Един по един

76.

Въпреки че прозорецът в кабинета на детективите гледаше към Саут Спринт Стрийт в западната страна на сградата на Главното управление на полицията, всички в стаята инстинктивно се обърнаха към него.

— Шегувате се — отсече капитан Блейк. — Как е възможно, когато той предава всичко това в момента?

— Защото контролира дистанционно камерата и всичко останало — отвърна Робърт. — Ето как.

Барбара се замисли.

— Копеле — измърмори и после попита Сет: — В парка ли е той?

Паркът „Сити Хол“ или „Саут Лон“, както го наричат мнозина, обхваща площ от 1,7 акра, засенчена от гъст балдахин от дървета, намира се пред известната сграда на Кметството на Лос Анджелис и се простира до Западна първа улица, срещу входа на Главното управление на полицията.

— Може и да е там — призна Сет и обясни: — Трябваше да използваме триангулация, която обаче не беше толкова точна, както ако той носеше телефон с джипиес. Но въпреки това, тъй като говорим за центъра на Лос Анджелис, триангулацията е много по-добра, отколкото ако той се обаждаше от някоя друга част на града, стеснихме кръга до район само от петдесет — сто метра.

— И този район е около Главното управление на полицията? — отново попита капитан Блейк, която все още се съмняваше.

— Да — още веднъж потвърди Сет.

— Добре, благодаря. — Барбара пак протегна ръка към телефона на бюрото на Гарсия.

— Какво ще правиш, капитане? — попита Хънтър.

— Ще изпратя там всеки, когото мога. Какво ще кажеш?

— И какво ще им наредиш да направят? — попита Карлос. — Да арестуват всеки мъж с мобилен телефон?

Тя млъкна и ги изгледа.

— Психопатът, отговорен за това, е пред прага ни. — Капитан Блейк посочи компютърния екран. — Искате да стоя тук и да не правя нищо?

ЧАСОВНИК: 4:41,4:40,4:39…

СМАЗВАНЕ — 8155.

РАЗПЪВАНЕ — 8146.

— Вероятно е бил там по време на обаждането — предположи Карлос. — Той е достатъчно арогантен и тези игри го зареждат с енергия, но съм сигурен, че отдавна си е отишъл, капитане. Знаел е, че ще проследим обаждането. Засякохме местоположението му, защото той е искал. Всичко е било планирано.

— Карлос е прав — съгласи се Робърт. — Той е искал да знаем, че се обажда някъде близо до Главното управление на полицията, и съм убеден, че е знаел точно колко време ще ни отнеме да триангулираме обаждането му.

— Минаха шест минути, откакто той прекъсна разговора — обяви Гарсия. — Вероятно вече е на няколко километра от тук.

— Не мисля така — възрази Хънтър. — Смятам, че той е наблизо.

Барбара го погледна гневно.

— Както каза Карлос — обясни той, — убиецът е арогантен и играта на котка и мишка го вълнува твърде много. Дошъл е чак до прага ни, за да ни дразни и да направи играта си малко по-предизвикателна и забавна… поне за него. Ще иска да види как ще реагираме на шегичката му. Ще наблюдава Западна първа улица и „Саут Лон“ някъде отблизо… — Хънтър млъкна и се замисли за нещо. Спомни си спалнята на втората жертва и онова, което бяха намерили на остъклената стена зад завесата. — Не, почакайте, греша. Той няма да наблюдава, за да види как ще реагираме, а дали ще я намерим.

Капитан Блейк сбърчи чело.

— Какво да намерим?

— Някаква улика. Защото той обича да играе така.

Барбара вдигна телефона на бюрото на Гарсия, набра вътрешен номер и започна да издава заповеди.

— Кажи им да проверят парка и улиците около Главното управление на полицията, капитане — рече Хънтър.

— Да претърсят всичко — кофи за боклук, пейките в парка, цветните лехи, канавките.

ЧАСОВНИК: 3:15,3:14,3:13…

СМАЗВАНЕ — 9199.

РАЗПЪВАНЕ — 9180.

Камерата показа в едър план мъжа, завързан за дървената маса. Страхът, изписан на лицето му, се беше засилил десетократно, сякаш бе получил някакво предупреждение или чувстваше, че времето му изтича.

Беше доказан факт, че ако човешкото тяло бъде лишено от някое от сетивата си, останалите компенсират със свръхчувствителност. Може би това заедно с огромния приток на адреналин му даде сили и той изведнъж се раздвижи и започна да се бори — дърпаше се, мяташе се и риташе, колкото можеше. Обаче беше напразно. Кожените ремъци бяха стегнати твърде добре и веригите бяха твърде яки. Никой, колкото и силен физически да беше, не би могъл да се измъкне от онази маса за мъчения.

Борбата на мъжа спря толкова внезапно, както беше започнала. Малкото сили, които му бяха останали, сега вече бяха напълно изчерпани. Всичките му надежди и молитви го бяха изоставили.

„Никой няма да дойде. Няма да има чудо в последната минути.“

— Защо продължават да гласуват хората, по дяволите? — зачуди се капитан Блейк. — Всички знаят, че това вече не е игра, нито рекламен клип за филм, а се случва в действителност. Вестниците се погрижиха всички да разберат това. — Посочи екрана. — Ясно е, че човекът ще умре. Няма измама. Няма трикове. Всичките го знаят и пак гласуват… Защо?

— Защото това е реалността, в която живеем днес, капитане — отговори Хънтър. — На никого не му пука. Хората качват в Ю Тюб видеоклипове как си разменят шамари или побоища между банди и ги гледат стотици хиляди потребители. Колкото повече е насилието, толкова по-добре. И искат още. Покажеш ли им реално насилие, не инсценирано с актьори, не илюзорно, те скачат от радост. А превърнеш ли го в „риалити шоу“ и дадеш ли на хората възможност да участват, като гласуват, ще се включат милиони, тръпнещи от нетърпение да натиснат бутона само за да видят какво ще стане. Убиецът знае това. Познава психологията им. Знае в какво безумно общество живеем. Затова е толкова самоуверен. Знае, че това е игра, която не може да загуби — печеливша формула, която виждаме всеки ден по телевизията.

Камерата показа в едър план лицето на мъжа. Насълзените му очи бяха още по-тъжни. В израза им нямаше друго. Той знаеше, че всичко е свършило.

Мобилният телефон на Барбара отново започна да звъни в джоба й. Този път тя дори не го погледна и го остави да звъни.

ЧАСОВНИК: 2:04,2:03,2:02…

СМАЗВАНЕ — 9969.

РАЗПЪВАНЕ — 9965.

В стаята настъпи пълно мълчание.

ЧАСОВНИК: 1:49,1:48,1:47…

СМАЗВАНЕ — 9995.

РАЗПЪВАНЕ — 9995.

Всички затаиха дъх.

… 10000.