Един по един

29.

Обезпокоителното мълчание, което настъпи в стаята, се дължеше на смесица от тъга, безпомощност и гняв. Въпреки че уебсайтът беше изключен, очите на Хънтър, Гарсия и капитан Блейк все още бяха приковани в компютърния екран.

Мишел Кели и Денис Бакстър още бяха на телефона. Мишел заговори първа:

— Детектив Хънтър, следим трафика на сайта от самото начало. През няколко минути, докато беше онлайн, сайтът беше посетен от повече от петнайсет хиляди посетители.

— Повече от петнайсет хиляди души са гледали как умира горката жена? — недоверчиво попита капитан Блейк.

— Така изглежда — отвърна Мишел.

— Госпожице Кели — обади се Хънтър, — може ли да се срещнем? Ако е, необходимо, ще подам официална молба за съвместни действия между лосанджелиската полиция и ФБР, но бих искал да започнем колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Ще се включа и без официална молба. Случаят излиза извън границите на политиката на отделите. Екипът ми и аз ще направим всичко възможно, за да ви помогнем. Ще бъда в кабинета до късно, ако желаете да дойдете.

— Ще дойда. И благодаря за помощта.

Те прекъснаха разговора.

— Повече от петнайсет хиляди души? — повтори Барбара, все още стъписана. — Това нещо вече се е разчуло, Робърт. Няма как да го спрем. По-добре да се приготвим за майката на всички бури от лайна.

Мобилният телефон на Хънтър иззвъня. На екранчето се изписа непознат номер.

— Това сигурно вече са репортерите кръвопийци — каза капитан Блейк.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — изрече той.

— Казах ти, че ще бъде забавно — рече непознатият.

Хънтър трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да натисне бутона на високоговорителя.

— И останаха почти две минути. — Мъжът се засмя. — Еха, това беше нещо друго, нали? Е, добре, тя всъщност не беше изядена жива, но повярвай ми, тези ужилвания са толкова болезнени, та имаш чувството, че остри зъби разкъсват тялото ти.

Барбара погледна Карлос и прошепна:

— Извратеното Копеле ли е?

Той кимна.

Ноздрите на капитан Блейк се издуха. Тя беше готова да изсипе порой от ругатни.

Хънтър видя това и вдигна ръка, правейки й знак да запази спокойствие.

— Знаеш ли колко души гледаха онлайн, детектив? — весело попита непознатият. — Повече от петнайсет хиляди. Обществото е болно, нали? — Млъкна и изсумтя. — Разбира се, ти знаеш, че обществото е болно. Изкарваш си прехраната, като преследваш психопати, нали, детектив Хънтър? Психопати като мен.

Робърт не каза нищо.

— Проблемът е кога някой се смята за психопат, детектив Хънтър? — продължи мъжът по телефона. — Ами всички онези хора, които гледаха? Всички онези, които гласуваха? Психопати ли са? Те са обикновени хора — социални работници, учители, студенти, шофьори на таксита, лекари, медицински сестри, дори полицаи. Всичките искаха да я видят как умира. Искаха да помогнат тя да бъде убита. Искаха да натиснат бутона. Искаха да изберат как тя да умре. — Той млъкна, за да осъзнаят сериозността на думите му. — Това прави ли ги съучастници в убийство или попада в категорията „нездраво човешко любопитство“? Ти би трябвало да знаеш, детектив Хънтър. Ти си ченге и психолог по престъпно поведение, нали?

Хънтър мълчеше.

— Там ли си, детектив?

— Знаеш, че ще те хвана, нали? — убедено изрече Хънтър.

Мъжът се засмя.

— Така ли?

— Да. Ще те намеря. И ще си платиш.

— Харесва ми нагласата ти, детектив.

— Не е нагласа, а факт. Дните ти са преброени.

Непознатият се поколеба за част от секундата:

— Ще видим. Но след като си толкова уверен в способностите си, детектив, ще сключа сделка с теб.

Хънтър не отговори.

— Не се съмнявах, че десет минути са повече от достатъчни, за да получа най-малко хиляда гласа за двата начина на умъртвяване, защото обществото е твърде предсказуемо. Знаеш това, нали?

Мълчание.

— Освен това обаче знаех, че ИЗЯДЕНА ще спечели.

Дълга пауза.

— Ето каква е сделката, детектив Хънтър — продължи непознатият. — Ти ще ми кажеш как съм разбрал, че ИЗЯДЕНА ще получи повече гласове от ПОГРЕБАНА, и скоро ще намериш трупа й. Ако не познаеш, трупът й ще изчезне. След като си толкова уверен в способностите си, нека видим колко си добър.

Погледът на Хънтър се спря на капитан Блейк.

— Кажи му нещо — подкани го тя. — Трупът ни трябва.

— Хайде, детектив. Това е лесна психология. Не би трябвало да те затрудни.

Изминаха няколко секунди и после Хънтър отговори:

— Защото ИЗЯДЕНА привлича „човешкото любопитство“, а ПОГРЕБАНА не го привлича. — Гласът му беше спокоен и сдържан.

Барбара се намръщи.

— Харесва ми — каза мъжът по телефона. — Моля те, обясни.

Хънтър се почеса по челото. Знаеше, че засега трябва да се включи в играта на убиеца.

— Всеки знае какво да очаква от ПОГРЕБАНА. ИЗЯДЕНА е неизвестно. Какво би използвал? Как ще бъде направено? Какво би могло да изяде живо човешко същество? Естественото човешко любопитство би наклонило везните към неизвестното.

Настъпи мълчание, последвано от силен смях и ръкопляскане.

— Много добре, детектив. Както казах, обществото като цяло е доста предсказуемо, нали? Краят беше предопределен от самото начало.

Хънтър не каза нищо.

— Това сигурно те разяжда отвътре, детектив.

— Кое?

— Мисълта, че мнозинството от хората, които са гледали онлайн шоуто, са го харесали. Вероятно дори са викали одобрително на всяко ужилване. Достави им голямо удоволствие да я гледат как умира.

Хънтър не отговори.

— Знаеш ли какво? Обзалагам се, че с нетърпение очакват следващото шоу.

Капитан Блейк потрепери от гняв.

— Е, трябва да кажа „довиждане“ на всички ви. Имам работа.

Линията прекъсна.