Един по един

18.

Джеферсън Парк е малък район в Югозападен Лос Анджелис, застроен с едноетажни къщи и ниски жилищни блокове. В началото на двайсети век кварталът беше започнал като един от най-богатите в града. С разрастването на Лос Анджелис и построяването на все по-нови и модерни квартали богатството беше започнало да напуска района. Столетие по-късно Джеферсън Парк се бе превърнал в един от множеството квартали на нисшата средна класа в града, който сякаш никога не преставаше да расте.

По това време на утрото потокът от коли по магистралата „Харбър“ се влачеше бавно като охлюв и десет-петнайсетминутното пътуване се удължи на четирийсет и пет минути.

Улицата, където беше домът на Лий Паркър, изглеждаше като картичка на предградие. От двете й страни имаше построени навътре от тротоара едноетажни къщи и високи дървета, които хвърляха сянка върху улицата. Къщата беше бяла със сини прозорци и врата и полегат покрив с теракотени плочки. Оградата от бели колчета, която опасваше имота, наскоро беше боядисана. Моравата обаче се нуждаеше от окосяване. Две малки деца караха велосипеди по улицата и непрекъснато дрънчаха със звънците. Докато слизаше от колата, Хънтър забеляза, че съседката ги гледа над безупречно подкастрения си жив плет.

Късата пътека от дървената порта до външната врата на дома на Кевин Лий Паркър беше стара и покрита с плочи с цвета на цимент. Някои бяха напукани, а в ъглите липсваха няколко.

Двамата детективи стигнаха до верандата и Гарсия почука три пъти, но никой не излезе. Той се приготви да похлопа отново, когато възпълна жена на двайсет и няколко години най-после отвори вратата. Разрешената й коса беше черна и къса, а лицето й — кръгло и месесто. Държеше бебе на хълбока си. Изглеждаше изтощена и очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала или беше спала много малко, или и двете. Тя погледна детективите, без да пророни нито дума.

— Госпожа Лий Паркър? — попита Робърт.

Жената кимна.

— Казвам се Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Говорихме по телефона.

Анита Лий Паркър отново кимна.

— Това е партньорът ми детектив Карлос Гарсия. — Двамата показаха значките си.

Момиченцето в ръцете й им се усмихна и размаха дясната си ръка, сякаш искаше да ги поздрави. Хънтър погледна бебето и също се усмихна, но сърцето му се сви.

— Намерихте ли Кевин? — обезпокоено попита Анита, която говореше със силен пуерторикански акцент.

— Може ли да поговорим вътре, госпожо Лий Паркър? — предложи Робърт.

Тя остана озадачена за момент, сякаш не го беше разбрала, а после отстъпи и ги покани да влязат.

Външната врата водеше направо в малка дневна. Преносимият вентилатор в ъгъла раздвижваше въздуха, който беше натежал от мириса на бебешки неща. Триместният диван и двете кресла бяха покрити с пъстроцветни одеяла от дълбокия Юг. Голяма картина на Исус украсяваше едната стена, а из цялата стая бяха разпръснати семейни снимки. Анита беше толкова нервна, че не им предложи да седнат.

— Намерихте ли Кевин? — повтори тя с треперещ глас. — Къде е той? Защо не ми се обажда?

Жената вече беше пред нервна криза. Хънтър беше присъствал на тази ситуация много пъти и знаеше, че трябва да изтръгне от нея каквато информация може, преди тя да изпадне в истерия.

Бебето в ръцете й почувства безпокойството на майка си и се намръщи, готово да се разплаче.

— Анита — каза Робърт и посочи дивана, — нека да седнем.

Тя го погледна объркано.

— Не искам да сядам. Къде е Кевин?

Момиченцето започна да рита с крака и да размахва ръце. Хънтър отново й се усмихна.

— Как се казва?

Анита погледна нежно дъщеря си и започна да я люлее.

— Лилия.

— Красиво име — пак се усмихна Робърт. — И тя е красива, но се разстройва, защото вие сте разстроена. Бебетата усещат тези неща по-добре от всеки друг, особено от майките си. Ако седнете, Лилия ще се почувства по-удобно. Както и вие.

Домакинята се колебаеше.

— Моля ви. — Той отново посочи дивят — Опитайте и ще видите.

Анита сложи биберона в устата на Лилия.

— No llores, mi amor. Todo va a estar bien.1

Бебето засмука биберона и Анита най-после седна. Детективите се настаниха на креслата.

Лилия се сгуши в ръцете на майка си и затвори очи.

Робърт се възползва от възможността, за да зададе въпрос, преди Анита отново да започне да ги разпитва.

— Казали сте, че за последен път сте видели Кевин в понеделник, така ли?

Тя кимна.

— Сутринта. Той закуси и тръгна за работа както всяка сутрин.

— И вечерта не се е върнал?

— Не. Това не беше толкова странно по-рано, но откакто се роди Лилия, Кевин вече не играе до късно.

— Да играе до късно? — попита Карлос.

Тя се усмихна нервно.

— Кевин е едно голямо дете. Работи в магазин за игри, защото обича игрите. Вечно играе като децата. Преди да се роди Лилия, оставаше в магазина след работа и играеше по интернет с колегите си до сутринта. Но винаги ми се обаждаше, за да ми каже, че ще играе. Сега обаче имаме Лилия и той вече не играе до късно. Кевин е добър баща.

Гарсия кимна с разбиране.

— Не ви се е обадил в понеделник вечерта, така ли? — попита Хънтър.

— Не.

— А вие търсихте ли го?

— Да, но той не отговори. Автоматичният глас каза, че телефонът му е изключен.

— Спомняте ли си в колко часа позвънихте на съпруга си?

Анита не се замисли.

— Не беше късно. Около осем и половина. Кевин никога не закъснява. Обикновено се връща от работа до осем.

Робърт си записа това.

— Говорихте ли с някого от колегите му в магазина? Кевин бил ли е на работа в понеделник?

— Да. Обадих се в магазина в понеделник вечерта, след като не можах да се свържа с Кевин. Никой не отговори. Нямаше никого там. В единайсет се обадих на полицията, но на тях не им пукаше. Едно ченге дойде в един след полунощ, но каза, че трябвало да чакам. Може би Кевин щял да се върне сутринта. Но утрото дойде, а Кевин не се прибра. Пак се обадих в магазина. Говорих с Емилио. Той е добър приятел. Каза, че Кевин бил на работа в понеделник, но не останал да играе по интернет. Затворили магазина в седем и Кевин си тръгнал. Отново се обадих на полицията, но те пак не реагираха. Казаха, че Кевин не е дете и че трябва да изчакат един-два дни, преди да направят нещо.

Двамата детективи знаеха, че това е вярно. В Америка всеки пълнолетен човек имаше право да изчезне, ако иска. Може би не желаеше да вижда съпругата или съпруга си един-два дни. Или се нуждаеше да си почине от всичко. Това беше лична привилегия. Протоколът в калифорнийския отдел „Изчезнали лица“ диктуваше, че трябва да изчакат между двайсет и четири и четирийсет и осем часа, преди да заведат сигнал за изчезване на човек, навършил осемнайсет години.

Хънтър си записа още неща.

— С кола ли ходи на работа Кевин?

— Не, взима автобус.

— Като семейство имате ли финансови проблеми? — попита Карлос.

— Финансови?

— Проблеми с парите — поясни Гарсия.

Анита енергично поклати глава.

— Не. Плащаме всичко навреме. На никого не дължим пари.

— А Кевин? — настоя Карлос. — Играеше ли хазарт? — Той забеляза озадачения й поглед и отново поясни, преди тя да попита: — Залагаше ли? Apuesta? Залагаше ли на коне, на покер по интернет или на нещо друго?

Жената направи такава гримаса, сякаш Гарсия беше обидил цялото й семейство.

— Не. Кевин е добър човек. Добър баща. Добър съпруг. Ходим на църква всяка неделя. — Тя посочи картината на Исус на стената. — Кевин харесва видеоигри, в които се стреля по чудовища. Бум, бум, бум. — Тя сви палеца и показалеца си, за да покаже въображаем пистолет. — Стреля по войници във война. Но не залагания. El no apuesta2. Само обича да играе. Спестяваме всички пари, които можем — за Лилия. — Тя погледна дъщеря си, която щастливо смучеше биберона. — Сърцето му не е много добре. Кевин взима лекарство. Докторът му каза да внимава. Кевин се страхува, че няма да види Лилия да порасне, и затова спестява за бъдещето й. — Очите на Анита се насълзиха. — Нещо не е наред. Чувствам го. Кевин винаги се обажда. Не е имало катастрофа с автобуса. Проверих. Кварталът е много опасен. Градът е много опасен. Хората мислят, че Лос Анджелис е само Холивуд и хубав живот, но не е така. — По лицето й се търкулна сълза. — Страхувам се. Имам само Кевин и Лилия. Семейството ми е в Пуерто Рико. Трябва да намерите Кевин заради мен. Трябва.

Сърцето на Хънтър се сви за втори път и той почувства стягане в гърдите, защото знаеше, че не може да направи нищо. Време беше да каже истината на Анита.