Един по един

84.

Бар-грилът „Рейнбоу“ беше прочуто, непретенциозно заведение от старата школа на булевард „Сънсет“. Обзавеждането беше семпло, но ефектно — големи червени винилови сепарета и тъмно дърво. Всеки сантиметър от стената беше облепен със снимки на рок звезди. От осемдесетте години „Рейнбоу“ беше известен като любимо място на рокмузиканти и почитателите им, с една от най-непринудените атмосфери в Западен Холивуд. Храната и богатият избор от малцово уиски също не бяха лоши.

Заведението се беше оживило относително, когато дойде Мишел, двайсет и пет минути, след като приключи телефонния си разговор с Хънтър. Носеше тесни избелели джинси, скъсани на дясното коляно, черни ботуши и тънко черно кожено яке със сребристи орнаменти. Косата й беше разпусната и разрошена в стил „рок шик“. Тежкият черен грим съответстваше на дрехите й и докато вървеше към Хънтър, не беше трудно да се забележи, че няколко мъже обърнаха глави след нея.

Той стана, за да я поздрави, и устните й се разтеглиха в нещо, което не беше сигурен дали е усмивка.

— Трябваше да се досетя, че пиеш тук — каза тя и съблече якето си. Беше странно, но на оскъдното осветление в бара ярките цветове на татуировките й изглеждаха по-ярки.

— Понякога — отговори Хънтър и посочи мястото срещу него. — Поръчах ти „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола. Надявам се, че нямаш нищо против. — Питието вече беше на масичката.

Мишел присви очи и го погледна.

— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола?

Той повдигна рамене.

— Предположих.

Тя се втренчи изпитателно в лицето му.

— Не. Знаел си. Как разбра?

Хънтър седна и отпи от уискито си.

— Откъде знаеш, че пия „Джак Даниълс“ и диетична кока-кола? — Този път тонът на Мишел беше по-настойчив, но не и агресивен.

Робърт остави питието си.

— Елементарно наблюдение.

Отговорът му не й беше достатъчен. Втренченият й поглед не се смекчи.

— На бюрото ти има една снимка — най-после обясни той.

Мишел се замисли.

Почти скрита зад единия компютърен монитор, на бюрото й имаше снимка на Мишел с вокалиста и китариста на американската рок група „Хиндър“. Те се усмихваха и бяха вдигнали чаши за наздравица към обектива. Членовете на групата очевидно пиеха уиски, докато чашата на Мишел беше пълна с нещо, което приличаше на кока-кола, въпреки че очите й издаваха, че не е трезва. Рамката на снимката беше с формата на бутилка „Джак Даниълс“.

Усмивката на Мишел беше искрена.

— Не е зле — отбеляза тя. — Но как разбра, че пия диетична кока-кола, а не обикновена или пепси-кола, или „Таб“, или нещо подобно?

— От кошчето за отпадъци до бюрото ти.

Тя се усмихна отново. Знаеше, че по всяко време в кошчето й за отпадъци или на бюрото й има поне една кутия диетична кока-кола. Мишел я предпочиташе много повече от кафето и изпиваше по няколко кутии на ден.

— Никак не е зле. — Взе питието си и докосна чашата на Хънтър. — Наздраве за наблюдателността и логичните умозаключения. Нищо чудно, че си детектив. Да, „Джак Даниълс“ и диетичната кока-кола наистина са любимите ми напитки. Благодаря. — Мишел бързо отпи глътка и после очите й се стрелнаха над рамото на Робърт и се задържаха там няколко секунди.

— Наред ли е всичко? — попита той, без да се обръща.

— Имаше един мъж, който седеше до бара зад теб, до входа. Току-що си тръгна, но мисля, че го познавам отнякъде.

— Къса руса коса, обица на носа, двудневна брада, около седемдесет килограма… Беше с джинсово яке и черна тениска и пиеше бира и текила, нали? — попита Хънтър.

— Да — отговори Мишел. — Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Видях го, че седи там, когато влязох. Стори ми се, че отдавна е тук.

Тя се засмя.

— Видял си го, когато си влязъл, вероятно за две секунди, а помниш всичко за него?

Хънтър кимна и повдигна рамене.

— Наблюдаваш, без вече дори да съзнаваш, че го правиш, нали? Добрият детектив вината е на работа, винаги бдителен и подготвен.

Робърт не каза нищо.

Мишел огледа бара, а после се приведе и сложи лакти на масата.

— Добре. Малък тест. До бара зад лявото ти рамо има четирима души. Какъв е цветът на косите им?

Хънтър отпи от уискито, облегна се назад и се втренчи в Мишел.

— Хайде, достави ми удоволствие, Робърт. Какъв е цветът на косите им?

— Двете жени са блондинки — най-после отговори той, без да поглежда, — въпреки че нито едната не е естествено руса. Косата на едната е дълга до раменете, а на другата — малко по-дълга и завързана на опашка. Косата на единия мъж е светлокестенява и къдрава, а другият има боядисана черна вълниста коса и големи бакенбарди.

— На колко години са?

— И четиримата са на трийсет и няколко.

— Какво пият?

— Жените пият бяло вино, а мъжете — бира. Онзи с къдравата коса пие мексиканска бира с резен лимон в гърлото на бутилката, а другият пие „Будвайзер“.

— Можеш ли да ми кажеш нещо друго?

— Това вероятно е първата им среща по двойки, защото и четиримата изглеждат малко напрегнати. Езикът на тялото показва, че онзи с вълнистата коса и блондинката с опашката ще се свалят, вероятно още тази вечер, но за другите двама не съм толкова сигурен. Тя, изглежда, не си пада много по него. Може би е дошла да помогне на приятелката си.

Мишел го гледаше с лека усмивка на устните, но не каза нищо една-две минути. Очевидно преценяваше нещо наум.

— Ти наистина си много интересен и интригуващ човек, Робърт.

Той не беше сигурен дали това е комплимент.

Мишел отново отпи глътка бърбън и въздъхна дълбоко и продължително.

— Днес попаднахме на нова информация. — Тонът й стана сериозен. Времето за игри определено беше свършило.

— За предаването следобед ли?

Робърт вече знаеше, че видеото се е разпространило като вирус. Откъси, кадри и дори всичките деветнайсет минути и трийсет и четири секунди от него бяха качени в толкова много сайтове в интернет, че вече никой не можеше да ги преброи. Ако някой все още не го беше гледал, скоро щеше да го види.

— Мислим, че това може да е станало и с предишните две, но няма как да бъдем сигурни.

Сега беше ред на Хънтър да се приведе и да сложи лакти на масата.

— Казах ти го вече — продължи Мишел, — но обикновено не попадаме на закононарушители, които умеят да се предпазват толкова професионално от контраатаките на отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР. И макар да съм убедена, че ще пробием защитната му система, съзнавам, че нямаме време, защото всеки път, когато той предава, някой е изтезаван и убит. — Тя млъкна и изпи бърбъна си на една голяма глътка. Ръцете й леко трепереха. За Робърт не беше трудно да отгатне, че докато говори, Мишел си представя разчленяването на третата жертва на убиеца.

— По време на днешното предаване — продължи тя — ние отново хвърлихме всички сили, но постигнахме абсолютно същия резултат като преди — нищо. Всеки път, когато преодолявахме един от защитните му пластове, зад него ни чакаше друг, по-солиден.

Хънтър видя разочарованието в очите й.

— Този път обаче не бяхме единствените, които се опитаха да предприемат контраатака — добави Мишел.

— Какво искаш да кажеш?

— Свързах се с шефа на отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР във Вашингтон. Занимават се предимно с кибертероризъм и това е страхотно, защото знаех, че те ще подходят по различен начин към предаването на убиеца. — Мишел леко наклони глава в престорено свенлив жест. — Освен това се свързах с един много добър мой приятел, който живее в Мичиган. Познавам го от времето, преди да постъпя във ФБР. Той не работи за никоя правораздавателна агенция, но след Хари е най-добрият програмист и хакер, когото познавам. Помислих си, че той може би ще помогне, особено като знам, че няма да погледне на предаването от полицейска гледна точка.

Тя отново млъкна, вероятно очакваше неодобрителен поглед или думи от Робърт, защото първо не се е посъветвала с него, но той не реагира.

— Добре. Провървя ли им повече, отколкото на теб? — попита Хънтър.

— Това е проблемът, Робърт. Никой от тях дори не можа да види сайта.

— Какво? Защо?

— Били са блокирани.

Хънтър се намръщи.

— Убиецът е използвал същата програма за изключване на IP адресите, с която ни блокира от предаването със съпругата на Карлос вчера.

Робърт мълчаливо се опитваше да осмисли новата информация.

— Както ти казах — продължи Мишел, — IP адресът на компютъра е също като телефонен номер. Съдържа код, който идентифицира държавата, щата и дори града, където се намира компютърът.

— И точно това е направил убиецът. Блокирал е всички IP адреси извън Калифорния.

Мишел кимна.

— Предаването е било само за Калифорния. Никой друг не е имал достъп да го гледа.

Робърт бавно изпусна затаения си дъх. Сега в главата му зазвуча нов въпрос — защо би направил убиецът такова нещо? От първия ден се опасяваше, че убиецът иска само да покаже зловещо и жестоко „шоу на убийство“. Нещо, което да подражава на стотиците риалити телевизионни и кабелни предавания, които се бореха за зрителско пространство в домовете на хората. Той си мислеше, че убиецът може би иска да докаже колко объркан е светът. Как обсебеното от знаменитости и „риалити надпревари“ общество ще участва и ще гласува абсолютно за всичко, дори за убийство, ако е натруфено и представено по подходящ начин. А единственото, за което се състезават всичките тези игри, е публиката. Колкото повече, толкова по-добре и толкова по-успешно е шоуто. Затова защо го беше ограничил само с Калифорния, когато чрез интернет можеше да го излъчи в целия свят?

Мишел сякаш прочете мислите му.

— Не, и аз не се сещам за нито една причина защо го е направил.

Двамата замълчаха.

— Не ми остана време да анализирам записа от днес следобед — обади се Мишел, млъкна и погледна чашата си, а после Хънтър. — Не. Лъжа. Нямах нерви да го анализирам отново. И се страхувам, че трябва да го направя. Боя се, че не можем да го хванем, и рано или късно той отново ще предава онлайн.

За пръв път Робърт видя страх в очите й. Този вид страх придобиваше очертания през деня и после ставаше много по-образен в кошмарите. Тази нощ Мишел щеше да направи всичко възможно да не заспи.