Един по един

59.

Въпреки че в кабинета беше хладно, Хънтър почувства, че на врата му изби студена пот.

— Готов ли си, детектив Хънтър? — риторична попита мъжът по телефона. — Защото любимият ти уебсайт току-що се завърна онлайн. Не е необходимо да ти казвам уебадреса, нали?

Детективът вече пишеше адреса в интернет търсачката.

Уебстраницата се зареди за по-малко от три секунди. Онова, което видя, го стъписа и принуди да се вгледа отново. Този път картината не беше оцветена в зеленикавия оттенък на камера за нощно виждане, нито се излъчваше от някакво неприветливо, мрачно помещение като затвор. Убиецът предаваше на дневна светлина от оживена градска улица. И този път камерата не беше статична, а се движеше с тълпата, разхождайки се спокойно, сякаш я държи турист, който снима почивката си в Лос Анджелис.

Хънтър присви очи.

Имаше хора навсякъде. Мъже и жени, облечени в най-различни дрехи, от джинси, тениски, къси панталони и рокли до официални делови костюми. Някои бързаха, допрели мобилни телефони до ушите си, други вървяха бавно и разглеждаха витрините на магазините. Обективът беше стеснен и всичко се виждаше като в тунел.

Робърт бързо закри с ръка микрофона на слушалката.

— Обади се на Мишел от отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — прошепна той на Гарсия. — Уебсайтът отново е онлайн.

Бюрото на Карлос беше може би най-добре подреденото в цялото Главно управление на полицията. Всичко си имаше определено място и беше разположено симетрично. Визитната картичка на Мишел беше първата от трите наредени една до друга вдясно от телефона. Той набра номера и Мишел отговори след второто позвъняване.

— Мишел, обажда се Карлос.

Тя веднага долови сериозния му тон.

— Здравей, Карлос. Какво не е наред?

Гарсия пишеше в търсачката си, докато говореше.

— Убиецът отново е на телефонната линия и уебсайтът отново е онлайн.

— Какво?

— Той е на телефона в момента.

От другия край на линията се чу трескаво тракане по клавиатура.

Страницата се зареди на компютъра на Карлос. Той се намръщи на образите от улицата и погледна партньора си.

— Какво е това, по дяволите?

Хънтър леко поклати глава и повдигна рамене.

— Как така уебсайтът отново е онлайн, Карлос? — попита Мишел. — При мен няма нищо.

— Какво?

— Пише „Грешка 404. Сайтът не е намерен“.

— Провери уебадреса — отговори Гарсия и инстинктивно препречете адреса в търсачката си. — На моя екран получавам образи на живо. Гледам ги в момента.

— Вече го проверих. Сигурен ли си, че адресът е същият?

— Да.

Пак се чу трескаво тракане по клавиатура.

— По дяволите, той ни блокира! — каза Мишел.

— Какво? Как така блокира вас, а нас — не?

— Има няколко начина, но в момента няма да ти обяснявам технически въпроси.

Карлос погледна Робърт и поклати глава.

— Те не виждат картината — прошепна — Убиецът ги блокира някак.

Хънтър сбърчи нос, но знаеше, че няма време за обяснения. Включи разговора на високоговорител.

— Гледате ли? — попита гласът по телефона.

— Гледаме — отговори той със спокоен, но твърд тон.

— Къде е това, по дяволите? — прошепна Гарсия и посочи компютърния екран. — Родео Драйв?

Хънтър поклати глава.

— Не ми се струва да е там.

Родео Драйв беше най-известният търговски район в Лос Анджелис. Намираше се в Бевърли Хилс и беше прочут с дизайнерските си тоалети и висша мода. Привличаше тълпи всеки ден. Но Робърт беше прав. Не гледаха Родео Драйв. Кадрите можеше да са от всяка търговска улица в града, а в Лос Анджелис те бяха хиляди.

— Хубав ден за разходка, нали? — отбеляза човекът по телефона. Тонът му определено беше язвителен.

— Да — съгласи се Хънтър. — Ако ми кажеш къде си, ще дойда да се разходя с теб.

Непознатият се засмя.

— Благодаря, но мисля, че в момента имам достатъчна компания. Не виждаш ли?

Хората минаваха във всички посоки.

Двамата детективи бяха приковали погледи в мониторите и търсеха нещо, което да им подскаже откъде предава убиецът. Засега обаче не забелязваха нищо.

— Не е ли страхотно, че живеем в град с толкова много хора? — продължи човекът по телефона — Толкова жизнен и изпълнен с живот?

Хънтър не отговори.

— Недостатъкът е, че Лос Анджелис е и много оживен град, където хората вечно бързат за някъде, твърде заети със собствените си мисли, проблеми и натрапчиви идеи. Твърде заети, за да забелязват другите. — Той се засмя, сякаш думите му много го бяха развеселили. — Може да съм облечен в костюм на Батман и никой няма да ме забележи.

Непознатият продължаваше да върви, докато говореше, но детективите все още не бяха видели нещо познато.

Камерата изведнъж трябваше бързо да се дръпне наляво, за да не се сблъска с мъж, който се беше загледал в екрана на мобилния си телефон и пишеше съобщение. Когато мъжът отмина, камерата се обърна и го проследи. След няколко метра мъжът се блъсна в чернокоса жена, която вървеше в противоположната посока. Мъжът дори не спря. Очите му не се откъснаха от екрана на телефона.

— Еха, видя ли това? — попита човекът по телефона. — Онзи блъсна с рамо жената, без изобщо да му пука. Няма „Извинете“, нито усмивка, молеща за прошка… Дори не забави крачка. Хората тук не ги е грижа, детектив. — Непознатият пак се изсмя, този път презрително. — Никой не се интересува от никого, освен от себе си. Добрият стар американски манталитет, а? Търсят само известните и богатите. Останалите може да си го начукат.

Въпреки грубите думи в гласа му нямаше гняв.

На Гарсия му омръзна този монолог.

— Имаш нещо против американския манталитет?

Хънтър го погледна.

— А, детектив Карлос Гарсия, предполагам. Приятно ми е да се запознаем. Не, нямам нищо против американския манталитет. Напротив. Но въпросът ти ми се струва малко странен, зададен от човек, който не е роден тук. Ти си от Бразилия, нали?

Карлос Гарсия наистина беше роден в Бразилия. В Сао Пауло. Той беше син на бразилски федерален агент и американска учителка по история и заедно с майка си се бе преселил в Лос Анджелис, когато беше само на седем, след като бракът на родителите му се беше разпаднал.

— Откъде, по дяволите… — започна Карлос, но приятелят му поклати глава, давайки му знак да не се впуска в спорове с убиеца.

По телефона се чу смях.

— Информацията се получава лесно, когато знаеш как да я намериш, детектив Гарсия.

Карлос послуша съвета на партньора си и прехапа устни.

Непознатият изтълкува мълчанието му като знак да продължи:

— Тук има толкова много хора, които се разхождат и си живеят живота. Да бъда тук сред тях ме кара да се чувствам като дете в сладкарница. Има такъв богат избор. Всеки може да е следващият ми гост, ако схващате какво имам предвид.

Хънтър несъзнателно затаи дъх. Това ли беше причината за обаждането? Убиецът им беше показал как изтезава и убива хора и как избира метода на умъртвяване. Дали сега им показваше как ги избира?

— Но мисля, че вече имам предвид някого — добави непознатият, преди Робърт да отговори. — Можете ли да познаете кой е?

Детективите доближиха лица до мониторите, но камерата не увеличи никого.

Отпред и малко вляво спря русокоса жена. Търсеше нещо в чантата си. Нея ли беше избрал убиецът?

Странен на вид мъж с тънки устни и заострен нос, вървеше бавно срещу камерата. Може би убиецът беше избрал него.

Истината беше, че всеки, който вървеше по улицата, можеше да бъде следващата жертва. Те нямаше как да знаят.

Мъжът се придвижи вдясно и излезе от кадър.

Изведнъж светът в кабинета на детективите престана да се върти.

На десетина крачки пред камерата те най-после разбраха за кого говори убиецът.