Един по един

72.

Китките и глезените на мъжа бяха плътно стегнати с дебели кожени ремъци, прикрепени към краищата на четири солидни метални вериги, свързани с механични, въртящи се цилиндри. Устройството приличаше на импровизиран, но осъвременен вариант на диба, един от най-садистичните средновековни уреди за изтезания, които бавно разпъват човешките крайници, докато ги откъснат от тялото.

В кабинета на Хънтър можеше да се чуе как пада игла.

— Съдейки по мълчанието ти — прогърмя през високоговорителите на телефона гласът на убиеца, — предполагам, че картинката започва да ти се изяснява. — Той се засмя като куче в анимационен филм.

Детективите продължаваха да мълчат.

— Но картинката все още не е пълна. Затова ще ти я покажа цялата.

Камерата започна бавно да се вдига нагоре към тавана.

Изведнъж вратата на кабинета рязко се отвори и вътре влезе капитан Блейк. На лицето й беше изписана смесица от гняв, отказ да повярва и страх.

— Гледате ли това… — започна тя, но Робърт вдигна ръка, за да й направи знак да не говори, и посочи телефона на бюрото си.

Но вече беше късно.

— Виж ти — развеселено възкликна убиецът. — Кой дойде при нас? — Той не изчака отговор. — Съдейки по гласа й, предполагам, че самият шеф на отдел „Обири и убийства“, капитан Барбара Блейк, нали така?

Барбара знаеше, че убиецът лесно може да е научил името й от официалния уебсайт на лосанджелиската полиция.

— Добре дошла в pickadeath.com, капитане. Радвам се, че се присъедини към нас днес. Колкото повече, толкова по-весело.

— Защо правиш това? — гневно попита тя.

Хънтър я погледна разярено. Първото правило в преговорите с престъпник беше да има само един преговарящ, освен ако закононарушителят не поискаше друго. Ако бяха повече, преговорите лесно можеше да се объркат и това да раздразни и да ядоса извършителя и да стане причина целият процес да се провали.

— Защо го правя ли? — Подигравателно повтори той. — Нима искаш да свърша твоята работа, капитан Блейк?

Робърт леко поклати глава и Барбара не отговори.

Камерата продължи да се вдига нагоре.

Хънтър отново се намръщи, гледайки екрана, заинтригуван от нещо. Първото, което осъзна, беше, че мястото е различно от използваното за първите две жертви. На фона нямаше тухлена стена и стаята изглеждаше много по-голяма. И после нещо друго привлече вниманието му — движение на камерата. Едва след няколко секунди разбра защо. Той погледна Гарсия и беззвучно изрече няколко думи.

Карлос не ги разбра, поклати глава и се приближи до него.

— Камерата се контролира дистанционно — прошепна Хънтър.

— Какво? — Гарсия и капитан Блейк не изглеждаха убедени.

Робърт изключи звука на телефона си.

— Начинът, по който камерата се приближава и се движи из помещението. Твърде бавно и равномерно — обясни. — Ако я държиш в ръка, движението няма да е толкова плавно и постоянно.

Карлос и Барбара отново се втренчиха в екрана.

— Той я контролира дистанционно. Може би дори не е там — добави Хънтър.

— И какво от това? — попита капитан Блейк. — Какво значение има?

Робърт повдигна рамене.

Камерата спря и всички в кабинета се вцепениха. На няколко метра над жертвата и импровизирания средновековен уред за мъчения висеше бетонна плоча. Изглеждаше дебела петдесет сантиметра, широка метър и двайсет и дълга петнайсет сантиметра. Вероятно тежеше повече от един тон. Беше окачена на много дебели вериги, прикрепени за десет метални куки, вградени в юрната повърхност на плочата. Не се виждаше на какво се държат веригите.

— Предполагам, че сега картината е пълна — ухили се убиецът. — Но красотата на онова, което създадох тук, е, че… не е необходимо да го смажа изведнъж. Мога бавно да спусна бетонния блок върху масата и полека да смачкам тялото му като гигантско менгеме, докато се строши всяка кост.

Хънтър знаеше, че ще има някаква особеност. Дибата беше уред за изтезания, а не за екзекуции. Главното й предназначение беше бавно да разтегли крайниците на човека, за да се изтръгне признание или информация. Болката, която причиняваше, беше толкова жестока, че признанието обикновено идваше много бързо, а разтягането настъпваше едва след няколко секунди. Ако обаче цилиндрите не бъдеха спрени, тялото щеше да бъде разчленено — обикновено ръцете се откъсваха от торса. Смъртта настъпваше скоро след това от загуба на кръв. Но жертвата страдаше неописуемо, преди да умре. В сравнение с инструмент за мъчения като дибата, да убиеш някого, като го премажеш с огромна бетонна плоча, беше сравнително безболезнено и много, много бързо. Убиецът нямаше да позволи това да се случи.

— Копеле — изкрещя капитан Блейк, без вече да й пука за протокола или за правилата.

Убиецът отговори със смях.

— Мисля, че е време да започнем шоуто. Приятно гледане.

Линията прекъсна.

Двата бутона на екрана се активираха и електронен часовник в долния ляв ъгъл започна да отброява времето — 10:00,9:59,9:58…