Един по един

6.

Звънът на телефона разкъса тишината като гръм, раздиращ нощно небе.

— Много си умен, детектив Хънтър — каза мъжът от другия край на линията.

Робърт бързо направи знак на Гарсия и разговорът отново започна да се записва.

— Едва не ме заблуди — продължи непознатият. — Помислих за много трогателна загрижеността ти за жертвата. Щом разбра, че няма как да го спасиш, ти избра решението, което ти се стори по-малко садистично и болезнено и по-бързо от двата варианта, които ти предложих. Но това беше само половината от историята, нали?

Карлос изглеждаше озадачен.

Хънтър не отговори.

— Досетих се каква е скритата причина за избора ти, детектив.

Мълчание.

— Ти разбра, че ще избера огън, и побърза да ме прекъснеш и да избереш вода. — Той се засмя самоуверено. — Водата ти дава надежда, нали?

— Надежда? — беззвучно произнесе Гарсия и се намръщи.

— Надеждата, че ако намериш трупа, супермодерната ти, високотехнологична лаборатория по криминалистика — подигравателно произнесе мъжът — ще открие нещо, може би върху кожата или косата, или следи от нещо под ноктите или в устата. Кой знае какви микроскопични улики може да съм оставил, нали така, детектив Хънтър? Огънят обаче би унищожил всичко. Ще изпепели цялото тяло и всичко друго в него. Няма да останат абсолютно никакви улики.

Карлос не беше помислил за това.

— Но ако човекът се удави, тялото остава непокътнато. Смъртта настъпва от задушаване… Кожа, коса, нокти… Нищо не се унищожава. Всичко се запазва и може да бъде анализирано. — Непознатият млъкна, за да си поеме дъх. — Може да бъдат открити един милион неща. Дори водата в белите му дробове може да подскаже нещо. Затова избра вода, нали, детектив? Щом не можеш да го спасиш, избираш по-малкото зло. — Мъжът се засмя. — Винаги разсъждаваш като детектив. Никога не си забавен.

Робърт леко поклати глава.

— Ти беше прав в първото си предположение. Не исках жертвата да страда.

— Разбира се, но… само в случай, че съм прав, познай какво. Подготвил съм се.

Завързаният мъж отново беше отворил очи. Все още трепереше и въпреки мрака се оглеждаше наоколо, чакаше… ослушваше се.

Не се чуваше звук. Водата беше спряла.

Запушената му уста се изкриви в свенлива усмивка. Блясъкът на надежда се завърна в очите му, сякаш всичко е било кошмар… или извратена шега. Той преглътна с усилие, затвори очи и отметна назад глава, сякаш благодареше на Бога. През спуснатите му клепачи си проправиха път сълзи, които започнаха да се стичат по лицето му.

— Продължавай да гледаш, детектив. — В гласа на човека по телефона прозвуча гордост. — Шоуто ще бъде невероятно, като в цирк „Солей“ — добави той и затвори.

Нивото на водата в стъкления контейнер на екрана започна да спада.

— Той източва аквариума — отбеляза Гарсия.

Хънтър кимна.

Водата намаляваше бързо и за няколко секунди се отдръпна до гърдите на жертвата.

И после спря.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се Карлос и вдигна длани.

Робърт поклати глава и продължи съсредоточено да наблюдава екрана.

Камерата се отдалечи малко и изведнъж потопените части на тръбите отново заработиха. Струите завъртяха водата като в джакузи, докато бълваха още течност в контейнера, но този път имаше нещо различно. Докато излизаше от тръбите и се смесваше с водата, безцветната течност произвеждаше странен ефект, сякаш беше по-гъста от водата.

Хънтър се наведе напред и доближи лице до монитора.

— Това не е вода — каза той.

— Какво? — попита Гарсия и застана зад него. — Защо мислиш така?

— Гъстотата е различна — отвърна Робърт и посочи екрана. — Този път в контейнера не се изпомпва вода.

— А какво, по дяволите?

В същия миг в горния десен ъгъл на картината започна да проблясва нещо. Четири букви в скоби. Първата, третата и четвъртата бяха главни.

— Това химична формула ли е? — попита Карлос.

— Да. — Хънтър изпусна затаения си дъх.

— На какво? — Гарсия се втурна към компютъра си и отвори нов екран на интернет търсачката.

— Не е необходимо да я търсиш, Карлос — мрачно каза Робърт. — Това е химичната формула на натриевия хидроксид… сода каустик.