Един по един

97.

Двайсет и девет месеца по-рано

Булевард „Уитиър“

На двайсетина секунди от моста на Шеста улица

01:19 часът

Хънтър се беше отказал от битката с поредната безсънна нощ. Както беше правил много пъти преди и беше сигурен, че ще прави още безброй пъти, вместо да си стои вкъщи и да гледа скучните, избелели стени, отчаяно нуждаещи се от нова боя, той реши да се разходи с колата. Пак шофираше безделно. Градът преминаваше покрай предното стъкло на автомобила му. Робърт не мислеше за нищо и оставяше улиците и завоите да го водят.

Без някаква причина или може би защото беше направил същото само преди няколко дни, когато реши да отиде на Венис Бийч, в онази нощ той избра да обиколи центъра на Лос Анджелис.

Финансовият район и градът спяха и улиците на Централен Лос Анджелис бяха обезпокоително тихи, твърде различни от онова, с което бяха свикнали повечето хора.

Хънтър мина през „Бойл Хайтс“, зави надясно по „Ел Камино Реал“ и подкара по булевард „Уитиър“, отправяйки се към моста на Шеста улица, когато полицейското радио в колата му силно изпращя.

— Внимание, до всички патрулни коли близо до моста на Шеста улица. Току-що получихме обаждане на телефон 911 за вероятен опит за самоубийство на моста. Обектът е тийнейджър. Според обадилия се хлапето ще скочи. Нуждаем се от незабавна реакция. Има ли някой достатъчно близо?

Робърт отмести поглед от таблото. Първото, което видя, беше големият зелен пътен знак, който известяваше, че мостът е право отпред, на по-малко от петнайсет секунди път. Въпреки че мнозина го наричат „Мостът на Шеста улица“, официалното му име, което е написано и на всички пътни знаци, е „Виадуктът на Шеста улица“.

Хънтър бързо взе предавателя.

— Диспечер, обажда се детектив Робърт Хънтър от специалния отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Съвсем близо съм до моста. Приближавам се откъм източната страна — идвам по булевард „Уитиър“. Ще бъда там след десетина секунди. Има ли някаква информация за обекта?

— Прието за местоположението, близостта и времето на пристигане на моста, детектив Хънтър, но нямаме информация за обекта. Обадил се минувач, който забелязал обекта на перваза. На този етап не мога да предложа нищо. Съжалявам.

— Прието — отговори Робърт. — Сега поемам по моста и виждам обекта. Намира се на северния перваз в западния край на виадукта. Повтарям, обектът е на северния перваз в западния край на Виадукта на Шеста улица. Изпратете подкрепления — пожарна команда и психолог. Незабавно.

— Прието за подкрепленията и медицинската помощ, детектив Хънтър. Успех.

Робърт намали скоростта и спря колата в средата на моста, блокирайки движението в западната посока. Не го направи бързо. Нямаше изсвирване на гуми, нито блъскане на врати или резки движения, които биха влошили и без това вече изключително напрегнатото положение. Часовникът на таблото показваше 01:21.

Както Хънтър беше описал на диспечера, обектът стоеше на северния перваз в западния край на виадукта. Беше с гръб към Робърт, но вместо да гледа надолу към онова, което го чака, ако скочи, момчето гледаше напред в далечината, сякаш чакаше нещо или обмисляше промяна в намеренията си. Това беше добър знак.

Хънтър се придвижи бързо, но безшумно, опитвайки се да се промъкне колкото е възможно по-близо, без младежът да го забележи. Доближи се на четири метра, когато хлапето откъсна очи от мрака в далечината и се обърна.

Робърт спря и погледна момчето, опитвайки се да види очите му, и когато хлапето се обърна, се смрази за миг. В този момент детективът прокле липсата на информация за обекта. Не знаеше нищо за младежа, нито за вероятните мотиви, които са го завели на моста, готов да сложи край на живота си. Информацията щеше да го подготви по-добре за онова, което видя.

После прокле себе си, защото със или без предварителна информация един детектив от специалния отдел „Убийства“ в лосанджелиската полиция, особено такъв с докторска дисертация по анализ на престъпното поведение и биопсихология, би трябвало да бъде подготвен за всичко. Подготвен да очаква неочакваното, колкото и да е шокиращо.

По време на тази част от секундата на колебание Хънтър се ужаси, че лицето, очите, поведението, изражението му, всичко в него може да е издало изненадата му. Ако беше така, той знаеше, че шансовете му да убеди хлапето да слезе, вече са равни на нула.

Робърт се изненада, когато момчето най-после се обърна и го погледна, видя, че лицето му е обезобразено от дълбоки белези, сякаш беше хвърлен с лицето напред през няколко стъклени плоскости. Обезобразяването несъмнено привличаше съжалителни, изумени и дори отвратени погледи навсякъде, където отидеше младежът. Обезобразяване, заради което жестоките гамени го оскърбяваха с обиди и прякори. Обезобразяване, което нанасяше много по-дълбоки белези от видимите — психологически травми, способни да унищожат самочувствието и да хвърлят всеки в силна депресия. Обезобразяване, което би направило живота на всеки непоносим, да не говорим за един тийнейджър.

Ако Хънтър беше показал изненада, момчето, изглежда, не забеляза.

— Здравей — каза Робърт. Гласът му беше спокоен и сърдечен, но достатъчно силен.

Хлапето не отговори.

Той го изчака и попита:

— Имаш ли нещо против да се приближа още малко? Така ще бъде по-лесно да разговаряме.

— Предпочитам да не се приближаваш. — Лявата страна на устата на хлапето едва помръдваше. Робърт предположи, че раната, причинила големия белег, който изкривяваше устните на момчето, е срязала нерви и мускули и е парализирала част от устата и може би дори част от лицето. Гласът на младежа обаче беше силен и решителен.

— Добре — отговори Хънтър и вдигна ръце в жест, че няма проблем. — Ще стоя тук. — След кратко мълчание добави: — Казвам се Робърт.

Отговор не последва.

— Може ли да попитам как е твоето име?

Изминаха няколко секунди мълчание, преди хлапето да отговори:

— Брандън. — Той се поколеба за миг и добави: — Или можеш да ме наричаш изрод, Разсеченото лице, Белязания, или да измислиш нещо друго. Всички го правят.

Хънтър почувства, че неизмерима тъга изпълва сърцето му. Леко наклони глава и се опита гласът му да звучи бодро:

— Е, на мен пък много хора ми викат кретен, откачен или тъпак, което ми е любимото. Може да използваш, което искаш.

Брандън не отговори. Не се усмихна. Отново се втренчи в мрака в далечината.

Робърт пристъпи крачка към него.

— Брандън, виж, тъкмо отивах да си взема пица. Защо не дойдеш с мен? Какво ще кажеш? Аз черпя. Може да поговорим, ако искаш, и да ми кажеш какви мисли се въртят в главата ти в момента. Умея да слушам. Всъщност ако има световно първенство по слушане, ще го спечеля.

Брандън го погледна и той за пръв път ясно видя очите му.

Робърт знаеше, че седемдесет и пет процента от опитите за самоубийство в Съединените щати е можело да бъдат предотвратени от най-елементарни действия — изслушване и приятелско държане. Можеше спокойно да се твърди, че повечето опити всъщност са вик за помощ. В действителност тези хора не искаха да се самоубият, но в този определен момент на живота си преживяваха силна емоционална и психическа болка. Чувстваха се отхвърлени, неразбрани, пренебрегнати, потиснати, самотни, обидени, забравени, уплашени или всяка друга комбинация от много силни емоции, всичките неприятни. Празнотата, която чувстваха в душата си, нарастваше до такава степен, че стигаха до точка, когато започваха да си мислят, че нямат друг изход. За жалост това обикновено се случваше, когато останеха сами с мрачните си мисли твърде дълго време. Нямаше с кого да разговарят и никой не беше готов да ги изслуша. Това ги караше да се чувстват маловажни, необичани и незначителни. През повечето време те искрено желаеха някой да им помогне, но не знаеха как да поискат помощ. Ако им бъдеше предложена помощ, те се вкопчваха с две ръце. Нуждаеха се само от човек до себе си, някой, който да им покаже, че имат значение. Хънтър погледна Брандън в очите и сърцето му сякаш спря. Той не видя нищо от това в очите на хлапето. Видя само неизразима тъга и абсолютна решителност. Брандън вече не търсеше помощ. Беше преминал отвъд този етап. Решението му беше взето и нищо и никой не можеше да го убеди да го промени. В очите му гореше само едно и за миг Робърт почувства, че дори Господ няма да успее да го разубеди.

Край на сладките приказки.

— Брандън, чуй ме. — Хънтър предпазливо пристъпи още една крачка към него. — Ти не искаш да направиш това. Обещавам ти, че има по-добро решение за онова, което те кара да мислиш, че това е единственият изход. Повярвай ми, преживял съм го. Бил съм съвсем близо, както си ти сега… и не само веднъж. Дай ми възможност да говоря с теб. Дай ми възможност да ти покажа, че има по-добър избор от този.

— Избор?

Ако очите на Брандън бяха лазери, той щеше да е мъртъв.

Робърт кимна и после изрече думите, за които щеше да съжалява вечно.

— Винаги имаме избор и в момента ти не искаш да правиш погрешния. Повярвай ми.

Брандън отново се взря в мрака. Само че този път не беше мрак. Появиха се две светлини, които бързо се приближаваха към тях. Поведението на Брандън леко се промени, сякаш изпита облекчение за нещо, което го тревожеше.

Хънтър хвърли поглед към светлините и разбра какво чака Брандън. Идващият влак трябваше да мине под виадукта в 01:21 часа, но малкото забавяне, дължащо се на закъснял машинист, означаваше, че ще мине под моста в 01:23.

Робърт настръхна.

Брандън се засмя.

— Хората постоянно се опитват да втълпят на другите глупавата заблуда, че всеки винаги има избор. — Продължи с престорен, детски глас: — Ние контролираме живота си, защото каквото и да се случи, имаме избор.

— В момента имаш избор. Хънтър отново погледна към светлините, които вече бяха съвсем близо до моста. — Моля те, Брандън, не прави грешния избор. Слез оттам и нека да поговорим. Обещавам ти, че има по-добро решение.

— Нима? — Сега Брандън беше ядосан. — Винаги имаме избор, така ли? Ами изборът, който правят други хора и който коренно променя твоя живот, а не техния? Къде е нашият избор тогава? — Брандън млъкна и преглътна с усилие, защото очите му се напълниха със сълзи. — Той избра да се напие и да се дрогира в онази нощ, не аз. Той избра да не му пука какво може да се случи, не аз. — Брандън избърса сълзите си. — Неговият избор промени целия ми живот. Вече не мога да направя физически нещата, които знаех, че мога да извърша. Заради неговия избор трябва да се изправя пред света в този вид… до края на живота си. — Той наблегна на последните думи, като посочи към лицето си.

Влакът наближаваше моста.

— Неговият избор… — каза Брандън, този път с абсолютно безизразен глас, — доведе до моя.

Времето изтече.

Хънтър видя, че краката на Брандън се отлепят от бетонния перваз.

— Не! — извика и се протегна към хлапето. Пръстите му докоснаха лявото рамо на Брандън, но гравитацията повлече момчето към релсите на десетки метри под него. Робърт стисна пръсти бързо и с всичката сила, която събра, но в ръката му остана само парче плат от ризата на Брандън.

Беше му останало съвсем малко да го хване, но не бе успял да се приближи до хлапето достатъчно бързо.

Тялото на Брандън се отскубна от ръката на Хънтър и полетя надолу като камък.

Следващият звук, който Робърт чу, беше от раздробяването на тялото на Брандън, когато се сблъска с идващия влак.

Номерът на влака, написан отпред на локомотива, беше 678.