Един по един

85.

Двамата останаха в „Рейнбоу“, докато заведението затвори, но скоро след разкритието на Мишел, че убиецът е блокирал всички IP адреси извън Калифорния, стана ясно, че се нуждаят от почивка от разследването, макар и само за няколко часа. Робърт направи всичко възможно да разведри настроението и да не говори за случая.

Алкохолът започна да ги отпуска и те разговаряха за музика, филми, любими занимания, питиета, ястия и дори за спорт. Хънтър научи, че Мишел танцува бални танци и веднъж е повалила инструктор от ФБР с ритник в слабините, след като се опитал да я опипа на урок по ръкопашен бой. На свой ред тя научи, че Робърт не е ходил в чужбина, не понася карфиол и че когато е бил малък, сам се е научил да свири на йоника и е станал член на група, за да смае едно момиче. Усилията му обаче се оказали безуспешни, защото момичето си падало по китариста.

След като „Рейнбоу“ затвори, Хънтър качи Мишел на такси и нае друго за себе си.

Робърт сигурно беше задрямал, защото когато се събуди, навън се разсъмваше. Мускулите на врата му бяха схванати и всяка става в тялото му го болеше от раздразнение, че е заспал на неудобен стол.

Той се изкъпа набързо и закуси още по-набързо, а после се обади на Гарсия и му каза, че е приключил с играта на чакане и е решил да посети Томас Полсън тази сутрин. Вярно, нямаше основания за разпит на софтуерния милионер, освен факта, че Кристина Стивънсън, втората жертва, е написала унищожителна статия как Полсън е тормозил сексуално много от служителките си през дълъг период от време. Статия, която бе струвала милиони на Полсън, беше разбила двайсет и седем годишния му брак и бе нанесла жестоки поражения на взаимоотношенията му с единствената му дъщеря. Макар да знаеше, че няма с какво да свържат Полсън с първата или с третата жертва, професионалният опит го беше научил, че разговорът очи в очи може да разкрие много повече за няколко минути, отколкото дни на проучване зад бюрото.

„Системи Полсън“ се намираше близо до магистрала „Вентура“ в много заможния квартал „Сан Фернандо Вали“ в Удланд Хилс в Северозападен Лос Анджелис. Хънтър се обади на фирмата само за да провери дали Томас Полсън ще бъде там сутринта. Секретарката му каза, че Полсън ще бъде там. Робърт не си уговори час.

Пътуването от Главното управление на полицията им отне малко повече от час. Движението беше натоварено като през всяка друга делнична сутрин и Хънтър използва времето, за да каже на Гарсия новината, която му беше съобщила Мишел снощи. Карлос също не откри логика. И той мислеше, че убиецът иска възможно най-голямо онлайн отразяване, и не разбираше защо е ограничил зрителите си само с Калифорния.

Единственият извод, до който можеха да стигнат, беше, че в това се крие нещо много лично за убиеца.

Централният офис на „Системи Полсън“ беше голяма сграда с огледални стъкла и фасада от черен гранит с формата на буквата „L“ на ъгъла на булевардите „Бърбанк“ и „Топанга Каньон“. Главният вход беше скрит от улицата и до него се стигаше през голям частен паркинг. Елегантно стълбище с малки градини от двете страни водеше към охладеното с климатик и ярко осветено фоайе. Въздухът вътре беше леко напарфюмиран с ненатрапчиво ухание на сладък алисиум и лек нюанс на глициния.

— Приятно е — отбеляза Гарсия, когато двамата детективи минаха през автоматичните плъзгащи се врати. — Различно от миризмата на застояло и пот, която те блъска, когато влезеш в Главното управление на полицията.

В средата на просторното фоайе имаше кръгла рецепция, същински остров сред море. Дребната азиатка с дълга и лъскава коса, която седеше там, се усмихна на двамата детективи. Черните й очи блеснаха като лакирани камъчета.

— Добре дошли в „Системи Полсън“ — каза тя с кадифен и сърдечен глас. — С какво мога да ви помогна, господа?

— Здравейте — отвърна Хънтър. Колкото и да му се искаше, усмивката му не беше въодушевена като нейната.

— Питаме се дали ще можем да отнемем няколко минути от времето на господин Полсън.

Рецепционистката погледна компютъра си, където несъмнено имаше списък на ангажиментите на Томас Полсън за деня, но той побърза отново да привлече вниманието й.

— Нямаме уговорен час — поясни и показа служебната си карта. — Но въпросът е спешен и ще бъдем много признателни, ако господин Полсън ни отдели няколко минути тази сутрин.

Азиатката се усмихна отново, кимна, вдигна телефона зад плота и заговори бързо и дискретно. Хънтър разбра, че тя не говори директно с Томас Полсън, а вероятно със секретарката му или отговорника по връзки с обществеността.

След няколко секунди Том Полсън, който седеше зад ръчно изработеното си дъбово бюро, отговори на позвъняването и се заслуша. Устните му се разтеглиха в суха усмивка. Той се облегна назад и леко започна да се поклаща на кожения стол с висока облегалка.

— Имам ли някакъв ангажимент в момента? — попита.

— Свободен сте през следващия един час, господин Полсън — отвърна отговарящата за връзки с обществеността. — Следващата ви среща е в един без петнайсет.

— Добре — рече той, събирайки мислите си. — Предай на детективите, че ще мога да им отделя няколко минути, но ги накарай да чакат. Ще ги приема, когато съм готов. А, и, Джоан…

— Да, господин Полсън?

— Нека да чакат долу във фоайето, не в моята чакалня. Може да я усмърдят.

— Разбира се, господин Полсън.

Той остави телефона, стана и се приближи до големия панорамен прозорец, който гледаше към планината Санта Моника. Идваше му да се изсмее на глас, но си позволи само горда усмивка.

„Крайно време беше да дойдат да говорят с мен.“