Един по един

98.

По време на разказа на Хънтър в стаята за инструктажи цареше пълна тишина, която продължи няколко секунди след това. Присъстващите бяха стъписани и втрещени. Всичко започваше да си идва на мястото — ВШУ, Виадуктът на Шеста улица, 678, 0123.

— Спомням си, че ти ми разказа за този случай — най-сетне се обади Гарсия. На лицето му все още беше изписана изненада.

Капитан Блейк кимна. Тя също беше чувала историята.

— Тогава първото телефонно обаждане не е било случайно или заради славата ти — отбеляза тя.

— Не — потвърди Робърт. — Било е, защото аз бях на моста. Защото не бях достатъчно бърз. И защото не успях да разубедя Брандън да не скача.

— Но къде се вместват трите жертви? — попита Карлос.

Хънтър кимна и отново натисна бутона на дистанционното. Изображението на екрана се замени с три снимки с лошо качество. Нямаше съмнение, че те показваха Виадукта на Шеста улица в онази съдбовна нощ. Бяха леко разфокусирани и малко зърнести, но и на трите, въпреки че лицето му беше в сянка, всички ясно видяха Брандън Фишър, който стои на бетонния перваз в западния край на моста. На втората и третата снимка лесно се разпознаваше Робърт. Той също беше на моста и стоеше на няколко крачки от Брандън, облян в жълтеникавата светлина на лампата на моста. Позата му показваше знаци на напрежение.

— Снимките са направени от случайния минувач, който се е обадил на телефон 911 в онази нощ. Използвал е фотоапарата на мобилния си телефон — поясни Хънтър. — Както всички знаем, общите полицейски радио обаждания на централния диспечер обикновено се подслушват от криминални репортери, които търсят сензационна новина. В онази нощ е подслушвала криминалната секция на „Ел Ей Таймс“. Не знам дали минувачът е бил убеден, или доброволно им ги е продал, но снимките, които направил на моста, попаднали в ръцете на криминалния репортер на „Ел Ей Таймс“, който отишъл на местопроизшествието.

Робърт млъкна и отново натисна копчето на дистанционното. Екранът се изпълни с друга студийна снимка, вече до болка позната на Хънтър, Гарсия, капитан Блейк и Мишел Кели.

— Името на минувача, който се обадил на телефон 911 и направил снимките — продължи Робърт, — е Кевин Лий Паркър, първата жертва.

Карлос изду бузи и бавно изпусна дъха си.

— Нека отгатна. Кристина Стивънсън, втората жертва на убиеца, е била репортерката на „Ел Ей Таймс“, която е отишла да отрази случилото се.

— Същата — потвърди Хънтър. — Тогава тя е работела в криминалната секция. Кристина Стивънсън не само че използвала трите снимки, направени от Кевин Лий Паркър в онази нощ, но и добавила тази снимка към репортажа си, очевидно търсейки „шокиращ“ фактор.

Той отново щракна дистанционното.

На екрана се върна същата снимка в едър план на обезобразеното лице на Брандън Фишър, която Хънтър им беше показал преди няколко минути, направена дванайсет месеца след катастрофата.

— По дяволите! — възкликна Мишел. — Тя е показала на всички лицето на хлапето и заедно с него душевните му терзания.

Робърт кимна.

— Статията на Кристина се погрижила нараняването на Брандън да стане обществено достояние. Сега всички можели да правят състрадателни, шокирани или отвратени физиономии. Всеки можел да коментира или да се шегува с обезобразеното хлапе, скочило от моста. — Той отпи глътка юда. — Може би защото Кристина бързала да довърши репортажа, който бил публикуван един ден след самоубийството на Брандън, ще бъде справедливо да отбележим, че усилията й да проучи историята му както трябва, не са били много задълбочени.

На екрана се появи фотокопие на статията.

— Получих я от редакторката й в „Ел Ей Таймс“ късно снощи — обясни Робърт.

— Мамка му! — възкликна капитан Блейк и прочете на глас заглавието на статията. — „Дяволът в мен“.

— Онова, което ни остави убиецът на остъклената врата в спалнята на Кристина Стивънсън, е заглавието на нейната статия — допълни Хънтър. — В репортажа се предполага, че осмиваният, отхвърлен и низвергнат Брандън Фишър не е могъл да се справи с дявола в него. Дяволът на нараняванията му. Дяволът, който бавно, но сигурно се загнездвал в съзнанието на Брандън и накрая го е довел до самоубийство. Освен това Кристина е употребила думи като… — Той ги посочи, докато говореше. — „Поредното самоубийство на тийнейджър“, което загатва за нещо тривиално, незначително, което се случва твърде често, за да му пука на някого. Както и „нарушавайки спокойствието в тихата нощ“, което намеква, че смъртта на Брандън не е била нищо повече от нежелано бреме, ненужно на град Лос Анджелис, като джебчийството или побоищата. За жалост лошият избор на думи на Кристина е представил като нещо банално случилото се в онази нощ. Поредната тъжна история, която ще бъде забравена секунди след като е прочетена.

Никой не коментира и Хънтър продължи:

— Имаме и това.

Той пак щракна дистанционното и образите на екрана се смениха, но този път не бяха статични. Не беше снимка, а видеозапис.

Всички бяха изненадани.

Видеото показваше последните петнайсет секунди от живота на Брандън Фишър, който стоеше на перваза, обърнат на юг. Хънтър беше на няколко крачки от него, с гръб към камерата. Брандън му говореше нещо, което микрофонът на камерата не беше уловил. Чуваше се само тътенът на приближаващия се влак. И после всичко се случи много бързо. Брандън рязко се обърна, но не скочи, а просто стъпи във въздуха, сякаш влизаше в стая. Гравитацията свърши останалото. В същия момент Робърт пристъпи към него и се хвърли към момчето, протягайки тяло като Супермен по време на полет. И после камерата бързо се наклони надолу и успя да улови мига на сблъсъка, когато влакът профуча под моста и удари тялото на Брандън.

Стаята се изпълни с ругатни и тревожен шепот. Хънтър видя, че всички изтръпнаха, включително капитанът на екипа от специалните части.

Той спря кадъра.

— Видеозаписът е направен от шофьора на следващото превозно средство, пристигнало на моста, няколко секунди след като аз блокирах движението. Случайно носел камера. Името му е…

На екрана се появи друга студийна фотография, същата, която имаха на таблото със снимките в кабинета.

— Итън Уолш — каза Робърт. — Третата жертва на убиеца.

Последва мълчание.

— Това обяснява защо убиецът ни остави камера в кофа за боклук в парка след смъртта на Итън Уолш — обади се Карлос. — Защото Итън е използвал камера, за да заснеме самоубийството на Брандън в онази нощ.

— Точно така — съгласи се приятелят му. — Тогава господин Уолш вече имал сериозни финансови проблеми. Той вложил във фирмата си всичко, което имал, и не му останало нищо. Предполагам, че Итън Уолш съзрял възможност да спечели малко пари, като продаде видеозаписа на Кристина Стивънсън от „Ел Ей Таймс“, и затова номерът й е записан в тефтерчето му с телефоните. Тя обаче не била единствената. Господин Уолш продал записа и на шоу на кабелна телевизия, наречено „Мистерия за шейсет минути“. Вероятно го е предложил и на други, но никоя по-голяма телевизионна станция не го купила, защото не са искали да покажат самоубийство на тийнейджър в националния ефир. От кабелната телевизия, от друга страна, не изпитали никакви угризения и излъчили кадрите няколко дни по-късно като част от специална програма „Самоубийство на тийнейджър“. Тази кабелна телевизия е достъпна само в Калифорния, затова никой извън щата не могъл да го гледа. — Хънтър се върна на подиума.

— Проблемът е, че трагедията на едно самоубийство не свършва дотам — обясни той. — Семейството и любимите хора остават да се справят не само със загубата на обичан човек, но и с неизбежната депресия и вина, които ги завладяват. Как не са могли да го предугадят? Какво повече са могли да направят? Но онова, което наистина ги измъчва, е мисълта, че всичко, което е било необходимо да спасят самоубийците, е било да ги изслушат, да им кажат няколко утешителни думи и да им вдъхнат увереност, че не са сами, че имат значение и че са обичани.

Никой не се обади.

— Но със съвременните технологии и интернет тяхната душевна вина и болка могат да бъдат увеличени неимоверно много — продължи Хънтър. — Поради някаква причина, която не мога да обясня, Итън Уолш не се задоволил само с продажбата на видеозаписа на Кристина Стивънсън от „Ел Ей Таймс“ и кабелния телевизионен канал. Използвайки псевдонима МраченХХ1000, той качил кадрите в специализиран уебсайт за шокиращи видеоклипове на име thiscrazyworld6.com. И от там нататък видеото станало достъпно за всички. Най-жестоката болка, която може да понесе едно семейство, станала публично достояние, забавление, видеоклип, който милиони хора да гледат, да се смеят, да клюкарстват, да коментират и да критикуват. И хората го направили.

Робърт бързо изреди на екрана няколко диапозитива, които показваха многобройни страници с коментари, качени на уебсайта. Някои изразяваха съчувствие, но повечето бяха отблъскващо оскърбителни.

— Тогава кого точно търсим? — попита капитанът на екипа от специалните части.

— Тъкмо стигнах дотам — отговори Хънтър и натисна копчето на дистанционното.