Един по един

52.

Поради различния ъгъл на светлината, създаден от положението, в което се бяха преместили тарантуловите оси, в комбинация с придвижването надясно на камерата, нещо изведнъж се беше отразило върху капака на стъкления ковчег.

— Вижда се само за части секундата — обади се Хари.

— Но когато го разложихме на отделни фрагменти, получихме осем кадъра.

Хънтър и Гарсия все още присвиваха очи, накланяха глави наляво и надясно и се опитваха да разберат какво виждат. Каквото и да беше, отражението беше частично. Някакъв предмет високо над земята, може би на метър и половина — два зад ковчега и поставен до нещо като обикновена тухлена стена. Виждаше се неясно само горната четвърт на предмета. Беше нещо тънко, което приличаше на буквата „Т“, вероятно направено от метал. Краищата на хоризонталната черта най-отгоре бяха извити навътре като кукички. На дясната кукичка сякаш беше окачено нещо, но отражението показваше само малка част от него.

— Какво е това, по дяволите? — попита Карлос. — Закачалка?

Хънтър гледа изображението още няколко секунди и след това поклати глава.

— Не. Това е стойка на система за интравенозна терапия.

Партньорът му се намръщи.

— Какво?

— И ние мислим, че е това — съгласи се Хари. — Сравнихме го с много изображения в интернет.

Мишел даде на детективите две големи цветни разпечатки.

И без да ги гледа, Робърт знаеше, че е прав. Беше живял с една такава система в дома си няколко месеца, когато беше на седем и ракът разяждаше майка му. Всеки ден помагаше на баща си да смени пликчето с разтвора. Когато конвулсиите от болката караха майка му трескаво да размахва ръце във въздуха, да дърпа тръбичката и да събаря стойката на пода, Хънтър винаги я вдигаше. Когато беше на двайсет и три и простреляха баща му в гърдите, Робърт дванайсет седмици седя в болничната стая при него, докато лежеше в кома, преди да умре. Дванайсет седмици гледа системите за интравенозна терапия, тръбичките, стойките и всички апарати в болничната стая. Не, нямаше да погледне разпечатките. Някои спомени и образи никога нямаше да се изтрият от паметта му, колкото и време да минеше.

— Стойка на система за интравенозна терапия? — учуди се Гарсия, стрелкайки очи между разпечатките и компютърния екран.

Хънтър кимна.

— Както виждате — отново заговори Мишел и посочи дясната кукичка на екрана, — там определено е закачено нещо. — Тя щракна с мишката и картината се увеличи трийсет пъти, но дори тогава никой не беше сто процента сигурен какво виждат. — Това е най-доброто, което можахме да направим — добави тя и повдигна рамене. — Предполагаме, че е… пликче на система за интравенозна терапия.

Детективите не откъсваха поглед от изображението.

— Ако е така, тогава има две вероятни обяснения — каза Хари. — Едното е, че системата е там за убиеца.

Детективите не коментираха, но знаеха, че това е възможно.

Истината беше, че не знаеха нищо конкретно за убиеца. Засега разполагаха само с догадки, основаващи се на действията на убиеца. Дори Майк Бриндъл от криминалистите мислеше, че търсят грамаден и силен човек. Достатъчно силен, за да носи сто и осем килограмов човек на рамо. Това предположение обаче се основаваше на отпечатъците от обувки, снети от уличката в Мишън Хилс, където беше намерен трупът на първата жертва. Смятаха, че следите са оставени от убиеца. Бриндъл им беше казал, че отпечатъкът от левия крак е по-ясен от десния. Това вероятно показваше, че убиецът е вървял малко накриво, може би е накуцвал, отпускайки тежестта си на левия крак. Предполагаха, че причината за аномалията е, защото човекът е носел тежък товар на лявото си рамо — трупа на жертвата. Но ако предположенията им бяха погрешни? Ако убиецът имаше някакъв физически недъг? Ако постоянно изпитваше болка и се нуждаеше от ежедневно лечение?

— Втората хипотеза, и най-вероятната е, че системата за интравенозна терапия е за жертвата — продължи Хари. — Може би убиецът дава успокоителни на жертвите си по някаква причина.

Хънтър и Гарсия пак не казаха нищо, но не мислеха, че убиецът дава успокоителни на жертвите си.

Интравенозното инжектиране на успокоителни средства, известно като „Сън по здрач“, въздействаше върху мозъка като амнезия, причинявайки частична или пълна загуба на паметта. Човекът се унасяше в дрямка, напълно отпуснат, и пак чуваше какво става около него, но не възприемаше нищо. Интравенозното инжектиране обикновено не действаше като упойка, затова човекът чувстваше болка, но това зависеше напълно от използвания разтвор.

Кристина Стивънсън беше будна и ужасена, докато беше затворена в стъкления ковчег. Не беше отпусната. И изобщо не се унасяше в дрямка. Същото можеше да се каже и за Кевин Лий Паркър. Не, ако системата за интравенозна терапия беше там заради жертвата, Хънтър беше сигурен, че предназначението й не е било да успокои жертвата, и тази мисъл го изпълни със страх. Убиецът може би беше използвал някакъв опиат за обостряне на сетивата. Нещо, което не може да бъде лесно засечено при токсикологичен анализ на кръвта. Нещо, което възбужда нервната система и я прави свръхчувствителна. За убиеца насилието имаше цел. Той искаше жертвите му да бъдат колкото е възможно по-трезви. Искаше те да чувстват всяка болка, но искаше и страха им. Искаше те да знаят, че смъртта идва за тях. И че никой не може да ги спаси.