Един по един

80.

Мъжът стоеше на пълната с хора автобусна спирка близо до северозападния край на парка „Сити Хол“ и спокойно наблюдаваше събитията, които се развиваха в „Саут Лон“. Трябваше да признае, че е изненадан.

Смяташе да използва кървавочервен маркер и да напише „Детектив Робърт Хънтър — лосанджелиска полиция“ на плика от сандвич, който остави в кофата за боклук в североизточния край на парка преди по-малко от час. Така щеше да бъде сигурен, че ако някой друг намери плика, например боклукчия (бездомниците не ходеха в парка поради близостта му до Главното управление на полицията), ще го занесе в Главното управление на полицията. Но накрая се отказа. Беше прочел много неща за детектив Робърт Хънтър през последните няколко месеца. Той би трябвало да е „една класа над другите“ според някои от статиите, които мъжът беше прочел. Е, колко добър беше, щом не съзираше, че има скрита причина във факта, че на полицията беше позволено да проследи последното обаждане. Причината, различна от фактора на забавление, беше, че мъжът се намира пред вратата им, докато ги тормози.

Трябваше обаче да признае, че малко се изненада, защото нещата се бяха развили бързо, по-бързо, отколкото предвиждаше. Много скоро след като гласуването по интернет приключи, екип от петима униформени полицаи излезе от сградата на Главното управление на полицията, пресече улицата и се отправи към парка. Единият, ченге с пъпчиво червендалесто лице и заострен нос, едва не се блъсна в него. Екипът се ръководеше от пълен старши полицай, вероятно сержант, вече твърде стар и дебел за физически взискателна работа. Четирите млади ченгета под командването му очевидно бяха инструктирани да претърсят парка, без да спират да разпитват хората.

Устните на мъжа се разтеглиха в иронична усмивка. „Може би все пак славата на детектив Хънтър е оправдана.“ Беше сигурен, че заповедта полицаите да претърсят парка, вместо да губят време да разпитват минувачите, е издадена от детектив Хънтър. Това означаваше, че той много бързо е направил връзката между установеното място на обаждането и вероятността там да бъде оставена улика или загадка.

— Не е зле, детектив Хънтър — прошепна мъжът. — Никак не е зле.

Усмивката му стана по-широка, когато видя самия детектив Хънтър, следван от детектив Гарсия, да излизат от Главното управление на полицията и да тръгват към парка. Израженията на лицата им показваха отчаяние, поражение, неотслабващо безпокойство и може би дори страх. Същото изражение, което беше изписано и на неговото лице в продължение на много години. Но вече не.

Левият крак отново го заболя и докато разтриваше с длан коляното си, видя, че младото ченге, което претърсваше североизточния край на парка, маха на двамата детективи и сержанта.

Усмивката му стана още по-широка и той почувства вълнение.

Полицаят я беше намерил.

Докато автобус номер седемдесет за Ел Монте спираше на спирката, мъжът видя, че детектив Хънтър отвори екранчето на камерата. Изражението му накара мъжа да изпита желание да се изсмее на глас, но той се обърна, качи се в автобуса и седна отзад.

Време беше да довърши всичко.