Един по един

19.

Двамата детективи дълго седяха в колата на Гарсия. Съобщаването на новината на уязвим човек като Анита, че съпругът й е бил отвлечен от психопат, че тялото му е било почти изцяло разложено в алкална баня и че бебето Лилия никога повече няма да види баща си, биха смутили и най-опитните детективи.

Отначало Анита се втренчи в тях, сякаш не разбра нито дума от онова, което й бяха казали. След това започна да се смее — силно и истерично, сякаш беше чула най-смешната шега на света. По лицето й потекоха сълзи, но тя продължи да се смее. После им каза да си вървят, защото съпругът й всеки момент ще се прибере у дома. Имала работа, преди той да се върне. Искала да му приготви любимото ястие и той щял да седне и да играе с дъщеря си, както правел всяка вечер. Анита трепереше, сякаш имаше треска, когато ги изпрати и затвори вратата.

Робърт излезе, без да каже нито дума повече. Беше виждал най-различни реакции на скръб — майка, която искрено вярваше, че синът й е отвлечен от извънземни, и не приемаше факта, че той е бил наръган с нож трийсет и три пъти само защото минавал през квартал, несъзнателно облечен в цветовете на противникова банда; млад лекар, току-що завършил университета, който загуби всичките си спомени за съпругата си, вместо да помни нощта, когато четирима мъже нахлули в дома им, завързали го и го накарали да гледа как безмилостно я изнасилват и убиват. Когато реалността станеше твърде безсмислена, за да има логика, човешкият мозък понякога си създаваше своя реалност.

Хънтър незабавно щеше да поиска някой психолог да се свърже с Анита, която определено се нуждаеше от помощ.

Утре или вдругиден някой от криминалистите също щеше да посети Анита. Трябваше да вземат проба ДНК от слюнката или косата на дъщеря й. Хънтър и Гарсия бяха сигурни, че жертвата е Кевин Лий Паркър, но протоколът изискваше официално, категорично потвърдено идентифициране. Тялото беше обезобразено гротескно и съпругата нямаше да го разпознае в Института по съдебна медицина. Категорично потвърденото идентифициране трябваше да бъде извършено с анализ на ДНК.

— Мамка му! — възкликна Карлос и опря глава във волана. — Пак търсим извършител, на когото не му пука кого убива.

Робърт го погледна.

— Току-що видя дома на жертвата. Семейството не е богато. Запозна се със съпругата и дъщеря му — непретенциозни, обикновени хора. Е, добре, ще трябва да изчакаме, за да видим какво ще изрови изследователският екип за Кевин Лий Паркър, но нещо в живота му, който видя досега, стори ли ти се необичайно?

Хънтър не отговори.

— Ще се изненадам, ако екипът открие, че дори са го глобявали за неправилно паркиране. Той е бил само един млад семеен мъж, който се е опитвал да си изкарва прехраната и да създаде някакво бъдеще за съпругата и дъщеря си, преди болното му сърце да спре. — Гарсия поклати глава. — Не мисля, че Кевин Лий Паркър е станал жертва заради пари, дълг, наркотици или отмъщение. Бил е избран произволно от садистичен маниак. Можело е да бъде всеки, Робърт. Озовал се е на неподходящо място в неподходящ момент.

— Знаеш, че на този етап не можем да бъдем сигурни, Карлос.

— Чувствам го инстинктивно, Робърт. Тук не става дума коя е жертвата, а убиецът иска да се перчи като Господ. Защо е направил камерата за мъчения? Защо ни се обади и предаваше екзекуцията на живо по интернет, за да я гледаме, сякаш беше някакво проклето шоу? Ти сам каза, че постановката е твърде дръзка и сложна — телефонен разговор, който се мести из целия Лос Анджелис, не по света или дори в Америка, а само в Лос Анджелис, а онлайн предаването привидно се излъчва от Тайван.

Хънтър нямаше отговор на тези въпроси.

— Той иска само да убива. За него няма значение коя е жертвата, по дяволите!

Робърт продължаваше да мълчи.

— Ти беше прав в преценката си — продължи приятелят му. — Ако не спрем скоро този психопат, Кевин Лий Паркър няма да бъде единствената жертва, която ще намерим. Онзи луд ще избере някой друг от улицата, ще го затвори в камерата за изтезания и кошмарът ще започне отново. Може би Бакстър е прав и откачалката си играе на нещо. Перчи се колко извратен може да бъде и какво богато творческо въображение има. Ти си психологът тук, какво мислиш? Трябва да кажа, че когато психопатът ти говореше по телефона, не бях чувал толкова студен и безчувствен глас. Животът на жертвата не означаваше абсолютно нищо за него.

Карлос беше доловил същата апатия в гласа на непознатия, както и Хънтър. В тона му нямаше гняв, отмъстителност, задоволство или радост. Нищо. Беше се отнесъл към живота по същия начин, както човек би пуснал чешмата и би си напълнил чаша вода. Те знаеха, че това е най-лошият вид убиец, с когото може да си има работа един детектив. Такъв, за когото нищо няма значение, и убиването е само игра.