Един по един

12.

Кеон Луис все още седеше на бетонното стъпало в края на уличката. Беше висок метър и деветдесет и тънък като върлина. Рошавата му черна брада, изглежда, непрекъснато дразнеше лицето му, защото той я чешеше на всеки няколко секунди. Ноктите на ръцете му бяха мръсни, изпочупени и пълни с нечистотии. Ръцете му бяха покрити с белези и мазоли. Единият се беше възпалил и кожата около дълбоката кафеникава коричка беше подпухнала. Погледът му често се насочваше към местопрестъплението, но той бързо го отместваше и се втренчваше в ръцете си.

Хънтър се приближи до Кеон и полицая, който стоеше до него. Чернокожият бездомник вдигна глава, но после бързо отмести очи и потърка ръце като готвач, който стрива подправки в ястие.

Устните му бяха сухи и напукани и той непрекъснато мигаше, сякаш носеше стари, изсъхнали лещи. Физическите знаци сочеха пристрастяване към метамфетамин кристал. Трудно беше да се определи възрастта му. Робърт се съмняваше дали самият Кеон знае на колко години е.

— Кеон? — попита той. — Аз съм детектив Робърт Хънтър от отдел „Убийства“.

Чернокожият кимна напрегнато и пак сведе поглед.

Полицаят се отдалечи.

— Виж — каза Робърт. — Не е необходимо да си нервен. Никой няма да те тормози, обещавам. За жалост не ти е провървяло, когато си намерил труп на жертва на убийство. Работата ми е да ти задам няколко въпроса, това е всичко. След това си свободен да си вървиш.

Кеон отново почеса брадата си.

Хънтър видя, че някога лицето му е било привлекателно, но злоупотребата с наркотици, алкохолът и тежкият живот са го преобразили.

— Може ли да седна?

Чернокожият се дръпна до ръба на стъпалото. Дрехите му воняха на застояла пот и отпадъци.

Робърт седна и въздъхна дълбоко.

— Гадна работа, а?

— Мамка му, пич, шибана история. — Гласът на Кеон беше прегракнал, сякаш го болеше гърлото. — Какво му се е случило? Някой го е одрал?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Хънтър.

Бездомникът захапа кожичка на ръката си и я изви болезнено, сякаш се опитваше да я откъсне.

— Хей, пич, имаш ли цигара? Целият се треса.

— Ще ти намеря. — Робърт направи знак на полицая да се приближи и прошепна нещо в ухото му. Ченгето кимна и тръгна към другия край на уличката.

— Тази уличка е много тиха — продължи Хънтър. — Често ли идваш тук?

— Понякога. Ако съм наблизо — отвърна Кеон, като кимаше отривисто. — Точно затова идвам тук, чат ли си? Защото е тиха. Не трябва да се бориш, за да си намериш място за спане. И от време на време намираш хубава храна в контейнерите. Няма да повярваш какви неща изхвърлят хранителните магазини. — Кеон се усмихна, разкривайки развалени зъби. — Е, трябва да изгониш плъховете, но нали храната е безплатна.

Робърт кимна съчувствено.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се случи, когато дойде тук?

— О, пич, вече казах всичко на ченгетата.

— Разбирам и знам, че е досадно, но трябва да го направиш, Кеон.

Полицаят се върна с пакет цигари и кутия кибрит и ги даде на бездомника. Кеон бързо извади цигара, запали я и дръпна толкова продължително, че полицаят си помисли, че ще я изпуши на един дъх.

Хънтър го изчака да изпусне дима.

— Може да задържиш пакета.

Без да губи време, чернокожият пъхна цигарите в десния джоб на палтото си.

— Е, ще ми разкажеш ли как откри трупа?

Кеон повдигна рамене.

— Добре.

— Знаеш ли колко беше часът, когато дойде тук?

Бездомникът пак повдигна рамене, а после надигна левия си ръкав и показа на Робърт голата си китка.

— Ролексът ми е в магазина.

Детективът изкриви устни.

— Ще предположиш ли? Бяха ли затворени магазините?

— О, да, всичките. Беше късно, пич. Отдавна минаваше полунощ. Вървях чак до Панорама Сити и ми отне известно време, защото кракът ми е зле, чат ли си? — Той посочи левия си крак. Носеше мръсна стара кожена маратонка „Найки“. В лявата страна имаше голяма дупка, през която се виждаха два от пръстите му. Обувката на десния му крак беше черна „Конвърс Ол Старс“. — Ченгетата не идват тук, чат ли си? Затова никога не те удрят или ритат, докато спиш, и не те карат да се махнеш. Тук можеш да поспиш няколко часа и никой да не те безпокои.

Робърт кимна.

— Е, какво се случи?

Кеон отново дръпна от цигарата, издиша дима през носа си и нервно се вгледа как се разсейва пред лицето му.

— Видях го чак когато се приближих. Уличката беше тъмна, чат ли си? Отидох до първия контейнер и проверих вътре. Обикновено там е най-хубавата храна, защото от пекарната изхвърлят в него огризките. Намерих парче чудесен царевичен хляб. — Коремът на Кеон изкъркори шумно. Той не му обърна внимание и отново дръпна от цигарата. — Но преди да отхапя залък, видях, че иззад единия контейнер се подават два крака. Помислих си, че е някой друг брат, легнал да поспи, чат ли си? Тук има достатъчно място.

Хънтър внимателно наблюдаваше движенията и изражението на бездомника. Ръцете на чернокожия отново се разтрепериха, когато започна да разказва историята. Гласът му стана още по-прегракнал. Очите му не можеха да се съсредоточат върху нищо твърде дълго — симптом на наркотична зависимост, но нервното им стрелкане насам-натам изразяваше страх.

— Реших, че е Тоби или Тайрик — продължи Кеон. — И те идват да спят тук от време на време. Но когато се приближих… — Той почеса брадата си, сякаш пареше лицето му. — Мамка му, пич, какво му се е случило? — Уплашените му очи се вгледаха в Робърт. — Той няма лице. Нито кожа. — Чернокожият изпуши цигарата с едно силно дръпване и я стъпка с маратонката си. — Виждал съм много шантави неща през живота си. Виждал съм и трупове, но това… — Врътна глава към контейнерите, — това е дяволска работа, пич.

— Беше ли покрит с нещо? — попита Хънтър. — С вестници или плат?

— Не. Лежеше там като голямо парче лигаво месо, чат ли си? Уплаши ме до смърт. Дори плъховете се стреснаха.

— Видя ли някой друг наоколо?

— Не, по дяволите. В уличката нямаше никого.

— А имаше ли някакви коли, спрели наблизо, може би в началото на уличката?

Кеон се намръщи и прокара език по напуканите си устни.

— Имаше ли кола наблизо?

— Ами, когато завих зад ъгъла, от уличката излизаше на заден ход камион.

— Камион?

— Да, по-скоро нещо като пикап. Но не беше отворен отзад. Имаше покрив.

— Забеляза ли каква марка беше?

— Не, пич, не бях толкова близо. Както казах, тъкмо бях завил зад ъгъла, когато видях, че камионът излиза на заден ход и потегля.

— Какъв цвят беше?

Бездомникът се замисли.

— Тъмен. Може би черен или син. Трудно е да се каже от разстояние. Осветлението тук не е добро, чат ли си? Но на задната броня имаше голяма вдлъбнатина. Спомням си това.

— Вдлъбнатина? Сигурен ли си?

— Аха. Видях я, докато камионът излизаше от уличката. От страната на шофьора.

— Колко голяма беше вдлъбнатината?

— Достатъчно голяма, за да я видя толкова отдалеч.

Хънтър си водеше записки.

— А видя ли шофьора?

— Не. Стъклата бяха тъмни.

— Можеш ли да кажеш дали камионът беше стар или нов?

Чернокожият поклати глава.

— Не, но мисля, че не беше стар.

Робърт кимна.

— Добре, да продължим по-нататък. Какво направи, когато видя тялото на земята? Докосна ли го?

— Да го докосна? — Кеон отвори широко очи. — Да не си друсан, пич? Може ли да ми дадеш малко? Кеон не е глупак. Не знаех от какво е умрял. Можеше да е някоя болест, нещо странно като СПИН на кожата или нова болест, създадена от правителството, чат ли си? Някакъв експеримент. Или това, или че дяволът се разхожда по улиците, одира кожата на нещастни копелета, изтрива лицата им и ги хвърля до контейнерите. — Бездомникът посегна да извади друга цигара. — Не, пич, изобщо не съм го пипал. Хвърлих всичко и избягах оттук. Намерих телефонен автомат на улицата и се обадих на 911.

— Обадил си се на 911 веднага щом си видял трупа?

— Точно така.

Коремът на Кеон отново изкъркори. Той запали цигарата, отново дръпна продължително и после на лицето му се изписа колебание. Хънтър го забеляза.

— Нещо друго, Кеон?

— Ами, помислих си, че може би… чат ли си… дали няма някаква награда. Направих каквото трябва, нали? Обадих се. Запомних камиона.

Това обясняваше защо бездомникът съдействаше с такава готовност.

— Да, Кеон, направил си каквото трябва, но няма награда. Съжалявам.

— Я стига, пич. Съвсем нищо ли?

Робърт поклати глава.

— Мамка му, пич. Не е честно. Не можеш ли да ми помогнеш с нещо? Нуждая се от помощ, чат ли си?

Коремът му отново изкъркори силно.

— Откога не си ял свястна храна, Кеон?

— Искаш да кажеш първо, второ и трето?

Хънтър кимна.

Чернокожият прехапа устни.

— Отдавна, пич.

— Добре, виж, няма да ти дам пари, но ако си гладен — посочи с глава към корема му, — а аз чувам, че си гладен, ще те черпя една закуска. Какво ще кажеш?

Кеон почеса брадата си от двете страни и отново прехапа устни.

— Хайде, дай само двайсет кинта, пич. Двайсет кинта са нищо за теб.

— Няма да ти дам пари, Кеон, съжалявам.

— Тогава десет. Можеш да отделиш десет кинта за мен, нали?

— Закуска, Кеон. Това е най-доброто, което мога да направя за теб.

Бездомникът се втренчи в ръцете си и се замисли.

— Може ли да си поръчам горещи палачинки?

Хънтър се усмихна.

— Да, може да си поръчаш горещи палачинки.

Кеон кимна.

— Да, закуска е добре.