затворено момче. Не е изненадващо, че катастрофата го запратила в бездънна черна пропаст на отчаяние. Той вече не можел да спортува. Въпреки че зараснали правилно, краката и лявата му ръка не били бързи и силни като преди, и след перфорацията левият му бял дроб работел с намален капацитет. Отначало малобройните му приятели се опитали да го подкрепят, но хлапетата са си хлапета — постепенно, но сигурно се отчуждили от него. Не след дълго започнали клюките, подигравките и прякорите зад гърба му. Такива неща обаче никога не остават дълго „зад гърба“. Брандън разбрал. Приятелката му също скъсала с него и това го съсипало.

— Не е ли получил помощ от психолог? — попита капитан Блейк.

— Получил е. Веднага щом бил в състояние — потвърди Хънтър. — Три сеанса по един час седмично, това било всичко.

— Да — засмя се единият командос от специалните части. — Колко мислите, че помага това?

— Дори да помогне — добави друг, — само с три сеанса седмично, колко време мислите, че ще отнеме?

— Твърде дълго — съгласи се Хънтър.

В стаята отново се разнесе шепот.

Той пак натисна бутона на дистанционното управление. Този път на екрана се появи снимка на мост в центъра на Лос Анджелис.

— Преди двайсет и девет месеца, в една нощ във вторник — продължи Хънтър и в стаята отново настъпи тишина, — Брандън целунал за лека нощ родителите си и се качил в стаята си, но не си легнал. Изчакал, докато къщата утихнала, а после излязъл през прозореца и отишъл на моста на Шеста улица в Централен Лос Анджелис, само на няколко преки от дома си в Бойл Хайтс.

В помещението цареше абсолютна тишина. Всички бяха приковали очи в Робърт.

— Брандън обмислял това седмици, може би месеци. Планирал всичко, включително разписанията, и когато дошъл подходящият момент, скочил от моста.

Капитан Блейк и Мишел Кели се раздвижиха неспокойно на местата си.

— Както всички знаете, мостът на Шеста улица минава не само над река Лос Анджелис, но и над няколко железопътни линии. Брандън избрал железопътните линии. — Хънтър млъкна и отново се изкашля. — Както споменах, Брандън, изглежда, планирал всичко до последната подробност, включително разписанието на влака. Изчислил безупречно скока си. Част от секундата след като краката му докоснали релсите, идващият товарен влак го блъснал с пълна скорост. Тялото му било разкъсано на парчета и направо било раздробено.

Робърт отново натисна копчето и картината на екрана се смени със секция от железопътни релси, минаващи под и покрай моста на Шеста улица. Знак за веществено доказателство беше поставен до нещо, което приличаше на човешки крак.

— Частите на тялото му били разпръснати в радиус от петдесет метра — добави.

Присъстващите се раздвижиха неспокойно на столовете си.

Робърт обаче не беше приключил с разказа си.

— Преди да скочи от моста, Брандън казал, че повечето хора в света вярват в глупавата заблуда, че всичко, което правим в живота, зависи изцяло от нас. Че винаги имаме избор, независимо дали искаме или не. — Детективът млъкна и скръсти ръце на гърдите си. — И после Брандън попитал: „Ами изборът, който правят други хора и който коренно променя твоя живот, а не техния? Къде е нашият избор тогава?“

— Чакайте малко — прекъсна го единият командос и вдигна ръка, сякаш искаше разрешение да говори. — Откъде знаете какво е казало хлапето на моста?

Робърт си пое дълбоко дъх и после огледа присъстващите.

— Защото бях там.